Картичка за Рождество

Чашата с чай приятно сгряваше ръцете му. Силният “Дарджилинг” с нюанси на портокал и манго деликатно галеше небцето му. Наслаждаваше се на всяка глътка. Но не защото почти не се намираше на пазара, а и ако го имаше мъчно можеше да си го позволи, предвид пенсията, която получаваше. Съвсем не. Всъщност той винаги имаше поне по един пакет от любимия си чай. Изпращаха му го синът и снахата…

Преди няколко години единственото му чедо замина със семейството си отвъд Ламанша, за да гради кариера като лекар. Премина през какви ли не изпитания. Наложи му се да поработи като санитар, докато се яви на приравнителните изпити. Но успя. До колкото можеше млад и обещаващ специалист от Източна Европа да успее в битката с британската параноя към новите емигранти. Сега работеше в елитна клиника в Манчестър. Заплатата, която получаваше изглеждаше колосална в сравнение с това, което щеше да получава в родината си. Но за стандартите отвъд Ламанша беше по-скоро прилична, отколкото престижна. Естествено, синът му намираше изход, за да осигурява добър стандарт на семейството си. Взимаше извънредни дежурства. Особено по празниците. Те се заплащаха тройно. Сега щеше да работи точно на Бъдни вечер. Снахата и внукът му щяха да са сами край елхата – там, отвъд Ламанша. Предишните години тримата си идваха за празника. Но тази за първи път щеше да посрещне Рождество Христово сам. Без най-близките си хора.

Синът и снахата настояха той да им гостува за няколко седмици, бяха му резервирали дори билет за самолета. Полетът щеше да бъде по-кратък, отколкото щеше да пътува с автобуса до София. Но не се съгласи. Никога по Рождество не беше отсъствал от дома. Дори като студент, когато празникът беше само в църквите, иначе си беше най-обикновен делничен ден – дори тогава все намираше начин да се прибере за ден-два. Беше отрасъл в семейство, което започваше и завършваше деня с молитва. Прадядо му още през турско беше ходил на поклонение в Светите земи. От там беше донесъл малкия домашен иконастас с кандилото. То още огряваше дома му – нищо, че старата къща отдавна я нямаше и сега живееше в двустаен апартамент. Библията беше настолна книга за родителите му. Да не отидат на църква в неделя или на празник, можеше да се случи само, ако са болни. А да отсъства някой от дома, когато се кади трапезата с постната питка?! Невъзможно… И досега не можа да си пречупи езика с модерното “Весела, Коледа!”. Винаги честитеше Рождество Христово. Приятелите му бяха снизходителни към неговата упоритост, нали бяха истински приятели?! Макар че не можеха да проумеят защо така се е заинатил с този поздрав. Но чуждите го смятаха за чудак. Даже чешит. Не им обръщаше внимание, макар да не понасяше нито модерният им поздрав, нито щъкането им по магазините заради “веселата” им Коледа. Недоумяваше защо пазаруват толкова много. Да не би вместо Господ да знаеха кога настъпва Свършекът на света, та се запасяваха, сякаш щяха да ядат за последно?!

Имаше си и друга причина да не пътува по Рождество Христово. От дете помагаше в църквата. Сега, когато поизмряха наборите му, освен него почти нямаше кой да се навърта около свещеника. Сутрин и вечер, делник и празник шеташе из храма, почистваше свещниците, пееше на клироса, носеше свещта пред свещеника, когато на Малкия вход изнасяше Евангелието, а на Великия – дискоса и чашата. Как тъй щеше да остави отеца сам, и то тъкмо на Рождество?! А откакто миналата година се спомина и съпругата му, изобщо не искаше да оставя дома си празен.

