Бъдещият век (продължение)

Представяме ви продължението на богословския труд на Волоколамския митрополит Иларион (Алфеев) „Бъдещият век“, посветен  на темата за последните времена и съдбата на човека след края на земния живот според православното учение. Първата част на „Бъдещият век“ може да прочетете тук.

Страшният съд

В мо­мента на смър­тта душата излиза от тялото и встъпва в нова форма на съществуване; и все пак тя не губи нито паметта си, нито способността да мисли и чувства. Нещо повече, душата отива в другия свят обременена с отговорността за живота, който е живяла, носейки паметта за него.

Християн­ското уче­ние за Страш­ния съ­д, който очаква всеки човек след смъртта му, е основано върху факта, че всички сторени от човека добри и зли дела оставят следа в душата му и че за всички ще трябва да даде отговор пред онова Абсолютно Добро, Което не търпи никакво зло и никакъв грях до Себе Си. Цар­ст­вото Бо­жие е не­съ­вмес­ти­мо с гре­ха: „Няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца“ (Откр. 21:27). Вся­ко зло, за което човек не се е покаял с цялата си искреност по време на изповед, всеки скрит грях, всяка нечистотия в душата — всичко ще бъде изкарано наяве на Страшния съд: „Няма нищо тайно, което да не стане явно; и нищо не е станало, за да бъде скрито, но за да излезе наяве“, казва Хри­стос (Марк. 4:22).

Още по времето на Стария Завет хората са знаели за Страшния съд. Ек­ли­си­аст казва: „Весели се в младостта си, момко, и сърцето ти да вкусва радост през дните на твоята младост; и ходи, където ти сърце тегли и дето ти очи видят; само знай, че за всичко това Бог ще те изведе на съд“ (Екл. 11:9). Ала с особена яснота говори за Съда Самият Хри­стос: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите — от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?… А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците — в живот вечен“ (Мат. 25:31-37, 40-46).

Думите на Христос показват, че Страшният съд ще стане за мнозина момент на прозрение: онези, които са били сигурни в своето спасение, ще се окажат изведнъж осъдени, а онези, които може би не са срещнали Христос в земния си живот („ко­га Те видяхме?“), но са би­ли ми­ло­стиви към своите ближни, ще се окажат сред спасените. В прит­чата за Страшния съд Царят не пита хората дали са ходили на църква, спазвали ли са постите, молели ли са се дълго, а ги пита как са се отнасяли към своите ближни, към Неговите „най-малки брат­я“. Де­лата на ми­ло­сър­дието, сторени или несторени от човека през неговия живот, се оказват главен критерий на Съда. Страш­ният съд ще бъде за всички — както за вярващи, тъй и за невярващи, както за християни, тъй и за езичници. Ала ако християните ще бъдат съдени според Евангелието, то езичниците — по „за­ко­на на съ­вес­тта, написан в сърцата им“ (Рим. 2:15).

Впрочем, в Но­вия Завет има указания за това, че всички хора ще застанат на Съда вече след като са чули благовестието Христово — дори онези, които не са познавали Христос в земния си живот. Апостол Петър казва, че след Сво­ето Въз­кре­се­ние Христос е слязъл в ада и е проповядвал на грешниците, които по времето на Ной са загинали във водите на потопа: „Понеже и Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, в дните на Ноя, при строението на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се избавиха от водата (букв. “ч­рез во­дата”, “по­сред­ст­вом во­дата”); образът на тая вода — кръщението (което не е отмахване на плътската нечистота, а обещаване Богу добра съвест) спасява сега и нас чрез възкресението на Иисуса Христос“ (1 Петр. 3:18-21).

Ако Христос е проповядвал в ада, то била ли е тази проповед насочена към всички негови обитатели или само към отделни избраници? Според мнението на някои тълкуватели, Христос е проповядвал само на благочестивите старозаветни праведници, очакващи в ада часа на своето избавление. Според едно друго мнение проповедта на Христос е засегнала всички хора, в това число и онези, които са живели в езическия свят извън истинската вяра. Това е мнението на Кли­мен­т Алек­сан­д­рий­ски: „Нима Писанието не говори без всякакви заобикалки, че Господ е възвестил Евангелието и на загиналите по време на потопа или по-точно на всички око­вани и държани във вериги в ада? Надявам се, че никой няма да откаже на Спасителя възможността да спаси и езичниците, защото целта на Неговото идване на земята е било спасението… Ако Гос­под е слязъл в ада — а че Той е слязъл там, няма съмнение, — и то не с друга цел, а за да възвести и там Еван­ге­лието, то Той при това е обърнал… всички умрели. От това следва, че ще се спасят всички повярвали, дори ако приживе те са били езичници… Бидейки погълнати от ада, държани в неговите окови, те и тук са могли незабавно да се обърнат и да приемат вярата в Христа веднага след като им се е явил Сам Той и след като са чули Неговото божествено слово и словото на Неговите апостоли“ [1].

