Срещата с Бога
Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина.
Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. (Мат. 5:14-15)
Тези думи на Христос имат алегоричен смисъл. Като че ли Той говори за онзи светилник, онзи огън, който се разпалва, когато човекът влезе в тихо съприкосновение и общение с Бога. Тогава нещо в него се разгаря и той престава да бъде обикновен човек. Не винаги се променя външно, но в сърцето му, в битието му, става сътресение…
Случва се да срещнем някой значим човек и ето – връщаме се вкъщи променени. Казваме на близките си: „Знаете ли кого срещах днес? Еди-кого си!“. Някой важен човек, може би някоя телевизионна звезда, като любопитното е, че в срещата си с този значим човек и аз сякаш се чувствам значим. И ако се случи този човек да ми отдели време за кратък разговор, тогава е възможно да се връщам към този разговор години наред и често да разказвам за тази среща…
Ако срещата с един човек е толкова значима, тогава колко значима е реалната среща с Бога?! Затова човек усеща, че всички хора, които са срещнали Бога, действително са различни. Те са различни, въпреки че не искат да го показват. Не искат то да се забелязва. Въпреки това човек може да види, че в тях има една лекота, една радост и утеха; че те излъчват нещо много привлекателно. Такива са всички Божии човеци – излъчват нещо, което е необичайно, и това нещо може да бъде толкова мощно и завладяващо. Такива са били Христовите апостоли. Такъв човек минава отнякъде и казвайки нещо, внезапно сякаш проблясва някаква светкавица и всички около него се променят.
Имах един приятел, състудент, който след много бурен живот един ден се запъти към Света Гора. Там срещна един от тамошните отци – стареца Ефрем от Катунакия. След тази среща приятелят ми се завърна, но вече беше друг човек. Той ми каза:
– Знаеш ли… срещата беше разтърсваща!
А аз го попитах:
– Какво стана? Какво точно си казахте?
– Аз му разказах за живота си, за грешките, които съм направил, за проблемите, които бях създал за себе си и за другите около мен, и след като говорих доста време, той ми каза само няколко думи…
– Какво ти каза?
– Каза ми, че всичко това е станало, защото досега не съм познавал Бога, но „оттук нататък ще Го познаеш!“. От този момент за мен всичко се промени.
Когато чух за неговата среща със стареца Ефрем, естествено се учудих и бих се учудил още повече, ако нямах личен опит с тези свети хора. Светогорският старец е казал само няколко думи. Но тези думи са разтърсили приятеля ми толкова много, защото този, който ги казал, е бил разтърсващ. Защото той е говорил като такъв, който има власт, говорил е в Светия Дух.
От Патерика можем да видим как някой човек отива при аввата и му казва: „Кажи ми, авва, слово!“, тогава аввата казва само едно изречение и то има такава сила, че може да разсече човешкия живот на две, да има вечно значение и да бъде вписано в Патерика, а впоследствие ние да го прочетем.
Понякога само една дума е достатъчна, не са нужни твърде много думи. Бог не говори много, а когато ни говори, Той ще ни каже една или две думи, но те ще имат толкова голяма мощ, че действително ще могат да разсекат живота ни на две. Това всъщност е преживял моят приятел с този свят човек о. Ефрем Катунакиотис, който вече не е сред живите, но е един от най-великите светогорски светци на нашето време.
Ако срещнем един светец, животът ни се озарява в изключителна степен. Ако срещнем Бога обаче, колко ли повече ще се озари животът на човека?! Колко ли повече ще се промени участта на този човек и колко ли повече той ще промени участта на други хора?! Някои тук навярно имат този опит. Когато този велик опит се даде на човека, той става като белязан, вече не може да живее както всички останали. Виждаме това в живота на великите светци. По молитвите на своя старец, в много млада възраст и водейки светски живот, свети Симеон Нови Богослов вкусил от нетварната светлина. Това толкова го разтърсило, че мирското момче с интересни идеи и много завоевания станало най-великият подвижник и мистик на византийското Средновековие.
Свети Серафим Саровски пък видял Христос, когато бил на 25 години, по време на светата Литургия и след това станал велик подвижник и светец, един от най-великите светци на всички епохи.
Старецът Паисий, за когото често говорим, видял Христос, когато бил на 15 години. В детството си Паисий вярвал в Бога и обичал да ходи в гората, за да се моли. Веднъж оттам минал някакъв човек от селото и му казал: „Какво правиш тук, Арсений (това било светското му име)? Трябва да разбереш, че Бог не съществува, това са само лъжи на поповете, не си губи времето! И гледай бързо да се върнеш в селото, за да не те изяде някой вълк…“ Горкият Арсений толкова бил поразен от тези думи. Той бил още неукрепнало дете и казаното не могло да не го впечатли. Тогава си казал: „Да не би наистина напразно да стоя тук?“. Думите на мъжа му причинили силна тревога и той започнал усърдно да моли Христос да Му се яви. Молил се часове наред, но абсолютно нищо не се случило. Тогава една мисъл минала през ума на малкия Арсений: „Добре. Да речем, че Бог не съществува, че Христос не е Бог, а е само един изключително значим Човек и този много значим Човек обичам и на Него искам да посветя живота си!“. В онзи миг той преживял първото явяване на Бога в живота си, както ни казваше самият той, най-разтърсващото събитие в живота му дотогава. В онзи миг видял Христос жив в неизречима слава и оттогава никога не се съвзел. След това той станал Паисий. Оттогава поел по друг път, следвал го докрай, и станал този, който е – един съвременен велик светец.