Знаеше, че всички души са при Бог, но не знаеше дали в безкрайната си милост Той не ги пуска от време на време, за да навестят близките си. Ей тъй, да утешат живите в скръбта им – че са на хубаво и светло място, че нищо не им е нужно, освен една молитва и че всичко онова за което са пропилявали дните си на земята сега го няма. Няма го. Освен любовта, която са дарявали приживе, освен онова, с което са послужили или помогнали на някое Божие създание. Мислеше си, че ако Бог вземе, че пусне душата на съпругата му да го навести за празника – ще може ли тя да намери пътя към дома им, ако него го няма. Ако е заминал отвъд Ламанша – при сина, снахата и внука. Ами домашният иконостас нямаше да свети. Кой вместо него щеше да го запали?! Та нали душата на покойната можеше да види само тази светлинка – от пламъчето на кандилото. Без нея щеше да се лута, да се лута като в непрогледен мрак, нищо че по Рождество светлините, с които са накичени улиците и сградите, превръщат нощта в ден. Не, не можеше дори да си помисли, че душата на съпругата му ще блуждае като бездомна…

Та затова не искаше да пътува изобщо. Дори за да гостува в Манчестър. Да види сина, снахата и внука. Особено внука. Сега се радваше на чая, който му бяха изпратили по един свой приятел. Не, не. Не беше само пакетът първокласен “Дарджилинг”. Получи голям сак с всевъзможни неща. От повечето нямаше нужда, на другите не познаваше вкуса. Чуждоземни деликатеси някакви. Запази ги, за да почерпи с тях приятелите си. Но на кутията с чай не можа да устои. Това беше едно малко блаженство, което откри още докато учеше в английската гимназия в родния си град. И сега, когато беше превалил седемдесетте, обичаше да се отдава на своето ароматно изкушение, както се иронизираше.

Държеше чашата с чай, а чувстваше, че топлината сякаш не идва от нея. Чувстваше я като жива, пулсираща топлина. Сякаш държеше ръцете на най-близките си хора… Отпи поредната глътка и притвори очи. В мрака, който се спусна под клепачите му, видя как докато беше малък водеше сина си на неделната литургия, как му четеше от Евангелието, когато още не разпознаваше буквите. Той беше баща. А никой баща не трябва да изпуска ръката на чедото си, особено когато го води при Бог. Успя ли да научи на това и сина си?! Дали неговата ръка водеше внука му в неделя на църква. И изобщо там в Манчестър имаше православна църква?…

Огорчи се, когато преди няколко седмици разбра, че синът му е решил да работи навръх Бъдни вечер и няма да си дойде със снахата и внука за празника. Огорчи се, не защото за първи път щеше да бъде сам на Рождество. Не. Огорчи се, защото осъзна собствения си провал. Провалът си като баща, който нито веднъж не изпусна ръката на чедото си, когато го срещаше с Бога. Може би твърде силно, твърде настойчиво бе държал ръката на момчето? Толкова силно, че в първия сгоден момент то се отскубна. Синът, когото бе искал да възпита като православен християнин, сам бе пожелал да работи на Бъдни вечер. На Господския празник. За пари. За още пари. Не го укори, когато се чуха по телефона. Нищо не му каза. Най-сетне беше осъзнал, че това не му е по силите. Беше безсилен да запали пламъчето в душата на сина си, камо ли да го разгори в буен пламък. След толкова години осъзна, че това може да стори единствено друг. Той – не. Той трябваше само да се моли. Да не се огорчава. Да не унива. И да се моли. И за сина, и за снахата и за внука си – да бъдат осенени с вярата в която все пак бяха кръстени.

Отвори очи, отпивайки поредната глътка „Дарджилинг“. На масичката до него имаше пакет, увит в хартия с разноцветни снежинки. Подарък за внука. Естествено знаеше, че момчето няма нужда от нищо. Стаята му в Манчестър бе отрупана с вещи, каквито всяко десетгодишно момче смята, че обезателно трябва да притежава. Но кой дядо не обича да прави подаръци на внука си? И кой внук не обича да ги получава?