Тъй като апостол Петър говори за хората, живели по времето на Ной, за които в Стария Завет се казва, че те са били изключително развратени и че „всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло по всяко време“ (Бит. 6:5), то яс­но е, че Хри­стос е про­по­вя­д­вал не само на пра­вед­ни­ците, но и на грешниците, които се намирали в ада. Апо­столът се връща към тази тема няколко реда по-долу: „…те (греш­ни­ците) ще дадат отговор на Оногова, Който е готов да съди живи и мъртви. Затова именно и на мъртвите беше благовестено, за да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом“ (1 Петр. 4:5-6). Тълкувайки тези думи на апо­сто­ла, един рус­ки пра­во­славе­н епи­скоп пише: „Под „мъртвите“ (nekroi) сле­два да разбираме всички мъртви към деня на последния съд Христов, сиреч както онези, които са чули евангелското слово през земния си живот, тъй и онези, които не са го чули… Ако Еван­ге­лието Хри­сто­во не е стигнало до слуха на всички мъртви, то тогава не всички мъртви ще подлежат на Христовия съд. По този начин въпросният стих ни дава основание да мислим, че както умрелите преди идването на Христос на земята са чули проповедта на Евангелието в ада чрез умрелия и слезлия в ада Христос, тъй и онези, които са умрели след пришествието Христово, но не са чули на земята евангелската проповед и не са познавали Христос, ще чуят тази проповед в ада. Ще става ли това мно­го­крат­но или ще се извърши само веднъж преди последния Съд Христов… апо­столът не ни разкрива това. С не­съ­мненост от думите на апо­сто­ла сле­два само това, че всички мърт­ви, сле­до­ва­тел­но и онези, които не са чули на земята Евангелието Христово, ще застанат на Съда Господен като такива, които са го чули… Ни­що не ни дава правото да ограничаваме обема на по­ня­тието nekroi (мърт­вите) само с определена група починали хора“ [2].

Не се ли съдържа в тези думи отговорът на въпроса възможно ли е спасението за некръстените и невярващите? Църквата твър­до вярва, че извън Христос, извън Кръ­ще­нието и Църквата спа­се­нието е не­възмож­но. И все пак не всички, които не са познавали на земята Христос, са лишени от всякаква възможност да се избавят от ада, защото и в ада се чува проповедта на Еван­ге­лието. Съз­да­вайки човека сво­боде­н, Бог е поел върху Себе Си отговорността за неговото спасение и това спасение вече е извършено от Хри­стос. Онзи, който съзнателно отхвърля Христос и Неговата проповед, прави избор в полза на дявола и е виновен сам за своето осъждане: „Който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий“ (Йоан 3:18). Ала как мо­же да бъде осъден онзи, който изобщо не е чул Евангелието? „Пред­по­ло­же­те — казва Кли­мент Алек­сан­д­рий­ски, — чe на умрелите преди пришествието Господне Евангелието не е било проповядвано; тогава ще излезе, че както спасението, тъй и осъждането е сторено с крещяща несправедливост“ [3]. По същия начин и на умрелите след идването на Христос на земята, които не са чули проповедта на Евангелието, не може да се вмени нито вяра, нито неверие. Тъкмо затова и благовести Хри­стос в ада, за да може всеки създаден от Него човек да направи своя избор в полза на доброто или злото, и в съответствие с този избор да бъде спасен или осъден.

Адът

„Отци и учи­те­ли, мисля си: „Що е ад?“ Раз­съ­ж­давам тъй: „Стра­да­ние от това, че не можеш вече да обичаш“, казва ге­роят на Дос­то­ев­ски, ста­рецът Зо­си­ма [4].

Хората често питат: как мо­же да се при­ми­ри об­разът на Бо­га на любовта с об­ра­за на един наказващ Бо­г, осъ­ж­да­щ на вечни мъки създадените от Него хора? На този въпрос преп. Иса­ак Сириец отговаря по следния начин: няма човек, който да е лишен от Божията любов и няма място, което да е напълно чуждо на тази любов; ала всеки, който е направил съзнателен избор в полза на злото, сам и доброволно се лишава от Божието милосърдие. Същата онази лю­бов, която е извор на блаженство и утеха за праведниците в рая, става извор на мъчение за грешниците в ада, защото те се усещат чужди на нея. „Мъчените в геената са бичувани от бича на любовта! — казва св. Иса­ак. — И колко горчиво и жестоко е това мъчение! Защото онези, които са усетили, че са прегрешили срещу любовта, понасят мъка, по-голяма от всяко всяващо страх мъчение; страданието, измъчващо сърцето за греха срещу любовта, е по-страшно от всяко възможно наказание. Никой да не си помисля, че грешниците в геената са лишени от любовта Божия. Любовта… се дава на всички без изключение. Но любовта действа със силата си по два начина: тя измъчва грешниците, както и тук се случва да страдаме един от друг, и весели онези, които са изпълнили дълга си (пред Бо­га). Такова е според моето разсъждение геенското мъчение — то е раз­каяние“ [5].

Според учението на преп. Симеон Нови Богослов глав­ната причина за мъката на човека в ада е острото чувство за отлъченост от Бога: „Ни­кой от хората, които вярват в Теб, Вла­ди­ко — пише преп. Си­ме­он, — ни­кой от кръстените в Твоето име няма да издържи тази велика и ужасна тежест на отлъчването от Теб, Милостиви, защото това е страшна скръб, нетърпима, ужасна и вечна печал. Защото какво може да е по-лошо от отлъчването ни от Теб, Спасителю? Какво по-мъчително от това да се разделим с Живота и да живеем подобно на мъртъвци, лишени от живот, и заедно с това да бъдем лишени от всички блага, защото отдалечаващият се от Теб се лишава и от всяко благо?“ [6] Ако на земята, казва преп. Си­ме­он, отделените от Бо­га притежават поне телесните удоволствия, то там, извън тялото, те ще изпитват само едно непрестанно мъчение [7]. И всички образи на адските мъки, описани в световната литература — огънят, студът, жаждата, нажежените пещи, огнените езера и т. н. — са само символи на страданието, породено от това, че човекът се усеща отлъчен изцяло от Бога.

