Трансплантацията – в очакване на донора

Източник: в. Дневник

Какво пречи на развитието на трансплантацията в България? Защо българите са принудени да прибягват до услугите на нелегални клиники в азиатски държави, поемайки и риска за фатален изход? А дали у нас е по-различно – колко от оперираните в страната оживяват и защо не се изнасят данни за починалите след присаждане на органи?

Смъртта на Иван Тодоров – шестата българска жертва на т.нар. бъбречен туризъм в Пакистан за последните 3-4 години, отново постави на дневен ред проблемите, свързани с присаждането на органи у нас. Тодоров почина в гр. Лахор. Избрал по интернет тамошната клиника да му присадят бъбрек, защото цената на операцията била много по-ниска, отколкото в европейските болници.

Трансплантацията на органи е безспорно постижение на медицината. Възможността човек и след смъртта си да даде живот на някой друг е най-хуманното нещо, което можем да си представим. Около самото присаждане обаче в обществото витаят много съмнения.

След като почти всеки българин се е сблъскал с подкупността на част от лекарите, логично е да си зададе въпроса дали не съществува корупция и в този процес. Още повече че когато става въпрос за присаждане на органи, неминуемо става дума за пари. В Европа една трансплантация струва около 60 хил. долара. В Пакистан цената е наполовина по-ниска. По закон в България трансплантациите се финансират от държавата и са безплатни за пациента, а продажбата на органи е абсолютно забранена. Българи обаче заминават за Турция, за да припечелят някой лев, като се разделят с единия от бъбреците си. Други търсят начин да продължат живота си, като се оперират в чужбина. В бедните страни като Пакистан, не е трудно да се намери орган от жив донор, затова там се правят по хиляда присаждания годишно. Подобна беше ситуацията доскоро и в Индия. В световните медии преди години се появи скандална информация за престъпления с органи, взети от затворници в Китай за "бъбречна мафия" в Русия. В цивилизованите държави, към които от дни официално се присъедини и България, всичко, свързано с трансплантацията, е строго регламентирано и максимално прозрачно.

По данни на Агенцията по трансплантация листата на чакащите за присаждане на бъбреци в страната наброява 611 души, от ново сърце се нуждаят 38 болни, а от черен дроб – 24. Според проф. Милан Миланов, шеф на централната реанимация в "Пирогов", който допреди две години беше национален координатор по трансплантация, в България има над 2 хил. души, които чакат за нов бъбрек, и този контингент се подменя ежедневно. Но не защото се решават проблемите, а защото хората отпадат поради болестни причини. Заради продължилата по-дълго диализа някои от чакащите стават непригодни за трансплантация, което ги обрича на изключително тежка съдба, подчерта Миланов. По думите му, след като има толкова нуждаещи се, а в България се правят около 30 присаждания на органи на година, естествено е болните да търсят и други начини да разрешат жизненоважния за тях проблем. Освен това и в България усложненията понякога водят до смърт и това трябва ясно да се каже, смята професорът. Причините са различни – инфекция, тромбоза на съдовете, цялостно лошо здравословно състояние на пациентите, които са били дълго време на хемодиализа. Професор Миланов не пожела да коментира възможностите за трансплантация на колегите си в Пакистан. След като правят много повече присаждания от нас, сигурно са добри, но какви са условията в болниците им не мога да кажа, подчерта той. Националният консултант по трансплантология и шеф на клиниката по урология в Александровска болница проф. Митко Цветков също не отрече, че и у нас умират трансплантирани болни. Това е изключително неприятно нещо, затова не се говори за него, коментира той. И допълни, че понякога хората умират години след трансплантацията, като смъртта им невинаги е свързана с присаждането. Същевременно професорът твърди, че почти всички трансплантации на бъбреци, извършени в клиниката в Александровска болница, са успешни. Миналата година има само 1-2 случая, при които органът е отхвърлен и болните отново са минали на хемодиализа. Националният консултант е категоричен, че българите трябва да имат доверие на нашите лекари. Те са на европейско ниво и в крайна сметка са хората, които помагат и на получилите усложнения след трансплантация в чужбина. Професор Цветков не упреква болните, че търсят начин да се оперират в други страни. Според него обаче тяхната нелека съдба се използва от чужденци, които стават посредници на нелегални клиники в бедни страни, и това води до риск болните да си дадат парите на мошеници. Този процес не може да бъде спрян, защото хората имат нужда да се лекуват, но трябва поне да бъде легализиран, да бъде юридически издържан, смята професорът.

Според него трансплантацията в България като дейност бележи подем през 2006 г. "За първи път здравното министерство отпуска пари за тази дейност, въпреки че те са недостатъчни. Освен това Изпълнителната агенция по трансплантациите (ИАТ) се активизира по отношение на донорството и след продължителния застой, през миналата година бяха направени 31 присаждания на бъбреци от трупен донор", обясни проф. Цветков.

Това обаче не означава, че проблемите са разрешени. Най-неотложното според експертите е да се създаде единна листа на чакащите, защото в момента всяка болница, която се занимава с такава дейност, разполага със свой списък и не се знае кой какви пациенти има. Регистърът трябва да се води от ИАТ и при появата на донор агенцията да се обажда на съответната специализирана клиника. Освен това е крайно време да бъде решено кои болници какви трансплантации ще правят. Сега има съревнование, което обърква центровете по донорство и те не знаят на кого да звънят при появата на възможност за присаждане на органи, убеден е лекарят.

За проф. Миланов основната причина за малкото трансплантации през последните няколко години в България е лошият закон, който действаше доскоро. Той не позволяваше да се вземат органите на починали хора, които приживе не са дали съгласието си за това. От влизането му в сила досега обаче такова желание са заявили само 468 души. Законът вече е променен и органите на всеки, който не е изразил предварително нежелание за донорство, могат да бъдат използвани за присаждане, разбира се, само след съгласието на близките на починалия. Проблеми създават и липсата на адекватно финансиране, както и некоректното съревнование между екипите, което дискредитира трансплантацията пред обществото. "През 1998 г. ние показахме, че присаждането на органи в България е възможно, след като направихме за една година около 80 такива операции", обясни проф. Миланов. Тогава България надминава най-развитата в това отношение посткомунистическа страна – Чехия. Следващите години обаче се правят по 10 трансплантации, което е сериозно връщане назад. (със съкращения)