Най-късно утре трябваше да отиде в пощата, ако искаше подаръкът му да стигне навреме отвъд Ламанша – точно за Рождество. Вече се беше забавил с няколко дни, защото не му се щеше да го изпраща без картичка. Беше старомоден дядо. Помнеше как неговият дядо му изпращаше картички било за Рождество, било за Възкресение Христово, макар да живееха в една къща. Подаръкът все някога може да се чупи, или да се скъсва, или да се износи. Но картичката винаги остава. Заедно с написаното върху нея.

Не харесваше картичките с онези лъскави, звънтящи, с напращели бузи и окръглени кореми Дядо Коледовци, с еленчета, шейнички, къщички, камбанки и каквото още можеше да пръква и съчинява все по-фриволната фантазия на търговците. Такива картички синът и снахата можеха да му купят отвсякъде. И в най-затънтената книжарничка отвъд Ламанша. Дядото искаше да изпрати на внука си картичка с Младенеца. С яслите, с Богородица и Йосиф, с пастирите, с мъдреците от Изток. Та нали се празнува раждането на Сина Божий, не на Дядо Коледа?!

Не успя да открие такава картичка в нито една книжарница в града. Обиколи и коледните базари. Пак нищо.
– Имате ли картичка с Младенеца? – въпросът му отскачаше в изумените погледи на продавачите.
– К`ва картичка? – го попита тийнейджърка, която продаваше на един от базарите. Все още не беше ваканция и трябваше да е на училище, но очевидно единствената й грижа беше как да си заработи джобните. Не че имаше вид да е в нужда.
– Картичка с Младенеца, с Иисус Христос. Искам да я изпратя на внука си – отвърна предразполагащо дядото.
– Абе дядка, къв Младенец, к`ви пет лева. Я му вземи тоя дядо с червената шапка и Снежанката по монокини. К`во Рождество бълнуваш? Коледа е. Ко-ле-да. Нали си казваме „Честита, Коледа!“, „Весела, Коледа!“ – тийнейджърката смяташе, че клиентът й е твърде демоде и трябва да го поограмоти.
– Благодаря, госпожице – отвърна тихо дядото. Нямаше смисъл да й обяснява повече. Дали, пък въпросът му не объркваше продавачите. Ще се опита да е по-ясен.
– Имате ли картички за Рождество?
– Кое?
– За Рождество Христово.
– А, за Коледа. Така кажи бе човек – червендалеста книжарка му посочи с дебелите си пръсти рафтовете, отрупани с картички, каквито той вече беше виждал в другите магазини.
– Не, не от тези. Търся картичка с Младенеца, с Витлеемските ясли или с пещерата. Няма значение. Важно да е със сцената на Рождеството Христово.
– Абе, господине. Защо ми губите времето. Тук да не е църковен магазин?! Айде, весела Коледа!

Дядото поклати глава и излезе от книжарницата. В църквата картички не продават. Там има само икони. Всякакви. Онзи ден свещеникът донесе няколко кашончета с иконки за Рождество – в ламинат – да не се мачкат, да не се поругават светите образи. Ами да, ще купи за внука си една такава иконка. Е, може и да сбръчка носле от досада – нали си е бащичко. Ама по-добре да му прати иконка, отколкото картичка с Дядо Коледа. Няма да може да я надпише, но нали момчето все пак ще знае, че е от дядо му. Дали пък точно това не беше някакъв промисъл Божий? Да не може да намери никъде картичка с Христовото Рождество.

Старецът се прибра окрилен в апартамента си. Подпъхна иконката под панделката на пакета с разноцветните снежинки, после внимателно го постави в картонената кутия. От онези, които продават в пощите за такива пратки. Лесно написа адреса. Както и да го въртя животът, не беше забравил английския, който учи в гимназията. Та когато се появиха и компютрите, никак не му беше трудно да се справи с тяхното предизвикателство. Сега уверено пишеше имейли на внука си и разговаряше с него по скайпа. Веднъж-два пъти в седмицата. Не повече. Момчето имаше достатъчно извънучилищни занимания, за да отделя повече време за дядо си, въпреки че много, много го обичаше…

