Съжалението – погибелта на ежедневието и язвата на обществото

Гледаме ли на човека като човек? Духовната реалност е изписана по лицата на хората. Духовна реалност, която ни прави щастливи или нещастни, бедни или богати, съдници или светци.

Светът около нас и светът вътре в нас. Това могат да бъдат две различни понятия, както и едно и също, част или някакъв дял от общото цяло. Но кое е общото цяло? Дали действително виждаме светът такъв какъвто е и когато го виждаме, реагираме ли? Бездомникът нуждаещ се от внимание и подслон, просяка протегнал своята ръка, клошара преминаващ като сянка по улиците. Начин на живот който те са избрали или житейска ситуация от която не могат да излязат?

Начинът на мислене формира човека какъв да бъде, как да живее. Каквото мислиш за себе си, такъв си. Тогава какво? Материалната помощ за всички асоциални прослойки в обществото губи своята стойност, защото излиза, че хората остават такива каквито са. Спрели да се борят. Спрели да мислят. Спрели да живеят. Коя и каква е истинската помощ? Истинската помощ е тази която предлага изходен път, дълбока ценностна промяна, радикално решение за различен живот. Да мотивираш бездомника, клошара, просяка изисква не само разбиране на проблема, но и проникване в душата на човека. Гледаме ли на човека като човек, така както Иисус Христос се отнасяше: „Вземи постелката си и ходи!“. Какво се крие зад душата човешка. Онази душа която е на дъното на общественото стъпало. Нереализиран живот. Мизерия. Вина. Болка. Страх. Безразличие. По-силния във вярата, нека да помогне на по-слабия, но не като насърчи неговата мизерия, болка и бедност, а като му помогне да „върне лентата назад“.

Да „върнем лентата назад“, за да помогнем на проблематичната личност да си припомни къде е спрял, защо е спрял, защо се е предал, защо се е отказал. Възстановявайки дадена негативната житейска ситуация която той е преживял, се разбира какво е изгубил или не е направил, кой го е наранил и защо. Един такъв разговор, може да се окаже много по-ефективен, дори радикален, отколкото поредното ежедневно съжаление, подаване на монета от поредния минувач. Болезнените теми от миналото изваждат онези неща, които са истинските причини за положението днес. Способността да отворим раните, за да бъдат изцерени и да подканим човека да прости, да остави тежестите и теготите, да се устреми към спасение на душата си и вяра в Спасителя, е истинската духовна помощ. Да продължи от там от където е спрял. Хуманно е да се правят материални помощи, социални, хранителни и т.н. Хуманно е да строим домове за бездомници, сираци, възрастни хора. Хуманно, но не радикално? Спасението се състои в св. Евхаристия, в общия църковен живот и тайнствата. Към това трябва да бъдат привличани бедните и нуждаещите се, а не само към едно оцеляване водещо до „оцеленческо мислене“. Да мислим за вечността и за Царството Божие е това за което Христос е бил разпнат и това за което са проляли кръвта си хиляди мъченици.