Забележителното тук е, че Христос не се явил на малкия Арсений, докато той Го молил да му покаже чудо. Бог не искал да го спечели с някакво чудо, а искал първо да види неговата отдаденост.
Ако искаме от дявола да направи в този момент един пожар, той би го направил на мига. Божиите чудеса обаче не следват тази логика, защото Бог уважава свободата на човека, защото го обича толкова много, че не го поробва, нито погубва силата му, а иска той да бъде равен на Него, иска и той да Го обича. Бог иска равенство с човека. Когато обичаме, смятаме другия за равен, а не за по-низш от нас.
Бог не прави чудеса лесно. Когато обаче вътрешно се отдадем и се открием за Бога, тогава ще видим и чудеса. Ще видим много чудеса, колкото тези, за които говорим и за които са написани толкова книги.
Това е светлината, за която се говори в евангелските стихове. Човек не може да я скрие, защото тази светлина идва от даровете на Духа, които той получава, когато лично се срещне с Христос. Тук някой от вас може да ми каже: „Но ние сме вярващи, ходим на църква и сме добри хора!“ Това е едно, а да срещнеш Бога – друго. Тази среща става в промислителен момент и при определени условия. Тя е лично преживяване, което не е същото като да слушам какво са ми казвали за Бога, а онова, което аз зная за Него. Едно е някой да ти говори за дъжда, а друго е да излезеш навън и дъждът да те навали. Това е личната опитност. Затова винаги има хора, които стават монаси. Няма друга причина за този избор, освен търсенето на най-дълбоко общение с Бога, което може да се постигне и в света при определени условия, но монахът е този, който с цялото си същество преследва това опитно преживяване. И то действително му се дава, защото е готов да остави всичко зад себе си. Както за да влезеш надълоко в морето, трябва да оставиш дрехите и багажа си на брега. Не можеш да вземеш със себе си всички свои дрехи и имущество. В противен случай няма как да влезеш.
…защото няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае. (Мат. 10:26)
С тези думи Иисус сякаш ни казва: „Каквито и да сте, накрая това ще се види, в определен момент истинската ви същност ще се разкрие!“. Можем да твърдим каквото си искаме, да играем каквато си роля искаме, но в Божието Царство, във вечния живот всеки ще бъде като прозрачна капка, в чиято сърцевина се вижда всичко. Онова, което сме постигнали, и онова, което сме скрили, всичко, което сме запазили за себе си, и всичко, което сме показали в различна светлина от действителната, всичко това ще стане явно. Ще се види делото на човека. Бог не иска от нас да бъдем обратното на това, което всъщност сме. Това е важно, тъй като не трябва да си преставяме идването на този момент като някакъв съд. Не си мислете, че когато дойде времето, ще се отворят някакви книги и някой ще издирва вашите дела, записани в тях, за да каже: „Ти направи това, а ти – това…“. Онова, което ще стане в онзи ден, е, че всеки нас ще бъде като от кристал. Ще се вижда това, което той действително представлява в светлината на Духа. Благодатта на Светия Дух ще открие всичко, ще се види какво точно е „сътворил“ всеки със себе си, кой е именно той; самият той ще го види, ще го видят и другите.
Това е съдът – проникването на Божията любов, която не приема лъжата и затова ще ни разкрие такива, каквито сме. Бог обаче не е виновен за това, което сме. Ако във вас я няма тази благодатна светлина, а има тъмнина, тя ще се види. Но и още тук нещата се виждат. Реално кой може да се скрие до края? Може за малко да се скрие, но накрая всички ще знаем какъв е той в действителност…
Внимавайте, прочее, как слушате; понеже, който има, ще му се даде; а който няма, ще му се отнеме и това, що мисли, че има. (Лука 8:18)
Мнозина идват при нас, духовниците, и ни казват: „Аз съм добър човек. Какво и срещу кого съм сгрешил?!“ Е, добър си… Но от тези евангелски думи се открива една изцяло друга перспектива. Кое е това, което човек има и което ще му се придаде? Това е светлината, за която говорихме. Тази лична връзка. Вземете например брака. Бракът не е нещо, което се случва един път, а са нужни непрестанни усилия. Ако брачната двойка не общува отново и отново, накъде отива този брак? Той сякаш не съществува. Във всяка връзка има нещо живо. Нещо, което, ако не е живо и ако не действа постоянно, ако не е един дълбок екзистенциален диалог, оставя зад себе си пепел. Виждали сме съпрузи, които са се оженили от голяма любов, след десет години обаче нищо не напомня за тази любов, а какво ще бъде след двайсет или трийсет години? Виждали сме други брачни двойки след трийсет, а и след петдесет години брачен живот и двамата заедно са като цветя. Защо е така? Защото между тях има дълбок диалог, живот в душевно и телесно общение. Постепенно оплакванията, недоразуменията, са изгаснали, всичко е било погълнато от огъня на любовта.