– Тази сутрин най-сетне успях да ти изпратя подаръка – каза дядото с едва доловимо вълнение, когато вечерта седна пред компютъра и се втренчи в малката му камера.
– Благодаря много деденце, ще го очаквам с нетърпение – момчето учеше в престижно училище и дори в обикновен разговор се изразяваше учтиво. И твърде нетипично за повечето си връстници.
– Надявам се да стигне преди Рождество. Прощавай, малко се забавих, но все не можех да ти намеря подходяща картичка… с Младенеца.
– О, деденце, кой днес изпраща картички?
– Дядо ти все още изпраща. Макар че сегашната не е точно картичка… – добре познаваше внука си и затова се възпря да го отегчава с ненужни подробности – Иначе какво ново при теб, момчето ми?
– Имам малко затруднение.
– Защо?
– Дадоха ни задача за последния ден преди ваканцията да съчиним разказ на тема “Духът на Коледа”.
– Какъв дух, момчето ми?
– Духът на Коледа. Трябва да разкажем как при нас идва духът на Коледа и ни изпълнява едно желание.
– Такъв дух не съществува! Съществува единствено Светият Дух! Тhe Holy Spirit! Какви са тези небивалици, на които ви учат? И желанията не се изпълняват, а се сбъдват. Сбъдва ги Бог. Ако това, което желаем, ни е наистина необходимо. А Бог по-добре от нас знае, от какво имаме нужда и кое ни е излишно. И моля те, престани с тази Коледа. Празнуваме Рождество Христово! Christmas! И си честитим Рождество Христово! Merry Christmas! Това поне трябва да го знаеш?!
– Знам, знам, но деденце, ти в кой век живееш? И тук в училище ни карат да рисуваме само Дядо Коледа, елхи и свещи – не можело да споменаваме за Рождество Христово, за да не обидим тези, които не са християни. Затова и учителите ни най-често ни поздравяват с „Happy Christmas season!”*. Един приятел, чиито братовчеди са в Щатите, ми каза, че там даже вече започнали да си разменят единствено “Season’s Greetings”**, а на коледните елхи казвали “благотворителни дръвчета”…
– А-а, не са само в Щатите. И Европа е налазил този поздрав. Мой приятел ми сподели, че и внук му от Германия започнал да му изпраща “Season’s Greetings” за Рождество. Но ти не ги слушай тези. Те какво ли не вече не подменят…
– Добре, добре, деденце. Недей да се ядосваш. Тук никой не се впечатлява от това. Извинявай, но трябва да приключваме. Трябва да пиша за духа на Коледа. След няколко дни трябва да съм готов, а не знам какво да измисля. Хайде, бай, бай!
– Бай, бай, момчето ми – отвърна дядото и изключи скайпа. Бог да те напътства внучето ми, Бог да те напътства. Само Той знае как… – дядото промълви тези думи на себе си. Въздържа се да ги изрече на момчето. Не беше сигурен дали изобщо ще ги чуе. Толкова много прилича на баща си…

Изминаха няколко дни. Дядото тъкмо си беше приготвил сутрешната чаша от ароматния “Дарджилинг”, когато неочаквано прозвуча познатото “тири-та-тит-тит, тири-та-тит-тит”. Скайпът звънеше на пресекулки. Досущ като морзовата азбука. Очевидно някой настойчиво търсеше връзка с него. Странно?! Говореше през интернет само със сина, снахата или внука. Но не и по това време. Озадачен, дядото включи камерата на компютъра.
– Здравей, деденце…
– А, ти ли си момчето ми? Не те очаквах по това време. Да не се е случило нещо? – тревожният въпрос на дядото бе прекъснат от възторжения глас на внука.
– Разбрах какво трябва да напиша…
– Да напишеш какво?
– За “Духът на Коледа”, не си ли спомняш, че ти казах преди няколко дни?
– Нямам навика да помня глупости, момчето ми – мекият глас на дядото охладня рязко, като ранна сутрин през пролетта. Внукът не беше го чувал да говори така.
– Не са глупости, деденце. Но е много дълго да ти го разказвам сега. Ще ти напиша имейл. Да си следиш пощата… А, забравих да ти благодаря за подаръка, получих го…

Какво ли е измислил? – промърмори на себе си дядото, докато отпиваше първата си глътка чай. В това време оттатък Ламанша внукът вече пишеше обещания имейл…

“Скъпи деденце!