От съжаление живеят милиони хора на планетата земя. Съжалението се е превърнало като парична единица, валута с международен рейтинг. Валута която подсилва егото на тези които „дават“ и подържа онези които „приемат“. Две категории люде на които се крепи световната икономика. Даващи и Приемащи. Едните без другите не могат. Даващите се гордеят, че дават, но примащите продължават да си живуркат в бълвоча. В никакъв случай не казвам, че не трябва да се дава, да се правят помощи и изведнъж всички фондации и организации занимаващи се с това да спрат да функционират. Констатирам факта, че това не действа, „не работи“ в полза на страдащото, бедно, мизерно общество. То винаги съществува, къде по-малко, къде повече, но не е изцяло трансформирано. Тук мога да констатирам разликите в даването на помощи между Православната Църква и всички онези пара църковни, харизматични движения, които постоянно се множът и раздробяват в България. Целта на Православната Църква не е да помага на хората, а да ги приобщава към Христа, да участват в домостроителството и в св. Евхаристия, защото така се спасява човека. Пара църковните и харизматични модерни движения и тенденции в нео петдесятните и протестантски общности, основно се занимават с „помагане на хората“, раздаване на помощи, набиране на средства, обществени активности и спасяване на души. Сякаш не Христос, а човек е този който спасява, а Христос вече не е Способен на това и не е в крак със съвремието. Но гледаме ли на човека като човек и какво е всъщност истинско обръщане в Христа? Свързано ли е с благодатта или това, че спасението е по благодат е изтъркан новозаветен цитат? Древната опитност на православната църква, която продължава чрез апостолското приемство и до днес, показва истината, само трябва да се обърнем към нея. Да потърсим онзи баланс между грижите към хората и помоща за тях и промяната на ценностната им система, да бъдат такива каквито Господ иска да бъдат. А именно, здрави, продуктивни, реализирани и градивни личности. Такова общество е угодно Богу, а баланса се корени в универсалния екстракт на библейските истини. Лек за човечеството остава изпитаната марка на Христовите рецепти за равенство, единство и равноправие. Модел на един нов свят към който човечеството все още се стреми и все още глобално не е постигнато. Приложението на моралните и духовни цености дадени от християнското учение, сякаш звучат толкова абсурдно и космично, че освен проповядвани тук там в някой църковни общества, не се практикуват всеобщо. А това трябва да се случва, поне в християнските държави. Практикуването на християнските цености не би нарушило свободата на вероизповедите, религиозня възглед който е различен от християнския, но напротив би заздравило и дори освободило болното общество от излишните социални товари и невъзможни за изпълнение закони на никому ненужни. Християнските норми в обществените системи, политика, управление и пр. като основа върху която да се гради, са онази здрава къща която е непоклатима и за която говори Иисус Христос. Всяка друга къща пада, защото основата и е нестабилна. Колко политически партии, колко управляващи, закони, системи и правила паднаха и падат сега? Те ще продължават да се разпадат, защото основота им е неправилна. Всичко не би могло да се промени изведнъж разбира се, но като първа стъпка към промяната, можем да вземем решение за различно мислене. Мисленето ни и ценностите ни да бъдат на християнска основа – това ще промени света, това ще промени действията ни и нас самите, най-близките хора до нас, а после и далечните! Тогава не само с хляб ще живее човекът, но със Словото Божие. Не само от съжаление ще се захранва светът, но от сигурността в утрешния ден, който е в ръцете на Бога. Съжалението дава, но взима много! Световни организации градят своя имидж на базата на подеяния и дарения отправени към някое сиропиталище. Модерно е да се подхвърлят корички хляб на сирачетата и старците, на клошарите и бездомниците. Всички тези действия издигат високо статута на тези които правят това, те стават значими в собствените си очи, в обществото, защото когато ги видят да „правят така“ – това е благородство, това е висша проява на интелигентност, а те самите се издигат още няколко стъпата по социалната стълбица, като на принципа на сравнението се радват, че не са като „другите“, че не са на тяхно място, а са много по-добре. Но… блажени низсшите духом! Възможно ли е, този който е в изпаднало положение да е много по-добре, много по-интелигентен, много по-благороден? Всъщност той проявява много по-голямо благородство кото дава възможност на другите да дават, защото те ако са лишени от това, ще изгубят смисъла на съществуването си, ще изгубят идентичноста си. Отново стигаме до „мярката“, до „критерият“, а той не е материален, не се вижда с физическите очи, защото е духовен. Възрастната жена която живее на кашон, може да разкаже много по-увлекателна история от тази на най-известния радио журналист. Сирачето с мърляво лице може да пее много по-хубаво от най-популярната поп певица. Двамата вонящи клошари могат да направят най-добрия коментар на политиката и управляващите, отколкото най-добрия телевизионен коментатор. Новините често не са тези от екрана, а се подават зад ъгъла от чорлавата глава и протегната ръка на просяка до който лежат 2-3 мръсни кучета-помяри. Вечер той се топли с тях, докато топлофикация решава своите вечни проблеми. Вечни са проблемите на този свят. Бедни и богати. Лоши и добри. Силни и слаби. Всеки може да реши дали да бъде част от всичко това, добре познатото, добре разказаното с познат сценарии изиграван от различни актьори. Или да бъде от друг свят, непрестанно опознавателен и опознаващ сам себе си, непредсказуем, непредвидим, но сигурен, различен, за който Христос говори, че е Царството Божие. Всеки тръгнал по пътя на Царството Небесно не е от този свят, той е царско свещенство, избран народ, друг народ с различно управление и различна власт, но живеещ в този. А къде е това Царство Божие? То е във вас – казва отново Вечносъществуващият в Свещеното Писание. И ако търсим първо Него, всичко останало ще ни се прибави! Тогава обменната валута с международен рейтинг няма да бъде вече съжалението, а Любовта. Не онази перверзна, похотлива, егоистична любов, а Божията, която трудно се разбира и живее (ако трябва да бъдем честни), дори и от нас християните!

 {jcomments on}