За покаянието пред свещеника

Защо трябва да се изповядвам пред свещеник, ако искрено и със сълзи съм се покаял пред Бога в молитва пред иконата у дома?

Въпросът не е прост. В еврейската религия, а и в практиката на древната християнска Църква (до 300 г. сл. Хр.) са съществували два вида изповед: лична и обществена. С времето, тъй като у хората имало все по-малко вяра, а и отношението към Църквата постепенно охладнявало, се усилвало изискването (предимно в римокатолическата църква) „практикуващите“ вярващи задължително да се изповядват на своите духовници през определени интервали от време (не прекалено дълги), а и при индивидуална необходимост. Православната църква по времето на Неманичите поддържала същата практика на изповед, към която се придържали и сръбските владетели, и цивилните, и военните лица при двора на Неманичките владетели. Но и по време на дългото турско робство у сръбския народ не е била изоставена практиката на Изповедта, тясно свързана със светото тайнство Причастие; известно е, че и обикновеният народ преди големи християнски празници вървял пеша с километри, за да стигне до някой манастир или храм, където да се изповяда и причасти. Има ли смисъл да напомняме, че Изповедта е свято тайнство!

Първият сериозен удар върху това тайнство в християнската Църква бил нанесен през ХVІ век, когато се извършила известната революция на Лутер – Реформацията. Оттогава до днес отношението на вярващите към Бога в протестантската църква (както и във всички деноминации и секти, произлезли от протестантизма) е лично, следователно без посредник, тоест изповедник. Протестантите не признават изповедта като свято тайнство, тъй като не приемат, че свещеникът, съответно Дух Свети чрез него, при извършването на акта на изповедта може да прости греховете на човека.

Днес много сърби казват за себе си, че са православни, без да имат, за съжаление, и най-малката представа какво е и какво не е православието. Много националисти сред сърбите днес, дори и когато открито казват за себе си, че са атеисти или равнодушни към вярата, заявяват и смятат себе си за православни (в Черна гора това е било познато явление и по времето на комунизма). Много от тези сръбски „православни“ само празнуват славата, а не ходят на църква, нито се изповядват и причастяват.

Може би това, което споделих, ви звучи прекалено строго, особено когато е казано от един психотерапевт, а не от духовно лице. Когато, между другото, застъпвам мнението за потребността (никаква принуда) на православния вярващ да се изповядва на своя духовник, говоря, на първо място, като психотерапевт, който добре познава истинската потребност на всеки човек, вярващ или невярващ, да се изповяда на някого. Този някой може да бъде родител, брачен партньор, приятел, психотерапевт или духовник. Ако неправославният човек има трудности на кого да се изповяда – а това, както вече казах, е универсална човешка потребност, – защо православният човек да има проблем при кого да отиде на изповед! Защо, когато става дума за изповед, православният сърбин да постъпва като германец или швед протестант, за които, както и за другите протестанти по света, от седемте признати, усвоени и практикуващи се свети тайнства (и в православието, и в римокатолицизма) съществуват като официално признати само две (Кръщение и Евхаристия)!

Ще се върна още веднъж на вашия въпрос. Първо, имайте предвид, че не трябва да се изповядвате на свещеника. Християнската религия, и особено православието, никого и за нищо не насилва. Въпреки че не съм свещеник, но като психотерапевт, разбирам вашия въпрос и може би бих могъл да повярвам, че „искрено и със сълзи сте се покаяли“ пред иконата на светеца покровител. Тогава този акт на покаяние за вас знак ли е, доказателство и правило, към които трябва да се придържате и за в бъдеще? Нима не може да се случи (и нима не се случва на много от нас) след такова, да кажем, първо отстъпление от светотайнствената църковна практика незабележимо и постепенно да отстъпите или да се откажете от упражняването и на останалите шест свети тайнства или поне да пренебрегнете някои от тях? Може да се случи и нещо още по-лошо. Когато роднините, познатите и приятелите някога мимоходом ви попитат (и сами колебаейки се) как, като вярващ, се отнасяте към светото тайнство Изповед, нима от устата ви няма да се изплъзне искреното признание (или и твърдо убеждение), че сте решили за себе си проблема с изповедта по задоволителен начин, и така, може би и без да искате, да въздействате на своето обкръжение „протестантизиращо“ (отец Александър Шмеман различава „романизираща“ и „протестантизираща“ деформация на изповедта).

Ще подходя с разбиране към вас и ще ви кажа и нещо утешително. Не зная колко са православните сърби, предполагам, че не са толкова малко, които практикуват повечето или всички християнски свети тайнства, препоръчани от Църквата, с изключение на тайнството Изповед. Причините, които тези православни посочват, имат и обективен, и субективен характер: духовниците, свещеници и монаси, готови внимателно да изслушат изповедта, са малко; в навечерието на големите празници много хора се изповядват и така цялото свето тайнство се превръща във формално действие, извършващо се под епитрахила, често без произнесеното да достига до духовника. Естествено, има и други причини, поради които хората, отнасящи се със съмнение в ефективността на изповедта, след няколко или само един субективно неудовлетворителен опит се отказват напълно от това тайнство.

А защо да не направим следното? Тъй като по обективни причини наистина не е възможно винаги да задоволим силната моментна потребност от искрена изповед, нима Христос в нас няма да ни чуе, ако се обърнем към Него „искрено и с покайни сълзи!“ Такъв личен акт на покаяние не трябва да става постоянна практика за вярващия, а само изключителен случай, при реална невъзможност за осъществяване на църковна изповед. Трябва да се молим на Бог да ни посочи и открие духовника, към когото ще можем с пълно доверие да се обръщаме с години, изповядвайки се при него винаги, когато почувстваме потребност от изповед, независимо от причастяването (не е необходимо механично да свързваме изповедта с причастяването).

Много пъти съм цитирал думите на М. Маграсий („Завладени от Христос“), които привежда и блаженопочиналият браничевски владика Хризостом (Войнович): „Да се изповядваш директно на Бога, значи да се изповядваш на самия себе си. Грехът трябва да се изнесе на светло. Тогава ветхият човек се мята като риба на сухо и умира от срам“. Нима не е мислил и преживявал същото и Достоевски в диалога между Соня и Разколников в „Престъпление и наказание“!
Превод: Татяна Филева

Из книгата” на Владета Йеротич “„120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“, ИК “Омофор” 2015 г.