Тази нощ сънувах, че си играя на таблета. Нали знаеш, мама и тати все го крият, защото съм бил като залепен за него и се разсейвам, вместо да уча. Но този път не го бяха скрили. Както играех, изведнъж от екрана започна да се издига мъгла. Помислих си, че е нещо от играта, обаче беше мъгла. Истинска мъгла. Уголемяваше се и започна да придобива очертанията на някакво същество с криле. Уплаших се и тъкмо да извикам мама, съществото-мъгла се усмихна и ми каза да не се страхувам от него.

– Аз съм Духът на Коледа, момче. Идвам, за да изпълня едно твое желание.
Не можех да повярвам.
– Ти наистина ли си Духът на Коледа? – попитах го аз.
– Да! Подай ми ръка.

Неговата ръка беше прозрачна, мека като памук и хладна. Стори ми се странно – меките неща обикновено топлят. А неговата мекота беше хладна. Всъщност не е странно, досетих се, нали е от мъгла?! После му казах:
– Искам да ме заведеш в Лондон. Още не съм бил там. От няколко години татко все ми обещава, че ще отидем точно за Коледа, но все не случва. Винаги гостуваме на дядо и баба, а тази година баща ми е на работа. Така ми се иска да се кача на Лондонското око*** и да гледам празничните светлини на града…
–Щом това е желанието ти, мило момче – да тръгваме!

И знаеш ли дядо, не знам как в следващия миг с духа на Коледа се озовахме на една дълга улица. На табелите пишеше „Oxford Street”. Имаше стотици магазини – отвсякъде грееха лампички и всевъзможни украси. От двуетажните автобуси се усмихваше голяма снимка на дядо Коледа, застанал пред Биг-Бен. Не можех да повярвам на очите си. Нямаше нужда да ми казват къде съм. Знаех. Желанието ми се изпълняваше. Не мога да ти разкажа колко бях радостен. Направо пощурях от радост.
– Доволен ли си? – попита ме духът на Коледа.
Не разбрах кога беше застанал до мен. Едва доловимо махаше с крилете си и ме държеше с меката си, прозрачна и хладна ръка.

Тръгнахме към Лондонското око. Улиците бяха претъпкани с хора – бързаха нанякъде, носеха пакети, увити в пъстри хартии и панделки, смееха се, шегуваха се. Трудно си проправяхме път. Сякаш цялото човечество се беше изсипало в центъра на Лондон. Дядо Коледа с елените надничаше отвсякъде. Никъде не се виждаше Иисус в яслите, нито пастирите, нито мъдреците от Изток. Даже по витрините не бяха подредили фигурките им.

Минахме и покрай няколко църкви. Бяха полупразни. Свещениците стояха отпред и канеха хората да участват в службата. Но почти никой не им обръщаше внимание. Затова реших, че когато се върна с Коледния дух от Лондон, веднага ще ти пиша, за да не се натъжаваш деденце – и тук никой не се интересува от Рождество Христово, няма и картички с Младенеца. Но да знаеш, как ухаеше от всички пекарни на джинджифил, на канела, на карамфил и на портокалови кори – точно както когато мама пече коледните бисквитени човечета. Опитах се да си спомня вкуса на тиквеника, който печеше баба, но не можах. Няколко пъти молих мама да го приготви – нали има и бабината рецепта, но тя все ми казва, че тиквеникът вече не бил актуален. Актуален. Тази дума започна да повтаря, откакто заживяхме в Манчестър. Затова и аз реших, че не е актуално точно сега да тъгувам за минали неща – та пред мен беше коледният Лондон в целия си блясък…

