Десета неделя след Петдесетница

Библията е пълна с примери за родители, чиято вяра и молитва за техните деца е по-силна от вярата и молитвата на самите апостоли. За тези обикновени хора ние не научаваме почти нищо. Мнозина родители буквално стигат „до ръба”, до пълно отчаяние, до житейски срив, когато усетят, че губят най-важното нещо в живота – децата си. Но тъй като надеждата умира последна, прави чест на повечето от тях, че не се отказват.

Да вземем бащата на болното момче, за което разказва днешното евангелско четиво (Мат. 17:14-23). След Преображението този нещастен мъж се доближава до Христос и казва: „Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят” (ст. 15). Болестта на момчето явно се дължи на бесовска намеса. Тя не е епилепсия, защото е свързана с циклите на луната и момчето търси смъртта си. Древните юдеи не обичат луната, защото околните езически народи се покланят на идоли, които са нейно олицетворение. Бащата сигурно е изчерпал всички възможности да помогне на детето си. Той моли апостолите, които се оказват безсилни, а накрая възлага упованието си на Иисус.

Най-интересната подробност в случая е, че момчето не се изцелява поради собствената си вяра. Напротив, то е обладано от демона до такава степен, че не иска да бъде излекувано и да се освободи от него. Изцелението не е предизвикано и от вярата на апостолите, които не са в състояние да извършат чудо. Тук действа вярата на родителя. В какво се изразява тя? Евангелието подчертава, че бащата пада на колене пред Спасителя и Го нарича Господ. Той моли Иисус от все сърце и не може да допусне, че ще му откаже. Когато Христос изгонва беса и излекува момчето, апостолите остават смаяни и питат защо те са могли да направят същото. А Той им казва откровено: „Поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (ст. 20).

Каква вяра изисква Господ? Тя може да е наглед незначителна и миниатюрна – като синаповото зърно, което едва се вижда. Сравнението на Христос с това зърно не е случайно. След като бъде смачкано и смляно, то отделя огън, който се чувства при вкусване. Такова е и сърцето на този баща – смачкано, сломено, раздирано от болка за сина си. При това гранично състояние молитвата му съдържа „огън” и излъчва пламенност, която предава неговата вяра. Той не казва за своя син празните безучастни клишета, които чуваме всеки ден: „Карма ли е, какво е, така ще си умре”, „Абе пробвай, пък каквото стане” или дори жестокото „Ох, до гуша ми дойде от това дете”.

Този разказ трябва да се допълни с една интересна подробност, съхранена от св. евангелист Марк. Бащата има смирението да осъзнае и признае, че вярата му в Бога не е съвършена. Той се провиква пред събралата се тълпа: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми” (9:24). Този баща не само осъзнава всичките си несъвършенства, душевните си слабости, сърдечните си колебания, но ги взема и стоварва пред нозете на Иисус. Желанието на родителя става желание и на Спасителя, който изцелява момчето. Бог винаги чува безкористните молитви на майките и бащите, които не се отказват да се борят за най-скъпото си достояние – децата.

Но днешното евангелско четиво съдържа и друг съществен урок. Ние не трябва да очакваме Христос да се моли винаги, когато извършва чудо, защото Той черпи пряко от силата на Бога. Причината, поради която апостолите не могат да изцелят момчето е, че те възприемат благодатта като нещо дадено веднъж завинаги, а не като нещо, което трябва да се поддържа постоянно с пост и молитва. Тази поука е за всички свещенослужители и вярващи. Без молитва, която е проява на вярата, богослужението ни е сбор от празни ритуали, които граничат с магия. То така се и възприема от хората, които не притежават никаква вяра. Но в религията, както и в живота, няма нищо магическо или автоматично. От една страна ние зависим изцяло от Бога, а от друга страна Бог, условно казано, зависи от нашето доверие, нашата надежда, нашите усилия. Каквито и планове да правим, каквото и да вършим, първо трябва да се съобразяваме с Божия закон и да молим за Божието благословение, за да се радваме на успех.