Духовният реализъм: що значи „любов“?

„Хората от този свят са като трите пеперуди пред пламъка на една свещ. Едната се приближила и казала: „Аз знам за любовта“. 
Втората леко се докоснала с крилата си до пламъка и казала: „Знам как огъня на любовта може да гори“. 
Третата се хвърлила в сърцето на пламъка и била погълната. Единствено тя знае какво е любовта…”
Из иранска песен

Трудно е светът да осъзнае в наши дни що значи любов. Мнозина смятат, че знаят, но всъщност са слепци. И ако лъчите на залязващото слънце за едни са просто частици светлина, а за други – просто предвестник на нощта, то за трети те са откровение. Откровение на една надежда, откровение на очакването на Новия ден, Новата светлина на една Зора по-различна, по-светла, вечна… Същото е и с любовта. Запленени от чувства плътски и повърхностни, мнозина смятат, че любовта се крие в отражението на любим човек, вещ, цел… Всеки я вижда по различен начин, но малцина я съзерцават. Съзерцанието, това е да виждаш отвъд зримото, което става възможно, когато пожелаем да видим. 
 Около нас е пълно с неща, които бихме могли да видим. Неща, които стават видими само за онези, приели Истинската Любов в сърцата си. А това са неща, които всеки би могъл да види и чуе, но поради светската суета и безгрижие те са станали невидими за нас. 
Само една дума може да събуди отдавна изгубен зов на сърцето и да разкрие коя е тази Истинска Любов. Иисус. Едно име, което буди чувства на дълбоко умиление, любов и сладост в сърцето на откликналите на този зов. Образ, който държи съзнанието будно и поставя цел в живота. 
Мнозина ще кажат, но аз имам цел. Искам да построя голям дом за бъдещото си семейство. Искам да съм независим. Искам да имам хубава работа. Да, наистина това са цели в живота. Но такива цели се наричат основополагащи живота цели. Както когато започнем да строим къща се нуждаем от здрави основи, за да надграждаме етажите, така, когато поставяме цел в живота си, трябва да сме внимателни. Едни такива цели са хубаво нещо. Но може ли хубавият дом да е основополагаща живота цел? Ами ако един ден се озовем на улицата? Целият ни живот, всички усилия, вложени в тази цел, ще рухнат. И тогава? Няма повече цели. Всичко сякаш свършва, мрак се спуска в душите ни и сякаш краят настъпва. Но ако човек постави за основа Крайъгълния Камък Иисус, то тогава и небесата да се стоварят над света, и всички стихии да се развилнеят пред лицето на Земята, нищо не може да помръдне Този Камък, Който здраво се е скрепил за земята. Това е цел в живота, която може да бъде преследвана навсякъде, във всяко време. Цел, носеща много горчилки, много трудности, но и в същото време сладост, радост и безумно щастие. Звучи толкова странно и противоречащо си, но е така. Чувства, непонятни за невиждащия.

И когато дойде Любовта? Светът се променя. Невидимото става видимо и човек започва да вижда Частиците Светлина, пръснати по света. Започва да ги открива. Първо се сблъсква с естественото откровение. Започва да чува лекия полъх на вятъра, да чува далечния зов на планините, да вижда спокойствието на езерните вълни и пурпурния купол на залеза. И след като нощта се спусне, поглежда към небето и съцрцава звездното небе и безкрайността на милиарди сияещи бисери. Тогава възкликва от удивление и се пита колко велик трябва да е Този, сътворил тези безкрайни чудеса; осъзнава и нищожността си. Кой е той сред милиярдите светове и вселени? Как молитвата, изричана на ум, би могла да бъде чута толкова високо, отвъд времето и пространството, ако песента му едва достига ушите на хората? Но ако се вслуша в нежната песен на нощния бриз и види спокойствието в морските вълни, как утринната роса оросява тревата, как животът диша и в най-малките създания, би разбрал. Би усетил как цялото Творение насочва своята тиха молитва към Оня, Който е създал всичко. Славеят възнася ранната си песен във възхвала на Възгласилия Правдата, слънцето отразява най-светлото Лице, луната успокоява с Вечния Мир. И точно в този момент Неговият Полъх внезапно пронизва сърцето и ти се превръщаш в пеперудата, докоснала се до пламъка. Да. Усещаш любовта, мислиш, че си я разбрал и все пак… все още нищо не си разбрал. Все още не си готов да се хвърлиш в огъня… 
И както след денят настъпва нощта, така и след този нежен полъх на Вечността, идва и една особена нощ, чийто мрак обхваща душата. Нощ без звезди и галактики…