За православния християнин мисълта за ада и вечните мъки е свързана неразривно с онази тайна, която ни се разкрива в богослужението на Страстната седмица и на Пасха — тай­ната на Христовото слизане в ада и избавянето на обитателите му властта на злото и смъртта. Църквата вярва, че след смъртта Си Хри­стос слязъл в адските бездни, за да унищожи ада и смъртта, да раз­ру­ши страш­ното цар­ст­во на дявола. Както, слизайки във водите на Йор­да­н в мо­мента на Сво­ето Кръ­ще­ние, Хри­стос освещава тези води, напоени с човешки грях, тъй и слизайки в ада, Той го оза­рява със светлината на Своето присъст­вие до по­след­ните му дълбини и предели, тъй че адът вече не може да понесе силата Божия и загива: „Днес адът вика със стонове: по-добре щеше да не приемам Родения от Мария, защото Той, слизайки в мен, разруши моята държава, строши медните ми порти и, бидейки Бог, възкреси душите, които аз владеех“ [8]. Св. Йоан Зла­то­уст в Пас­хал­ното ог­ла­си­тел­но сло­во говори: „Адът се огор­чи, срещайки Те до­лу; огор­чи се, защото бе отменен; огор­чи ­се, защото бе ос­м­ян; огор­чи се, защото бе умъртвен; огор­чи ­се, защото бе низ­вергнат“ [9]. Това не значи, че адът вече не съществува след Възкресението Христово: той съществува, но смърт­ната му присъда вече е издадена.

Ли­тур­ги­чните текстове разкриват още една тай­на — кого именно е извел Христос от ада след Своето Възкресение. Някои смятат, че са били изведени само старозаветните праведници, очаквали пришествието Христово, а грешниците са останали да се мъчат вечно. Пра­во­слав­ното бо­го­слу­же­ние говори обаче за избавлението на всички обитатели на ада: „Днес адът вика, стенейки: раз­ру­ши ­се моята власт, при­ех Мърт­вия като един от умрелите, ала никак не мога да Го задържа, но губя заедно с Него и онези, над които царувах; притежавах мъртъ­в­ците от памтивека, ала Този всички възкреси“ [10]. „…лиших се от онези, над които царувах, и изблювах всички, които бях погълнал“ [11]. Всеки неделен ден пра­во­слав­ните християни чуват пес­но­пе­ния, по­светени на Христовата победа над смъртта: „Ан­гел­ският съ­бор се чуди, виждайки Те причислен към мъртвите, разорил крепостта на смъртта, Спасителю… и освободил всички от ада“ [12]. И все пак из­бав­янето от ада не трябва да се разбира като някакво магично действие, извършвано от Христос въпреки волята на човека: за онзи, който съзнателно отхвърля Христос и веч­ния живот, адът продължава да съществува като стра­да­ние и мъ­ка на бо­гоиз­ос­тавено­стта.

В ли­тур­ги­чните текстове, в частност в канона на Ве­ли­ка съ­бо­та, ние намираме указания за това, че властта на ада над неговите обитатели не е вечна: „Адът царува, но не вечно над човешкия род: защото Ти, Спасителю, след като се погреба… отключи портите на смъртта и, проповядвайки нелъжовно избавление на всички спещи там от памтивека, стана първенец от мъртвите“ [13]. Тези думи са съзвучни на учението на св. Гри­го­рий Нисий­ски за това, че в края на световната история след дълги вековни периоди смъртта и адът ще бъдат окончателно унищожени от Христос и „нищо освен доброто няма да остане“ [14]. Пригласяйки на Гри­го­рий Нис­ийски, преп. Иса­ак Сириец пи­ше, че „мнозинството от хората ще влезе в Царството Небесно без опит от пребъдване в геената“; колкото за онези, които ще се окажат в геената, то и за тях мъчението там няма да е вечно [15].

Заедно с това преп. Исаак подчертава следното. Въпреки че смъртта и грехът ще бъдат в един момент унищожени завинаги, краят на геената ни остава неизвестен: „Грехът, ге­ената и смъртта не съществуват като такива при Бо­га, тъй като те са дей­ст­вия, а не същ­но­сти. Грехът е плод на сво­бод­ната во­ля. Имало е време, когато грехът не е съществувал, и ще настъпи време, когато той ще престане да съществува. Ге­ената е плод на гре­ха. В някакъв момент тя е започнала да съществува, но краят ѝ е не­из­вес­тен… Смъртта ще царува само кратко време над природата; след това тя ще бъде напълно унищожена“ [16].

И тъй, „краят на геената“ си ос­тава тай­на, не­дос­тъп­на на чо­вешкия разум. Неслучайно Църквата през VI век е осъ­дила Оригеновото учение за апо­ка­та­ста­си­са — все­об­щото въз­ста­новяване, разбирано като завръщане на всички души в първоначалното състояние след края на временните мъчения на грешниците в ада и съединението на всички под един Глава — Христос. Оригеновата есхатология била осъдена също и затова, че някои нейни елементи, заети от платонизма, са противоречали по очевиден начин на Светото Писание: сред тях било и учението за прераждането на душите.

Отхвърляйки оригенизма, Църквата обаче не отхвърлила онази надежда за спасението на всички хора и вяра във възможността на всеобщото спасение, които израстват от литургичния и мистичния опит на Църквата. Тази надежда и вяра са отразени и в писанията на някои отци, сред които, освен вече споменатите Григорий Нисийски и Исаак Сириец, трябва да посочим също и преп. Йоан Лествичник, който е смятал, че „макар всички да не могат да бъдат свободни от страстите, все пак не е невъзможно всички да се спасят и да се примирят с Бога“ [17].