Не разбрах как се озовахме в една от кабините на Лондонското око и се понесохме нагоре – светлините на най-близките сгради се отразяваха в Темза сякаш някой от кралския двор беше организирал карнавал с лодки. Най-вълшебния карнавал. Колкото повече се издигахме, толкова повече градът се обливаше в злато и сребро, а между тях блещукаха, примигваха, искряха, просветваха като скъпоценни камъни всевъзможни разноцветни светлинки – приличаше на огромно, разпиляно съкровище. Сякаш всичките звезди, ама абсолютно всичките – и тези, които още не са открити – всичките се бяха изсипали над града…

– Представяш ли си, ако всичките тези светлинки бяха наистина съкровище. Съкровището на тримата мъдреци от Изток. Така щяха да отрупат яслите на Младенеца, че той изобщо нямаше да се вижда сред златото, среброто и скъпоценните камъни. Колко охолно щеше да си живее малкият Иисус. Нямаше да го държат в онази пещера край Витлеем – духът на Коледа ми говореше, а по лицето му пробягваше хитра усмивчица, но аз не й обърнах внимание.

– Представям си – отвърнах му. Тогава изобщо нямаше да се налага на Йосиф и Мария да се спасяват с Младенеца и да бягат в Египет. Щяха да подкупят войската на цар Ирод. И Йосиф нямаше да работи като дърводелец, а Иисус да му помага. – така казах на Коледния дух, но не знам откъде знаех тези неща за Младенеца. Духът вероятно беше доволен от това, което чуваше, и се кискаше, кискаше, махайки одобрително с криле…“

Вечерта дядото седна пред компютъра и зачете имейла на внука си. Написаното го накара няколко пъти да сбърчи вежди – момчето несъмнено приличаше на баща си. Но защо бащата не приличаше на своя баща? На него. Нали го бе водил за ръка към Бога. Отново го загложди мисълта за неговия най-голям провал в живота. Духовния му провал. Реши, че е по-добре да си легне, вместо да продължи с четенето на имейла. В крайна сметка празникът наближаваше – трябваше да си отпочине преди няколкодневната шетня в църквата, която го очакваше.

На другия ден се прибра в ранния следобед – беше навечерието на Рождество и богослужението продължи по-дълго от обикновеното. После храмът трябваше да си почисти основно, да се излъскат свещниците, да се напълнят с олио кандилата… Беше много уморен и реши да се подкрепи с чаша ароматно изкушение от първокласния „Дарджилинг“. Сетне по навик седна пред компютъра. Спомни си, че не е дочел имейла на внука си и продължи от там, откъдето беше прекъснал снощи…

„Духът на Коледа продължаваше да се киска, когато започнахме да се спускаме, също толкова стремително, както и при издигането – очевидно приключваше първото завъртане на Лондонското око. Темза, с блясъка на сградите, който се отразяваше в нея, се издигна към нас и ни заля. Вълни от светлина ни обгърнаха отвсякъде. Хиляди светлини кръжеха около мен сякаш се намирах сред клоните на гигантска коледна елха. Някъде дълбоко в себе си долових трепет, който неприятно гъделичкаше радостта ми. Като мушица в буркан, която се блъска в стъклените стени и не може да намери изхода. До тогава не знаех, дядо, че когато нещо, което толкова много си искал, най-сетне се случи, може да те обземе не само радост. Може да те обземе и тревога. Или тъга – че, ето, желанието вече се изпълнява и скоро ще свърши, а може да се случи и не по начина, по който си го мечтал.

