Митрополит Георгиос: Мисионерството носи едновременно радост и тъга

Какво ти трябва, за да потеглиш на църковна мисия в една от десетте най-бедни страни в света? Преди всичко смелост да напуснеш комфорта си и да се срещнеш очи в очи с живота – такъв, какъвто дори не можеш да си го помислиш; да имаш готовност да се докоснеш до страданието на другия – такова, каквото ти самият може би не би имал силите да понесеш… Затова в мисионерството има много радост, но е скрита и много тъга, казва гръцкият митрополит на Китрос, Катерини и Платамон Георгиос, който развълнува българската публика с разказа си, посветен на своята мисионерска дейност в Конго. Той бе един от гостите на тазгодишната Седмица на православната книга във Варна, за да представи своята книга „18 дни в Конго“, излязла на български език благодарение на издателство „Омофор“.

„Никога в живота си не съм чувал толкова много думата „благодаря“ за толкова малко неща, които дадох от себе си. Ние, православните мисионери, отиваме с идеята да подпомогнем местните хора, но ви уверявам – без следа от смирение, че помощта, която ние получаваме като хора и духовници, е много повече отколкото даваме. След моето пребиваване в Конго обмислих и преосмислих много неща в живота си, научих какво е вяра, какво е Бог, какво е църква, какво е живот“, споделя духовникът.

Това са шестте деца, които са си поделили единия бонбон, от разказа на митрополит Георгиос

„Уроците“ започват още в седмиците преди неговото първо пътешествие към африканския континент. Владиката решава да подготви куфар с иконки и кръстчета, които да се раздават на децата в Конго като малки дарове, но когато се обажда за съвети, свързани с предстоящото пътуване, на митрополита на Централна Африка Никифор (Александрийска патриаршия), той му казва: „Не! Вместо кръстчета и иконки, напълни един куфар с бонбони!“. Архиереят скоро разбира, че в Африка има твърде много деца, които никога в живота си не са вкусвали бонбон. И никога не са се срещали с някого, който да им подари един бонбон. По този повод владиката си спомня: „Джобовете ми бяха пълни с бонбони, които раздавах, но един ден при поредната ми среща с една групичка деца със съжаление установих, че в джоба ми бе останал един единствен бонбон. Смутен, казах на шестте деца, че утре пак ще се видим и тогава ще им дам по два бонбона на всяко от тях – за днес, и за утре. Тогава обаче отговорът на едно от децата ме стъписа: „Отец, дайте ни този бонбон. Ние ще си го поделим между нас си“. Да чуя подобен отговор бе шок за мен; думи, които е невъзможно да чуя от някое дете в Гърция. Следващият шок дойде, когато видях как шестте деца си поделиха бонбона – всяко едно ближеше за кратко от него и след това подаваше на другото. Тогава си дадох сметка – мисионерът се сблъсква с много трудности: с липсата на комуникации, на вода, на нормални пътища, но всъщност неговото дело е и лесно – защото колко е лесно там, сред тези хора, някои от които дори не са чували за Христовото име, да говориш за любовта към ближния, и често колко е трудно да говориш за това в „цивилизования“ свят?!“…

„Много пъти завидях на тамошната Църква, защото аз, в моята енория в много аспекти не успявам да направя това, което африканските свещеници успяват да направят в своята енория. Изключително жива е Църквата там. Напомня много за всичко онова, което четем в книгата Деяния апостолски“, отбелязва митрополитът. По време на целия си престой в африканската държава духовникът не спира да се удивлява на една реалност, напълно различна от вселената на западния човек. „Един ден митрополит Никифор ме помоли да изнеса беседа в енорията „Свети Марк“ в столицата Киншаса, но пред студенти от Държавния университет. Когато разбрах, че беседата е насрочена за 16 ч., попитах кой изобщо ще дойде в тази горещина. „Ти разсъждаваш като европеец. Те ще дойдат и ще вървят пеша 2,3 и повече часове, и им е необходимо също толкова време, за да се върнат после по домовете си“, ми каза тогава моят събрат.“ И тогава за пореден път си зададох въпроса – аз ли ще ги науча на нещо, или всъщност те мен ще научат…“