Тук е уме­ст­но да си спом­ним и преп. Си­луа­н Атон­ски, един от великите светци на нашето време. Той смятал, че трябва да се молим за целия свят и за всяка човешка душа: „Трябва да имаме само тази мисъл — всички да се спасят“ [18]. Веднъж при преп. Си­луа­н дошъл някакъв мо­нах пус­тинник. Той казвал: „Бог ще на­ка­же всички без­бож­ници. Те ще горят във вечния огън“. Тази мисъл доставяла нескрито удоволствие на пустинника. Ала ста­рецът Си­лу­ан от­върнал с душевно вълнение: „Е, кажи ми, ако обичаш: ако те турят в рая и оттам ще виждаш, че някой гори в адския огън, ще бъдеш ли тогава спо­ко­ен?“ — „Ами какво да се прави, сами са си виновни“, — от­говорил пус­тинникът. То­гава ста­рецът казал със скръб: „Лю­бовта не може да понесе това… Трябва да се молим за всички“[19].

Преп. Силуан бил твърде далеч от оригенизма, но мисълта за мъченията на грешниците в ада била непоносима за него. Именно затова той смятал, че е необходимо да вярваме във възможността за спасение на всички хора и да се молим за това. „И той наистина се молеше за всички — пише неговият биограф. — Ду­шата му се измъчваше от съзнанието, че има хора, които не познават Бога и Неговата любов, и той се молеше с велика молитва… за жи­вите и мъртвите, за приятелите и вра­говете, за всички“ [20].

При­зна­вайки, че уче­нието за адските мъки е един от съществените догмати на вярата, Църквата обаче не ги смята за неизбежни за всички грешници. На­про­тив, Църквата се моли за всички „държани в ада“, вя­рвайки, че по­ми­л­ва­нето им не е плод на човешка воля, а дело на „милуващия Бо­г“ (Рим. 9:16). Бог „иска всички хора да се спасят“ (1 Тим. 2:4) и „всички да дойдат до покаяние“ (1 Петр. 3:9), а за Него няма нищо невъзможно: по мо­лит­вата на Църквата и по Сво­ята ми­ло­ст Той мо­же да извади от ада дори онези хора, които приживе са Го отхвърляли и са се противили на Него.

В за­пад­ната тра­ди­ция съществува уче­ние, ос­но­вано върху изказванията на някои латински отци, според което зад­гроб­ните мъ­че­ния мо­гат да бъдат пречистващи и спасителни за грешниците. „Онзи, който в миналия век (т. е. в зем­ния живот), се е обърнал, но не е донесъл плод, трябва да бъде пречистен с пречистващ огън, и въпреки че този огън няма да бъде вечен, аз се изумявам на това колко тежък ще бъде той“, пише бл. Ав­гу­стин [21]. Св. Ам­вро­сий Ме­дио­лан­ски смята, че умрелият греш­ник ще се спаси, „но ще мине през страданието на огъня, та като бъде пречистен от него, да се спаси и да не се мъчи непрестанно“ [22]. Св. Гри­го­рий Двое­слов виж­да в думите на Хри­стос „който каже нещо против Светия Ду­х, няма да му се прости нито в този век, нито в бъдещия“ ука­за­ние, че някои гре­хове могат да бъдат простени в бъдещия век [23]. Уче­нието на западните отци за пречистващия огън след смъртта е легнало в основата на католическия догмат за чис­ти­ли­щето — ­ме­ждинно състояние между ада и рая, в което човекът се намира в мъки, ала не вечни, а временни.

Източната традиция отхвърля учението за чистилището. Православната догматика за разлика от традиционното католическо богословие не прокарва строга разлика между временните мъки на чистилището, от които можем да се избавим, и вечните мъки на ада, откъдето спасението е невъзможно. Пра­во­слав­ната църква се мо­ли за „държаните в ада“, и това ни кара да мислим, че Пра­во­сла­вието гледа на нещата по-оптимистично, вярвайки във възможността за избавяне от адските мъчения. При някои източни отци също се среща идеята за пречистващия огън: „Както с пречистващ огън се унищожава негодната материя — казва св. Гри­го­рий Нисийски, — така е не­об­хо­ди­мо и ду­шата, която е била осквернена, да бъде в огъня, докато той не изтреби изцяло внесената в нея сквернота, не­чис­то­та и не­год­ност“ [24]. Тук обаче става дума не за огъ­ня на чис­ти­ли­щето, а за адския огън, от който според мнението на св. Григорий е възмож­но из­бав­ле­ние.

По този начин, първо, молитвата на Църквата за „държаните в ада“, второ, на­де­ж­дата, че адските мъки ще бъдат може би някога прекратени и, трето, вестта за избавлението от ада на всички негови обитатели от Възкръсналия Христос — тези идеи не позволяват на православния християнин да се потопи в отчаяние от мисълта за задгробното наказание, а да храни надеждата, че спасението ще стане възможно не само за праведниците, но и за онези грешници, които след смъртта си не са се удостоили с Царството Небесно. Докато е жива Църквата — а тя ще живее вечно, — няма да свърши и молитвата на християните за онези, които са извън това Цар­ст­во. Сърцето на християни­на го­ри от лю­бо­в към цялото чо­ве­че­ст­во, към вся­ко съз­да­ние Бож­ие. Нима християните няма да се молят на Бога за своите съгрешили братя, както св. Гри­го­рий се е молел за Трая­н, както преп. Си­лу­ан и мно­зина светци са се молели за целия свят? Нима цялата Църква няма да вика към Бо­га с твър­дата надежда, че Гос­под ра­но или късно ще чуе нейната молитва? Църквата всекидневно принася Безкръвната Жерт­ва за всички живи и умрели, моли се за спасението на целия свят на Пречистия Агнец Христос, поел върху Себе Си греха на света. И тя ще се моли за погиващите и погиналите дори тогава, когато времето ще се претопи във вечност и „всички ще се променим“, — ще се моли на Гос­по­да за спасението на всички създадени от Него хора.