Издигнахме се отново – Лондонското око се завърташе повторно. Внезапно разбрах, че всъщност се движим много бавно. Започнах ясно да различавам сградите, които се открояваха в панорамата пред нас. Ето го Парламента с Биг-бен, зад него е Уестминстър, по-натътък Бъкингам, някъде в далечината се очертаваха куполите на Свети Павел, виждаше се Тауър бридж, а още по-нататък беше Гринуич. Всичко беше точно така, както много пъти съм го виждал по снимки и филми. И все пак липсваше нещо. Нещо не беше както трябва. Започнах да се взирам внимателно в светлините на града и когато отново започнахме да се спускаме, разбрах. Църквите бяха без кръстове. Върху нито една църква нямаше кръст. Наистина, видях, че в тях почти никой не влиза, но да нямат и кръстове…

– Защо никъде не виждам кръстове върху куполите на църквите?Защо са ги свалили? Какво се е случило? – попитах недоумяващ Духа на Коледа.

И знаеш ли, дядо!? Духът се изсмя с такъв глас, сякаш някой около нас изпусна празна тенекия. Дрънчеше, дрънчеше, даже стържеше – като че ли в тенекията се търкаляше груба пила. Хитрата усмивчица на Коледния дух започна да се разширява, превърна се в зловеща гримаса и накрая го погълна. Целия. Погълна ли се, или се изпари? Не разбрах. Стана мигновено. По-бързо, отколкото беше изплувал от таблета ми. Сега вече се уплаших. Много се уплаших. И в този миг се събудих.

Светнах лампата върху шкафчето ми и… знаеш ли, дядо? Под нея видях иконката, която ми изпрати. Бях забравил, че когато получих подаръка ти, тати ми я сложи там – до леглото. Да ме пази Бог, докато спя… Стори ми се странно, че татко върши това, но нали беше изпратена от теб – не го попитах нищо.

Полусънен започнах да разглеждам внимателно иконката. Видях Младенеца. И си спомних, колко много ми разказваше и четеше за Него, когато бях малък. Видях, че около Него няма никакви светлини, никакви блестящи сгради. Нито бляскава елха, нито подаръци. Нито маса, отрупана с празнични ястия. Майка Му и Йосиф бяха коленичили край яслите. Усмихваха се и кротко Го гледаха. Не, не. Съзерцаваха Го – нали така се казва, когато гледаш някого с цялата любов, която изпитваш към него?! Зад тях коленичеха пастири. Видях и тримата мъдреци от Изток – всеки държеше по едно сандъче със скъпоценности. Малко сандъче.

Проумях, че на Младенеца не му трябва съкровище. Никакво съкровище. Иначе, ако Го бяха отрупали с толкова много злато, сребро и скъпоценни камъни, както казваше духът на Коледа, дали хората щяха да Го открият!? Дали щяха да видят блясъка Му сред толкова много друг блясък?! Дали щяха да могат да различат Неговата светлина, от светлината на златото?! Беше ми много хубаво и спокойно, докато разглеждах иконката. Не усетих, как съм заспал отново…

Ето това ще бъде моят разказ за “духа“ на „Коледа”, деденце. Точно така, ще сложа кавички и на двете думи. Разбрах вече какво искаше да ми кажеш. А дали в училище ще ме разберат – не знам…

Благодаря ти още веднъж за подаръка, който ми изпрати. Но най-много ти благодаря за иконката. Тя е най-красивата картичка за Рождество, която съм получавал…”

Дядото дочиташе последните редове от имейла, когато буквите внезапно започнаха да се размиват – като че ли бяха току-що написани с мастило и по някакъв необясним начин водите на Темза от разказа на момчето ги отмиваха от екрана на компютъра. Очилата му се замъглиха. Да не би да го заслепяваше мъглата на Коледния дух? Невъзможно. Той не съществува. А може би е от парата на чая?

По старческите бузи се стичаха сълзи. Тихи, радостни сълзи. Понечи да отговори на имейла на момчето, но едва успя да напише: “Бог да те благослови, момчето ми!”. После застана пред малкия домашен иконостас, който прадядо му бе донесъл от Светите земи, и дълго, дълго благодари…

До Бъдни вечер оставаха само няколко часа.

 

* Щастлив Коледен сезон – б.а.
** Сезонни поздравления – б.а.
*** London Eye – виенското колело на Лондон, открито през 1999 г. в чест на новото хилядолетие.