Не на шега митрополитът препоръча мисионерската работа в Африка за всеки, който иска да се справи в наднорменото си тегло. Самият той олеква с 9 килограма само за няколко седмици от престоя си в Конго

Има една загадка обаче, която е невъзможно да бъде разгадана със сетивата на разума. Въпреки трагичността, която всекидневно витае сред жителите на една от най-бедните страни в света, почти не можеш да видиш намръщени хора. Не можеш да проумееш как се получава това, когато разбереш например, че в тамошния Православен богословски факултет храната, която дават на студентите, е предимно мека или течна, тъй като от съвсем млада възраст конгоанците нямат зъби поради авитаминоза и дефицит на други ценни за организма вещества. Истинско изпитание за тях би било да изядат една ябълка. Или пък когато научиш, че една жена, която ще роди пет деца, е предварително подготвена, че две или три от тях може би няма да оцелеят. Въпреки това тези хора успяват да се усмихват… „И ако попиташ някого от тях какво е стрес или депресия, тези думи не са му познати. Може да им липсват основни неща за живот, но те са духовно уравновесени. Това е действителната култура“, възкликва митрополит Георгиос.

Според него православните духовници в Конго предвидимо често се сблъскват с битуващи от столетия суеверия, с различни езически култове, дори със сатанински практики. „Ще ви разкажа една история за чудно събитие, която ми сподели митрополитът на Централна Африка по този повод. Веднъж архиереят изпратил един свещеник в конгоанско село да отслужи богослужение за Рождество Христово. Щом отецът пристигнал в селото, местните християни му обяснили: „Бягай бързо оттук!“. Когато стъписаният свещеник запитал каква е причината, хората му казали: „В селото има един магьосник, жрец на племето. Когато протестантският пастор проповядваше, магьосникът дойде и щом застана пред него, пасторът припадна и го изнесоха. Същото се случи и с католическия свещеник, докато отслужваше литургията – щом магьосникът дойде, отецът припадна. Затова бягай, да не ти се случи същото и на теб!“. Отецът обаче заявил, че трябва да прояви послушание към своя архиерей и ще изпълни дълга на служението си. По време на богослужението, след Символа на вярата, отецът видял как магьосникът влязъл в храма и си прокарал път сред вярващите, придружен от група мъже. След думите: „Благодатта на Господа Иисуса Христа…“, отецът се обърнал и забелязал, че групата начело с магьосника е изчезнала. Щом литургията свършила, отецът видял, че хората са особено радостни и когато ги попитал какво е станало с магьосника, отговорът бил: „Той припадна и го изнесоха от храма“. „В Конго може да чуете и да станете свидетел на ситуации, за които сте чели само в Патерика, в книгите за православните подвижници в пустинята“, добавя владиката.

След своето слово пред варненската аудитория, митрополит Георгиос даде кратко интервю специално за читателите на Православие.БГ…

Ваше Високопреосвещенство, мисионерството сред хора, някои от които дори не са чували за Христос, безспорно е подвиг, но какво бихте казали за нуждата от мисионерство в страни като Гърция или България, в които Православието е традиционното изповедание? За нуждата от мисионерство особено сред младите хора тук, които търсят „по-екзотични“ духовни идеи и учения…

Това е така, защото в голяма степен ние представяме на тези млади хора едно догматизирано християнство, но не и автентичното християнство, затова и те, естествено, не намират нещо съществено в нашето учение. Когато те идват в църквата, там виждат неща, които не разбират, чуват език, който не разбират, виждат нас, духовниците, сякаш сме от друг свят, и не успяват да почувстват уют сред стените на храма. При това положение е нормално да търсят нещо друго.

Трябва да им покажем същността на християнството. Това е като да показваш един портокал на някого. Портокалът не е това, което виждаш отвън, а това, което е отвътре. За да можеш да кажеш, че наистина знаеш какво точно е портокалът, трябва да го обелиш и да опиташ вкуса му. Трябва да направим така, че тези млади хора да вкусят от благодатните плодове на християнството.

Тогава какъв е подходът, който носи благодатни плодове, как да стане това на практика?