Раят. Царството Небесно

Раят не е толкова място, колкото състояние на душата; както адът е стра­да­ни­е, породено от невъзможността да обичаш и отделеността от божествената светлина, тъй и раят е блаженство на душата, произтичащо от преизобилието на любов и светлина, към които изцяло и напълно се приобщава онзи, който се е съединил с Христос. На това не противоречат описанията на рая като различни „оби­те­ли“ и „чер­този“; всички опи­са­ния на рая са само опит да изразим с човешки език онова, което е неизразимо и надминава ума.

В Биб­лията „рай“ (paradeisos) се нарича градината, в която Бог е настанил човека; със същата дума в древноцърковната традиция наричали бъдещото блаженство на хората, изкупени и спасени от Христос. Той се нарича също и „Цар­ст­во Не­бес­но“, „живот на бъдещия век“, „ос­ми ден“, „но­во не­бе“, „не­бес­ен Йе­ру­са­ли­м“.

Св. апостол Йоан Бо­го­слов говори: „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше. Тогава аз, Иоан, видях светия град Иерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж. И чух висок глас от небето да говори: ето скинията на Бога с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негов народ, а Сам Бог ще бъде с тях — техен Бог. И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина. И Седящият на престола рече: ето, всичко ново творя… Аз съм Алфа и Омега, началото и краят; на жадния Аз ще дам даром от извора на живата вода… И (ангелът) ме отнесе духом на голяма и висока планина, и ми показа големия град, светия Иерусалим, който слизаше от небето — от Бога, и имаше Божия слава… Храм пък не видях в него, понеже Господ Бог Вседържител и Агнецът са негов храм. И градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът. И спасените народи ще ходят в светлината му… и няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца“ (Откр. 21:1-6, 10, 22-24, 27). Това е най-ранното описание на рая в християнската литература.

Когато четем описанията на рая, които се срещат в житийната и богословската литература, трябва да имаме предвид, че повечето автори на Източната църква го­во­рят за рая, който те са видели, в който са били възнесени със силата на Светия Дух. Дори сред нашите съвременници, преживели клинична смърт, се срещат хора, посетили рая и разказали своя опит; в жи­ти­ята на светците ние намираме множество описания на рая. Преп. Тео­до­ра, преп. Еф­ро­си­ния Суз­дал­ска, преп. Си­ме­он Див­но­го­рец, св. Ан­д­рей Юро­ди­ви и някои дру­ги светци са били, по­доб­но на апостол Паве­л, „възнесени до третото небе“ (2 Кор. 12:2) и са съ­зер­цава­ли рай­ското бла­жен­ст­во. Ето какво говори за рая св. Ан­д­рей (X в.): „Аз се видях в прекрасния и удивителния рай и, възхитен духом, си мислех: „Какво е това?.. как съм се озовал тук?…“. Виждах се облечен в най-светло одеяние, сякаш изтъкано от мълнии; венец имаше върху главата ми, изплетен от дивни цветя, и бях опасан с царски пояс. Ра­двайки се на тази красота, дивейки се в ума и сърцето си на неизразимата хубост на Божия рай, аз се разхождах из него и се веселях. Там имаше много градини с високи дървета: те се колебаеха с върховете си и радваха зрението, а клоните им издаваха велико бла­го­уха­ние… Тези дървета е не­възмож­но да се уподобят на нито едно земно дърво: Бо­жия, а не човешка ръка ги е насадила. Птиците в тези градини бяха безбройно мно­же­ст­во… Видях голяма река, която течеше посред (градините) и ги напояваше. На дру­гия бряг на реката имаше лозе… Там от четирите страни дишаха тихи и благоуханни ветрове; от тяхното дихание градините се колебаеха и произвеждаха дивен шум с листата си… След това влязохме в чуден пламък, който не ни изгаряше, а само ни осветляваше. Аз започнах да се ужасявам, и отново моят водач (ан­гелът) се обърна към мен и ми подаде ръка, казвайки: „Ние трябва да се изкачим още по-високо“. С тези думи ние се оказахме над третото небе, където аз видях и чух множество небесни сили, пеещи и славословещи Бо­га… (изкачвайки се още по-нагоре), аз видях моя Гос­по­д, както някога пророк Исай, се­дя­щ на висок и превъзнесен пре­сто­л и заобиколен от се­ра­фи­ми. Той бе об­ле­чен в пурпурна одежда. Лицето Му сияеше с неизразима светлина и Той обърна с любов очите Си към мен. Когато Го видях, аз паднах пред Него по очи… Невъзможно е да се изрази с думи каква радост ме обхвана от виждането на лицето Му, тъй че и сега, когато си спомням това видение, аз се изпълвам с неизречена радост“ [25]. Преп. Тео­до­ра ви­дя­ла в рая „пре­крас­ни домове и мно­го­бройни оби­те­ли, приготвени за онези, които обичат Бо­га“, и чула „г­ласа на ра­до­стта и духовното ве­се­лие“ [26].

