Въпроси, на които Крит не отговори

Караницата на привържениците и противниците на Критския събор у нас наподобява всичко друго, но не и мъдър и благ диспут между християни. Двете страни се държат по-скоро като фенове на футболни агитки или кряскачи от политически митинги: ”Ууу!”, ”Долу!”, ”Да живей!”, ”Вън!” В тази разгорещена атмосфера на раздразнение и гняв ”съборяните”, които би трябвало да са изпълнени с радост и мир след провеждането на ”техния” събор, се горещят не по-малко, ако не и повече от своите опоненти. Речите и писанията им са пропити с нетърпимост и омраза.

Но да оставим тази тема. За непълнотата и съмнителната съборност на Критския събор вече писах в един предишен текст. Сега искам да обсъдя нещо друго – учудващата баналност, невероятното дребнотемие на този форум. С изключение на въпроса за диаспората (по който, впрочем, така и не се стигна до някакво сериозно решение), въпросите, с които се занимаваше съборът, бяха толкова незначителни и нищожни, че човек неволно се пита за какво изобщо е бил необходим той. Нима съвременното православие няма по-сериозни проблеми от това кой как да бъде споменаван в диптихите или пък крещящо важният въпрос – достойни ли са инославните изповедания да бъдат наричани ”църкви”? Това ли са нещата, които предизвикват днес нашата съвест, тревожат и измъчват православните души?

А такива има колкото щеш. Не е вярно, че всички догматични и богословски проблеми са решени по време на седемте Вселенски събора, че няма нови брожения и ереси, в това число и в православна среда, че съвремието не хвърля жестоки предизвикателства в лицето на Православната църква. От времето на древните събори са изминали повече от хиляда години, светът се е променил, християнството – също, явления като Реформацията, Просвещението, европейските революции и секуларизацията са прекроили нещата до неузнаваемост. Днес Църквата живее в една съвършено нова среда и е заплашена от хиляди нови заплахи. Не можем да се правим, че всичко е наред, и да живеем така, сякаш нищо не се е случило. Ето само някои неща, които крещят в ушите ни и изискват незабавно решение от страна на Църквата:

1. През ХХ и ХХI в. православната христология и сотериология беше изправена пред сериозно предизвикателство. Цял ред богослови, сред тях и световно известни имена, отхвърлиха старото ”юридическо” учение за спасението и предложиха нов ”неюридически” модел: според тях Христос не е изкупил, а само е излекувал човешката природа. Някои (митрополит Антоний Храповицки) стигнаха дотам да твърдят, че изкуплението се е извършило не на Кръста, а в Гетсиманската градина. Други учат, че Христос ни бил освободил само от първородния грях… Едва ли е нужно да казвам, че това са неща, ключови за евангелското благовестие и за спасението на човека. Кой друг, ако не един нов Всеправославен или Вселенски (както предпочитате) събор може да даде авторитетна и задължителна присъда по тях?

2. Секуларната култура, наука и образование настъпват срещу нас от всички страни и по всички възможни начини. Днес един остър като нож, един суров и безкрайно болезнен въпрос пред християните е: еволюция или Сътворение? Как да се отнасяме към разказа от първа глава Битие? Остарял ли е той? Приемаме ли (като римокатолиците) господстващото мнение на нашата епоха, че сме потомци на маймуни, или си оставаме верни на Словото Божие? От отговора на тези въпроси зависи буквално цялото бъдеще на православието и християнството.

3. Реформацията промени в значителна степен християнския свят. Въпросите, поставени от нея – за съотношението между вярата и делата, между свободата и благодатта, въпросът за предопределението – се дискутират на Запад вече от векове. Православието също не може да се прави, че те не съществуват. Те изискват не напъни на еретическия разум, а православно, съборно църковно решение.

4. Тайнствата. В момента в православните богословски учебници и катехизиси се излага римокатолическото учение за седемте тайнства. Но това учение в днешния му вид е неизвестно на древните отци. Например, преп. Тео­дор Сту­дит (IX в.) учи за ше­с­т тайнства, включително монашеското по­стри­же­ние и опелото на мъртвец. През XV век св. Симеон Солунски говори за седем тайнства, включвайки в тях монашеското пострижение. Ми­тро­по­лит Йо­а­саф Ефес­ки прави списък от десет тайнства, включително монашеското пострижение, опелото и освещаването на храма.

Близко до този въпрос стои и въпросът за тайнствата при инославните. Валидни ли са те? Днес всеки сам си решава този проблем, както му скимне. Да вземем дори само католиците: едни ги прекръщават, други ги премиропомазват, трети ги приемат със свещеническия им сан… Един бъдещ Всеправославен събор би трябвало да установи задължителна норма в това отношение.

5. През ХХ в. се появиха най-малко две нови ереси в православна среда: това са т. нар. имеславие и софиология. Вярно е, че последната беше осъдена през 1936 г. с решение на Синода на Московската патриаршия. Но това все още не е достатъчно авторитетна всецърковна съборна присъда. Тези две ереси, както и учението на Антоний Храповицки, продължават да очакват решението на бъдещия събор.

Такива са някои догматично-богословски теми, изискващи съборна присъда. Но има и въпроси от небогословски характер, които също ни засягат болезнено и имат не по-малко социално, църковно и екзистенциално значение:

6. Агресивната пропаганда на хомосексуалността в наше време. Православната църква носи голяма отговорност пред Бога: тя трябва да защити традиционното семейство, Божия замисъл за мъжа и жената и да изрази отношението си към еднополовите бракове и извратения секс. Ако си крием малодушно главата в пясъка пред тези проблеми, едва ли ще можем да претендираме, че сме истински достойна Църква, предана на божествената си мисия в един покварен и отдаден на злото свят.

7. През ХХ век повечето православни народи минаха през изпитанията на жестокия комунистически режим. След това много от тях бяха натикани в другата крайност – в хаоса на един див и примитивен капитализъм. Тези ужасни лутания, тези народни трагедии, тези мъки на милиони хора също заслужават вниманието и съпреживяването на Църквата. Има ли православието собствена социална доктрина? Ако Църквата е майка, а не мащеха за православните народи, то тя трябва и да ги насочва майчински към разумни и християнски форми на обществено устройство, а не да ги гледа равнодушно как се гърчат в злото и греха.

8. Сходен въпрос е и този за монархията. Днес множество православни християни във всички православни страни хранят монархически убеждения. Как се отнася Църквата към древния Константинов модел – и към секуларната държава на нашето съвремие?

Нахвърляните от мен набързо теми са само някои от едно голямо множество. Тъжно е, че Критският ”всеправославен” събор не си мръдна пръста за нито един от тях, не пожела изобщо да им обърне внимание. Тежка духовна леност, дребнавост и ориенталско равнодушие лъхаха от него. Мен като православен християнин ме е срам, че половинвековните (или дори вековни) усилия на Православните църкви доведоха до един толкова нищожен резултат. Впрочем, нищо не ни пречи да бъдем – поне умерени – оптимисти. Крит може да се окаже само началото, само първата стъпка на един продължителен съборен процес. Дано да е така. Пожелавам му го… А засега оставаме в очакване – не на Годо, надявам се…