Нашата Църква трябва да престане да бъде като град, който е построен на скала – горе, високо. Трябва да слезе при хората, без обаче да бъде от света, без да се оставя да бъде докосната от влиянието на светския дух, но да бъде сред света. И трябва да престанем да мислим, че някои неща стоят така, както сме ги научили досега. Затова вече се говори за евангелизация след евангелизацията на нашите общества. Осъзнаваме, че имаме нужда от нова евангелизация и нова проповед.

Човекът от „модерната цивилизация“ е склонен да си каже: „Сега нямам време и сили за духовното, първо ще свържа двата края; ще постигна финансово спокойствие и едва тогава ще откликна на духовните си нужди“. Тогава идва въпросът как тези хора от Конго, които живеят в такава материална нищета, имат сили за духовни търсения. Някои биха проявили скептицизъм дали тези търсения са автентични или тези хора търсят вас, православните духовници, заради топлата храна например…

Мога да уверя скептиците, че материалните блага, които дава Православната църква на хората в Конго са много по-малко в сравнение с това, което да речем им дава Католическата църква. Имахме например един студент в Богословския факултет в Киншаса, който преди да дойде при нас беше католик. В католическия Богословски факултет са предлагали на студентите си много по-богато меню: две закуски – ранна и късна, обяд, последван от следобедна закуска и вечеря; давали са им сладолед, бира… Нашите възможности са далеч по-скромни, тъй като Църквата ни е по-бедна – при нас се дава скромна закуска и обяд. Този студент обаче дойде в Православния богословски факултет. Това момче е намерило именно в Православието онова, което е търсило толкова време.

И така ставаме свидетели как тези хора всъщност на дело изпълняват нещо, което е казал Самият Христос: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста“.

Във Вашето представяне споменахте, че след опита Ви, придобит в Африка, вярвате, че в следващите столетия списъкът със светиите на Църквата ще бъде допълнен с имената на африкански светии. Но не приемаме ли, дори и ние – православните, светостта като нещо, което е „запазена марка“ на една далечна, отминала епоха; нещо, което е непостижимо за съвременния човек?

Ние, православните, имаме достатъчно примери за съвременни светци, които са живели като нас и сред нас. Това са мъчениците за вярата от бившите комунистически страни, това са съвременни отци като стареца Паисий, като свети Порфирий, като майка Гавриила, като свети Силуан, като старица София, която е била една съвсем обикновена жена. Светостта е възможна тук и днес. Между нас и сега ходят живи светии. В Гърция например един от известните и особено почитани светии е св. Лука Войно-Ясенецки, който умира през 1961 г.

Но историите за тези хора не достигат до голяма част от българите. В Гърция може би те достигат естествено до тях чрез задължителното обучение по религия, което е въведено в гръцките училища?

Мисля, че най-голяма заслуга за това има семейството. Но имайте предвид, че в Гърция дори и някой да не е вярващ, в него все пак има някакво чувство към Бога, някакво усещане за Божията истина. На Пасха всички отиват на Църква! Наскоро в Гърция имаше местни избори и от 1 септември новите кметове встъпиха в длъжност. В Катерини, където е моето епископско служение, десетима от четиридесетте общински съветници са представители на Гръцката комунистическа партия (ККЕ). Четирима от тях избраха да се закълнат с Евангелието, а шестима от тях се заклеха по граждански път. Дори у част от тези, които в обществото се представят като твърди атеисти, нещо вътре в тях ги кара да почитат Бога…
Екипът на Православие.БГ благодари за съдействието и превода от гръцки на Димитър Арнаудов.

Варненският и Великопреславски митрополит Йоан приветства своя гръцки събрат с топли встъпителни думи

„Тази книга излиза изключително навреме, тъй като пред нас, като християни, животът днес поставя предизвикателство да излезем извън комфорта на националната, на културната си идентичност и да потърсим другия“, каза Мария Иванова от издателство „Омофор“ по повод българското издание на „18 дни в Конго“

Словото на митрополит Георгиос предизвика голям интерес от страна на варненската публика и провокира въпроси

Митрополит Георгиос дава автограф на български читатели след представянето на „18 дни в Конго“ на Седмицата на православната книга