Във всички описания на рая се подчертава, че земните думи могат само в незначителна степен да изобразят небесната красота, тъй като тя е „неизказана“ и надминава способностите на човешкия разум. Го­во­ри ­се също и за „мно­го оби­те­ли“ в рая (Йоан 14:2), т. е. за различни степени на блаженството. „Едни (Бог) ще почете с по-големи почести, други с по-малки — казва св. Ва­си­лий Велики, — защото „звез­да от звез­да се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41). И понеже при Отца има „мно­го оби­те­ли“, то ед­ни Той ще успокои в по-високо и превъзходно състояние, а други в по-низше“ [27]. Впро­чем, за всеки неговата собствена „оби­тел“ ще бъде най-висшата достъпна за него пълнота на блаженството — в съ­от­вет­ст­вие с това доколко се е доближил до Бо­га в зем­ния си живот. Всички светии в рая ще се виждат и ще се познават едни други, а Хри­стос ще вижда и ще изпълва всички, казва преп. Си­ме­он Нови Богослов. В Цар­ст­вото Не­бес­но „пра­вед­ни­ците ще светнат като слънце“ (Мат. 13:43), ще се упо­до­бят­ на Бо­га (1 Йоан. 3:2) и ще Го по­зна­ят (1 Кор. 13:12). В сравнение с красотата и светозарността на рая нашата земя е „мрач­на тъм­ни­ца“, и в срав­не­ние с Трии­по­стас­ната Све­тлина слънцето прилича на жалка свещица [28]. Дори онези върхове на богосъзерцанието, на които се е изкачвал приживе преп. Си­ме­он, ще бъдат в сравнение с бъдещото блаженство на хората в рая като небе, на­ри­сувано с молив върху хартия, в сравнение с истинското небе [29].

Според учението на преп. Си­ме­о­н всички образи на рая, които се срещат в житийната литература — по­лета, гори, реки, двор­ци, пти­ци, цве­тя и т. н., — са само сим­во­ли на онова бла­жен­ст­во, ко­ето се съдържа в непрестанното съзерцание на Христос:

Христе мой, Ти си раят,
Едем, небето, царството,
на кротките родината,
наследството, домът…
Ти си животът, хлябът,
храната сладка, чашата,
пирът, палатът, изворът
на живата вода,
виделината, слънцето
на всички Твои верни…
А „мно­гото оби­те­ли“
загатват, тъй си мисля аз,
че степени немалко
ще има там, отвъд.
По силите на всекиго
на всеки ще е дадено
в различна степен, истина,
да отразява славата
на всесветия Бог.
И тъй, дворците, стаите,
раз­лич­ните оби­те­ли,
одеждите, короните,
сияйните вен­ци,
сапфирите и перлите,
цветята райски, птиците… —
туй всичко ще е, мисля аз,
едно-едничко нещо:
да съзерцавам Твоето
лице, Вла­ди­ко Гос­по­ди!  [30].

За същото говори и св. Гри­го­рий Нисийски: „Понеже в този век ние прекарваме живота си раз­лич­но и раз­но­об­раз­но, има много неща, от които се нуждаем, например от вре­ме, въз­дух, мя­сто, храна, пи­тие, дрехи, слън­це, све­тил­ници и мно­го дру­ги неща, служещи на потребностите на живота, и нито едно от тях не е Бог. Ала бъдното бла­жен­ст­во няма да има нужда от нищо подобно: всичко това ще бъде за нас Божието ес­те­ст­во, което ще ни се дава в съответствие с вся­ка по­треб­но­ст на онзи живот… За достойните Бог е и мя­сто, и жи­ли­ще, и дреха, и храна, и пити­е, и све­тлина, и бо­гат­ст­во, и цар­ст­во… Който е всичко, Той е и във всички (Кол. 3:11)“ [31]. След всеобщото възкресение Хри­стос ще изпълни всяка човешка душа и цялото творение, и вече нищо няма да остане извън Него. Всичко ще се преобрази и ще просияе, ще се промени и ще се претопи. Тъкмо това е несвършващият „не­ве­чере­н ден“ на Божието Цар­ст­во, „веч­ната ра­дост, веч­ната литургия при Бо­га и в Бо­га“ [32]. Всичко излиш­но, вре­менно, всички ненужни под­роб­но­сти на бита и битието ще изчезнат, а Хри­стос ще царува в душите на изкупените от Него хора и в преобразения Кос­мо­с. Това ще е оконча­тел­ната по­бе­да на До­б­рото над злото, Све­тлината над мрака, Рая над ада, Христос над ан­ти­хри­ста. Това ще е окончателното унищожение на смър­тта. „То­гава ще се сбъдне писаното: „От властта на ада ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя. Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?…“ (Ос. 13:14) Да благодарим на Бо­га, Който ни дари победа чрез нашия Гос­по­д Ии­су­с Хри­стос!“ (1 Кор. 15:54-57).