Душите ни са крехки творения. Лесно изменят на безсмъртната си природа и лесно заспиват в греховна смърт. Творецът никога не забрава това и именно поради тази причина Той позволява на този страшен мрак да се спусне в душите ни… След като вече сме видели Светлината по друг начин, Той ни показва как изглежда и мрака. Но… какво се случва? Осъзнаваме, че след като сме напуснали видимия свят и сме се докоснали до невидимия, то ние пак се връщаме във видимия. Виждаме отново старите си приятели, старите си навици, обичаи… Връщаме се там, откъдето сме дошли. И все пак променени. Именно тази промяна ни кара да видим, че всъщност през цялото време сме живеели в мрак. Мрак дълбок и незрим. Тогава започва и борбата. Борбата да се върнем там, където съзирахме вселените. Но именно тази борба е най-трудната. Човек чак тогава осъзнава по какъв път е тръгнал да върви. Път толкова тежък и труден, че за хората в света звучи непосилен, безмислен. Път, в който събличаш стария човек и се хвърляш в тесен, стръмен и тежък път. Път, водещ към огъня. По него не трябва да гледаш стръмнините, а само крайната цел, защото рискуваш да се изплашиш, точно както не трябва гледаме надолу, когато сме във висините, за да не паднем. Но Светлото Му Лице, което е в края, се усмихва с любов и те чака. За теб оттук насетне спират да съществуват други лица. Виждаш само Неговото. И когато любопитството те примами да се вгледаш в стръмнините, тогава падаш. Пак ставаш, вървиш, падаш, ставаш, отново падаш. Дори понякога побягваш обратно, назад по пътя, но осъзнаваш, че сякаш си изгубил началото му. Тогава си казваш, но какво правя? Не помниш ли какво видя? Нима това е измислица на съзнанието, някаква фантазия? Ами всички онези велики мъченици, които са дали живота си за това Лице, което е зад гърба ти? Нима всичко е било напразно? Нима 2000 години са послужили за изграждането на Нещо, Което не съществува? Сякаш си в пустиня. Не знаеш къде си, докъде ще стигнеш… Пясъци и пустош. Сам си. Сам си се и отрекъл от всичко, за да тръгнеш по този път. Тогава… отново, със сълзи на очи се обръщаш и отново поемаш по същия път на самоотречение. Но докога?

И така, колкото повече се приближаваме до края на този път, толкова повече неща ни се откриват да знаем. Първо ни се дарява Духа. Този Дух ние въплъщаваме на дело. Чрез невидимото творим видимо. За поетите това е гласът на вдъхновението, за певците – това е гласът на сърцето, за художника – четката на очите. Всеки по различен начин започва да обиква този Дух, да го търси, да се нуждае от Него, защото без Него губи смисъла на живота. Не е същият… Но някой ще попита – ами онези творци, у които няма Дух и не следват този път, а все пак творят? Отговорът е повече от прост. Ние всички сме създадени по Божий образ и подобие и като такива създания, ние също творим и създаваме, доукрасяваме света около нас. Но само с Духа ние вдъхваме Живот в нашите творение. Те се одухотворяват и сами по себе си са винаги във възхвала на Първотвореца.

Ето така постепенно ние започваме да се сливаме с Него. Постепенно Той започва да става част от живота ни и да ни изпълва все повече и повече. След определено време, което зависи изцяло от желанието и борбата на човека, Бог става изцяло част от душата и живота. Той изпълва човешката реалност и започва да я трансформира, запазвайки предишните таланти, качества, култура… но се слива с нея, изчиства я от онова, що я прави нечисто и й придава нов смисъл, превръща я в християнска, духовна реалност, през чиято призма човек започва да наблюдава света. И така, следващата крачка е отдалечаването от видимия свят. Човек се издига над земята и започва да наблюдава останалите хора. Той започва да усеща свободата. Но как бих могъл аз, прах от прахта, да опиша чувството на една такава свобода? Може би най-лесно човек би си я предствали така, както светиите са ни я описали, а именно – примирение със съвестта. Това е един небесен мир, който настъпва в душата след като започнем да търсим светлината в мрака. Веднъж почувствали Духа, ние започваме да разбираме кое в света е наистина лошо и кое – не, т.е. – към какво трябва да се стремим и кои пътища да избягваме. И именно в това с изразява и нашата свобода – в правото си за избираме нашия път. Бог е устроил човека като свободно съзнание, което се вижда дори у прародителите ни, Адам и Ева. Нима те са били някакви машинни създания, които са били роби на Бога? Не. Самите те са избрали да вкусят от Дървото на познанието и така всъщност са избрали. Избрали са да не бъдат с Бога и така е започнало и постепенното наше отдалечаване от правия път. Едва след слизането на Самата Любов в света, на нас ни е дадена възможността да се върнем отново в този Рай. За помощ Христос ни е дарил Църквата, своя спасителен кораб. И така, скоро разбираме, че да вървим по този тесен път сами, пеша, е в действителност невъзможно да достигнем до края. И не след дълго, съвсем близо до нас, чуваме зов. Постепенно се усилва. Но какво е това, питаме се. Камбанен звън? Да! Хармонията от звуци ни довежда висока кула, украсена с красив купол, а на върха, голям златен кръст, отразяващ Слънцето и разпръскващ Лъчите му навсякъде по света. Разбираме, че това е Спасителният Кораб, дошъл да ни качи на борда, за да достигнем бързо и безопасно до Края, до Тихото пристанище, което е отвъд света. А вътре… вътре в кораба откриваме сякаш изгубено съкровище. Изгубено, защото в двадесет и първи век вече никой не вярва в заровени съкровища и далечни, неоткрити светове. И така, новите пасажери на този чуден кораб откриват несметните писания на свети люде, неописуемите творения на певци, чудните и мистични в своята семплота икони и… накрая всеки открива своето съкровище и със сладост на сърцето му се приисква да го има. В този момент се появява Капитанът, който любозено кани – Добре дошъл на Кораба „Вяра, надежда и любов”! Моля, чувствай се като у дома си. А от моите дарове вземи каквото пожелаеш. Колкото можеш да носиш. Всичко е за теб!