* * *

Да разгледаме, възлюбени, как Гос­под по­сто­янно ни показва бъдещото въз­кре­се­ние, чието начало е Гос­по­д Ии­су­с Хри­стос, възкресен от мъртвите. Да погледнем, възлюбени, възкресението, което се извършва по всяко време. Денят и нощта ни показват възкресението: нощта си отива — настъпва ден, минава денят — идва нощ. Да видим земните плодове и по какъв начин става сеенето на зърното. Излиза сеячът и го хвърля в земята, и хвърлените семена, които са паднали на земята сухи и голи, изгниват, ала след това великата сила на Господния Промисъл ги възкресява, и от едно семенце създава много, отрупвайки го с плод.
Свещеномъченик Кли­мент Рим­ски

Следва да очакваме, че творението ще страда, сякаш обречено на смърт по време на горенето, ала за да бъде възстановено, а не за да загине, за да живеем, обновени, в един обновен свят… Объ­рни вни­ма­ние на при­мера със съня и про­бу­ж­дането. Защото ако след будното състояние идва сънят, а след съня пробуждането, то това е символ на смъртта и възкресението: понеже „сънят и смъртта са близ­на­ци“ (О­мир), то съживяването от мъртвите е също толкова необходимо, както и вдигането от сън… Умрелите те­ла отново ще ожи­веят. За това можеш да направиш извод не само от съня и пробудата, но и от семената и растенията, тъй като всички те възвестяват възкресението. По­гледни семената, как ги хвърлят голи и слаби в земята, а оттам те се появяват пак плодоносни.

Свещеномъченик Ме­то­дий Па­тар­ски

Ако няма възкресение, то няма и Бо­г, няма и Про­мисъл, но всичко се управлява и движи слу­чай­но… Ала ще ка­же някой: „Как ще въз­кръс­нат мърт­вите?“ О, не­ве­рие! О, бе­зу­мие! Нима Онзи, Който само с едно желание е променил прахта и тялото, Който е заповядал на мъничкото семе да расте в утробата и да се развива в многообразен телесен организъм, няма с още по-голяма леснина, според волята си, да възкреси онова, което е било и е изчезнало?… Гос­под е възвестил възкресението на телата не само със слово, но и на дело. Преди всичко когато е възкресил Ла­за­р, който бил мъртъв четири дни и вече се бил предал на тление и миришел. Защото Той е въз­кре­сил не ду­ша, ли­шена от тя­ло, но тя­лото заедно с душата — и не дру­го някое, а тъкмо онова, което е било предадено на тление… Виж семената, заривани в браздите като в някакви гробове. Кой им дава корени, стъбло, листа, класове и най-фините остри игли върху класа? Нима не Тво­рецът на всичко? Нима не заповедта на Онзи, Който е устроил всичко?… И тъй, ние ще възкръснем, защото душите пак ще се съединят с телата, които ще станат безсмъртни и освободени от тлението…

Преп. Йоан Да­ма­скин

Веднъж, ставайки много рано, вървях аз заедно с двама братя извън… г­ра­да, и повдигнах очи към небето, което подобно на чисто огледало осветляваше дивно земята със звездите си, и казах с учудване: „Ако звездите сияят с такава слава, то колко повече праведните и светите, извършили волята на светия Бог, ще възсияят в часа, когато дойде Господ, с неизречената светлина на спасителната слава!“. И изведнъж при спомена за това страшно Хри­сто­во при­ше­ст­вие потрепериха костите ми и, усещайки трепет в тялото и душата, аз заплаках със сърдечна болка и рекох, въздъхвайки: „Ка­къв ли ще се окажа аз, греш­никът, в този страшен час? Как ще застана пред престола на праведния Съ­дия?… Как бих могъл аз, безплодният, да се окажа сред светиите?… И какво да правя, когато светиите ще се познаят едни други в небесния чертог? Кой ще ме познае? Пра­вед­ните ще бъ­дат в чер­то­га, а не­чес­ти­вите в огъ­ня“.

Преп. Еф­рем Сириец

На­й-после, след дълги времеви периоди, злото ще изчезне и нищо няма да остане освен доброто, когато и (обитателите на) пре­из­под­нята ще изповядат еди­но­глас­но гос­под­ството на Христос… Който е всичко, Той е и във всички. С това, както ми се струва, Пи­са­нието ни учи, че ще настъпи пълно унищожение на по­ро­ка. Защото ако Бог бъде във всички същества, то, без съ­мне­ние, в тях няма да има порок… Целта на Бо­га е ед­на… — да приобщи всички към благата, които са в Него… След пречистването и изтребването на страстите посредством лекуването с огън мястото на всяко (лошо) свой­ст­во ще се заеме от (про­ти­во­по­лож­ното му) доб­ро свойство: не­тле­нието, животът, честта, благодатта, славата, силата, и всичко, което си представяме чрез умно съзерцание в Бога и в Неговия образ, сиреч в човешката природа.

Св. Гри­го­рий Нисийски

„И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше“ (Откр. 21:1). Тук се говори не за унищожаване на творението, а за промяна към по-добро, според свидетел­ст­вото на апо­сто­ла: „и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Рим. 8:21)… Об­новата на старото не означава унищожение, а само отстраняване на старостта и бръчките. И за хората, които са станали поради някаква причина по-добри или по-лоши, казваме: „уж същият, ама не е същият“, сиреч той се е променил… Ви­де­нието на светия град Йеру­са­ли­м, което е имал свети (Йоан), означава п­ре­ход към светлината, която ще получи горният Йе­ру­са­лим… Този град, чието основание е Хри­стос, е съставен от светии… Там няма да има нито плач, нито сълзи, защото По­да­телят на вечната радост ще дава непрестанно веселие на всички светии.

Св. Ан­д­рей Ке­са­рий­ски

На кръста смъртта е погълната от живота. В Христа смъртта влиза в Бо­же­ст­вото и се изпепелява в Него, защото „не намира за себе си място в Него“. И тъй, изкуплението е борба на живота със смъртта и победа на живота. Човешката природа на Хри­стос е началото на новото творение: ч­рез човешката Му природа силата на живота нахлува в космоса, за да го възкреси и да го преобрази чрез окончателната победа над смъртта. Слез Въплъщението и Възкресението смъртта вече не е спо­кой­на: тя вече не е аб­со­лют­на. Сега вече всичко се насочва към… „всеобщото въз­ста­новяване“ — сиреч към пълното възстановяване на всичко, което е било разрушено от смъртта, когато космосът ще бъде огрян от Божията Слава, която ще стане „всичко във всички“… Хри­стос е Гла­ва на Църквата, сиреч на онова ново човечество, в чието лоно никакъв грях, никаква враждебна сила не могат вече да отлъчат окончателно човека от благодатта… Де­лото на Христос засяга цялото човечество отвъд видимите предели на Църквата. Вся­ка вяра в тър­же­ст­вото на живота над смъртта, всяко пред­чув­ст­вие на възкресението е косвена вяра в Христа, защото само Хри­сто­вата сила възкресява и ще възкреси мъртвите. След победата на Христос над смъртта възкресението е станало общ закон на творението — не само на чо­ве­че­ст­вото, но и на жи­вот­ните, рас­те­нията, камъ­ните, целия кос­мо­с…

В. Ло­ски

Никой да не се бои от смъртта, защото смъртта на Спасителя ни освободи! Уга­си я Онзи, Който бе дър­жан от нея. Пле­ни ада Онзи, Който слезе в ада. Той огор­чи ада, вку­сил Неговата плът. И, пред­виж­дайки това, Исая викаше: „адът — казва — се огор­чи, сре­щайки Те долу“ (Ис. 14:9); огор­чи ­се, защото бе унищожен; огор­чи ­се, защото бе ос­мян; огор­чи ­се, защото бе умър­твен; огор­чи ­се, защото бе низ­ло­жен; огор­чи ­се, защото бе вър­зан. При­е тя­ло — и докосна Бо­га; при­е земя — и срещна Не­бе; прие това, което видя — и бе хванат в капан от това, което не видя. „Смърте, де е жи­лото ти? Аде, де е по­бе­дата ти?“ (Ос. 13:14). Христос възкръсна — и ти си низ­вергнат! Христос възкръсна — и паднаха де­мо­ните! Христос възкръсна — и ни един мъртвец няма в гроба! Христос възкръсна от мъртвите, ставайки пръв от умрелите. Нему сла­ва и власт вове­ки ве­ков. Амин.

Св. Йоан Зла­то­уст

 

Из книгата ”Таинство веры”, Москва, 2006 г.

 

Бележки

1. Кли­мент Алек­сан­д­рий­ски. Стро­ма­ти 6, 6.

2. Епископ Григорий. Изъ­яс­не­ние труд­ней­ших мест 1-го По­сла­ния св. ап. Пет­ра. Сим­фе­ро­поль, 1902. С. 10.

3. Кли­мент Алек­сан­д­рий­ски. Стро­ма­ти 6, 6.

4. Ф. Дос­то­ев­ский. Со­б­рание сочинений в 15-ти томах. Т. 9. С. 362.

5. Сло­во 84 [Isaak tou Syrou eurethenta asketika. Sel. 326].

6. Химн 1, 93-97 [SC 156, 164].

7. Пак там, 98-103.

8. Сти­хи­ра на ве­чер­нята на Ве­ли­ка събо­та: Три­одь по­ст­ная, М., 1974. Ч. 2. Лист 487.

9. Ми­ней празничен. С. 459.

10. Сти­хи­ри на Ве­ли­ка събота: Три­одь по­ст­ная. Л. 487 на обратната страна.

11. Пак там.

12. Тро­па­ри на ут­ре­нята на Ве­ли­ка събота: Три­одь по­ст­ная. Л. 480 на обратната страна.

13. Ка­нон на Ве­ли­ка съ­бо­та, песен 6: Триодь постная. Л. 483 на обратната страна.

14. Гри­го­рий Нисский. О ду­ше и вос­кре­се­нии: Тво­ре­ния. М., 1862. Ч. 4. С. 250.

15. Исаак Сирин. О божественных тайнах и о духовной жизни. Новооткрытые тексты. Перевод с сирийского иеромонаха Илариона (Алфеева). М., 1998. С. 213.

16. Слово 26 в сирийския оригинал. Вж.: Mar Isaacus Ninevita. De perfectione religiosa. Ed.
P. Bedjan. Leipzig, 1909. P. 189.

17. Йоан Лествичник. Лествица 26.

18. Иеромонах Соф­ро­ний. Ста­рец Си­лу­ан. С. 99.

19. Пак там. С. 23.

20. Пак там.

21. PL 40, 1127.

22. PL 17, 200.

23. PL 77, 396.

24. PG 46, 97C-100A.

25. Цит. по: Епископ Иг­на­тий (Брянчанинов). Со­чинения в 5 томах. Т. 3. СПб., 1905. Сс. 83-87.

26. Пак там. С. 84.

27. Ва­си­лий Великий. Сочинения в 3-х томах. Т. 1. С. 405.

28. Слово нравствено 1, 264-396 [SC 122, 292-300].

29. Благодарение 2, 250-252 [SC 113, 350].

30. Химн 1, 132-159 [SC 156, 168-170].

31. Gregoriou Nyssis erga. T. 1. Sel. 316.

32. Архимандрит Ки­при­ан (Керн). О ча­се смерт­ном. М., 1990. С. 13.

 

 

Превод: Андрей Романов