Но тогава питаш – Но колко струва? Капитанът казва – Нищо! Всичко е от любов за тебе. Вземи го. А ето тук, тук съм приготвил и Трапеза за тебе. Яж и пий колкото искаш, защото тази Храна не свършва и никога не ще огладнееш на Моя Кораб. В замяна искам само едно – да Ме обикнеш повече от всичко земно и да обикнеш ближния си повече от себе си. В този миг си задаваш въпроса, но, Кой може да е толкова благороден, че да предлага толкова несметни богатства, в замяна на… любов?! Чак тогава започваш да разбираш какво значи любов. Тогава се превръщаш в пеперудата, хвърлила се в пламъка на свещта. Осъзнаваш, че любовта не се крие в материалното, а в това небесно съкровище. Осъзнаваш, че любовта не е към някой човек, а към Първосъздателя, който Сам е Любов. Тогава идва и дълбокото умиление, защото разбираш една голяма Тайна. Тайната на жертвата на Бога. Този Небесен Цар, Който е създал световете, разбираш ли, световете, вселените, звездите, океаните, моретата и планините, горите и пустините. Този, Който е създал нас, хората, малките сред тези дъблоки води и високи небеса, се е въплътил от Дева и е слязъл за нас, тук, за да ни устрои кораб, с който да ни помогне да се върнем при Него, защото ни обича. Този Бог, Който винаги е бил, Какъвто е, именно Той отдаде Своя Син за нас, Който бе разпнат на онзи Светъл Кръст, Който сега за нас е като фар в бурното море. И следвайки далечната светлина, ние влизаме в Църквата, този небесен кораб, в който откриваме несметните богатства и научаваме за Тайнствата. Именно това са и платната на този кораб – изповедта и Евхаристията, върховният момент, с който някой, поел по тесния път, се сблъсква. Ето тогава вече всичко спира да съществува за него. Моментът, в който човек се слива с вечността и те стават едно. Моментът, в който човек предвуксва радостта от това да се завърне в Онзи Дом, Който е изгубил преди стотици хиляди години.

И най-после от мрачното небе идва победоносен лъч, който пронизва тъмните облаци над душата и постепенно започва да ги разсейва. И ето, виждаш го… Отново Слънцето се показва и изгрява от Изток. Когато сме лишени от светлина за дълго време, ние страдаме. Но когато отново я видим, ние започваме да я ценим и да й се радваме повече от всякога. След като си усетил болката, борбата, Бог отново допуска да видиш заветната си цел и да продължиш да следваш Източната Звезда. Но дори тогава вятърът на врага носи тъмни облаци, с които иска отново да замъгли душата ти. С тях той създава бури, целящи да те изхвърлят от Кораба, но докато ти си на Него, нищо не може да те отклони от заветната Цел. Дръж се. Издръж един кратък живот, защото… какво е земният живот пред вечността? Един дъх… един миг… полъх.

***
И така… това е едно пътешествие, по което аз самия поех и дръзвам да разкажа. Това бе един кратък пътепис за моя живот в Христа. Това е едно пътуване, което започнах сега и краят все още е твърде далече. Уви, това писание е твърде кратко, непълно и несъвършено, точно като самия мен. Но да се опише незримото в нещо зримо като листа хартия, то това, страхувам се, е невъзможно. Любовта може да бъде усетена само в Любовта. В Светлината на Словото и Евангелието. В това да обичаш ближния си, защото той самият е отаржение на божественото, отражение на Любовта. Ако искаме да видим тази Любов, нека отворим първо сърцата си за Нея, нека искрено пожелаем да я открием и то Тя непременно ще дойде.

Годините минават, вековете се нижат като броеница с тихия шепот на Иисусовата молитва, един след друг. Хората идват и си отиват, но Бог остава същият. Той остава „…пътя, истината и живота (Йоан 14:6); „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, първият и последният” (Откр. 22:13). Човешката реалност може да се изменя според духа на времето, но християнската остава същата, защото Духът остава същият, Такъв, Какъвто винаги е бил. Защото истинската любов не се променя. Защото „… няма живот, душо, докато от Светия Дух не дойде. Нито има реалност в този свят, ако от небето не се спусне… Бъди девойка, душо моя, защото моминската душа е единствената полуреалност в света на сенките. Полуреалност – докато Бог не се роди в нея. Тогава тя ще стане пълна реалност…” (Из „Езерни молитви”, св. Николай Велимирович).