Ако това нещо се случва между хората, то не би ли могло да се случи между човека и Бога? Това не означава да кажа веднъж: „Господи , помилуй!“ и въпросът за моята вяра за 50 години напред да е приключен. Напротив. Всеки ден казваме „Отче наш“, всеки ден се причастяваме с Христовите тяло и кръв, всеки ден се грижим за тази връзка. Всеки ден човек живее с този пламък, и именно защото живее ежедневно с него, поради това тази светлина, за която се говори в Евангелието, се усилва. Това се има предвид с думите „ако има, ще му се придаде“. Ако човек има дарове, ще му се дадат и други. Той ще получи и друго знание, и друга утеха, и друга радост, и друго щастие…
Ако връзката с Бога обаче не е жива, дори и някога да е била значима за човека, пламъкът е загаснал. Има хора например, които притежават опитност от някакво чудо, стигнали са до границата на смъртта, били са спасени по чудо, но не са култивирали този опит в себе си. Припомнете си случая с десетимата прокажени. Всички те преживяват голямо знамение. В един миг Христос ги изцелява от проказата и въпреки това деветима от тях си тръгват, а само един се връща, за да получи общение с Христа, да получи познание и следователно още повече дарове. Вярвайте ми, тези деветима след десет години е вероятно дори вече да не са си спомняли за чудото, което са преживели. Защото те не са го оползотворили по духовен начин. Това е като да си на умиране, някой да те излекува, след което ти просто да си тръгнеш, вместо да кажеш: „Чакай! Какво направи?! Мога ли и аз нещо да направя за теб?“
Общуването между Бога и човека е динамична връзка, и неслучайно отците са я нарекли брак, небесен брак. Ако не беше толкова близка, тясна връзка, какъв смисъл би имала? За голяма част от нас тази връзка е някак абстрактна, защото Бог е там някъде. Той е някаква небесна сила, в най-лошия случай е приеман като небесен жандарм, като прокурор, който е високо, следи ме и като някакъв завистлив старец завижда на всичко, което правя, и дори иска да ми причини зло, да ми „отреже“ някои приятни привички – това не ми се харесва и затова буди страх в мен, защото някой ден мога да падна ръцете му и да си имам неприятности. Е, такъв бог не съществува. Този бог е плод на въображението, демоничен плод. Бог е Бог на любовта, на Когото дължа моето съществуване. Той ме е създал такъв, какъвто съм, знае проблемите ми и очаква да насоча битието си към връзка с несекващата Му любов. Той иска не да престана да се гневя, а да се науча да се гневя правилно, не да престана да се влюбвам, а да го правя правилно… Защото, знаете ли, някои страсти са положителни сили на душата, не е нужно да ги унищожаваме, а да променяме обекта… Не може човек да не се гневи, този гняв, това движение на душата трябва да се запази, просто той трябва да се гневи не на нещастния си събрат, а на невежеството и ослепението, което и двамата имат. Следователно Бог иска да се върна към извора на моя живот, т.е. към Самия Него, и да се опитам да насоча това, което имам, към връзката с тази любов. И какво става тогава? Чудо. То не остава статично, защото в противен случай с небесния брак е приключено. Веднага ще навлезем в духовно прелюбодеяние, не мислите ли?!…
Малцина са тези, които никога не са имали опит от Бога. Има и такива, но са малко. Повечето имат някакъв опит, но го изоставят, загърбват го и не се занимават повече с него. По този начин те губят и малкото, което имат. И това, което имат, ще им бъде отнето, защото, знаете ли… по-добре е в съдния ден да не знаем нищо. Бог и това прави от любов. Взема ти и малкото, което имаш. В съдния ден е по-добре да не знаеш нищо. По-добре да не си преживял никога нищо, отколкото да знаеш всички тези неща. Затова губим и малкото.
Човекът си проличава в трудния час. Виждаме много хора да живеят и да постъпват сякаш нямат никаква, ама никаква надежда, освен самолюбието и цялата ярост, които крият в себе си, високомерието и целия този егоизъм, който имаме и виждаме постоянно около нас. А след това се питаме: „Защо светът пропада?“
Това, което днес не разбираме, е, че живеем в една ужасна криза на духовни ценности. Ако убеждаваме нашите деца и себе си, че всички са криви, ние няма да станем прави, а още по-криви. Каква надежда можеш да дадеш на този свят, ако тя не идва от Бога? Това е моето недоумение. Какво може да направи едно общество, за да приеме възможността човекът да се жертва свободно за ближния? Кой ще ми даде дръзновението да направя тази жертва? Единствено един жертващ се за човека Бог! Само ако имам тази жива вяра, само тогава мога да правя нещо подобно и много повече от това. Обществото обаче е загубило тази своя вяра. Затова всичко ни е криво, много криво. Не виждаме хора в перспективата на днешния ден, които действително да са способни да насочат кораба в правия път, защото нямаме личности, които да вярват. Нямаме. Един човек, който вярва в Бога, не може да ти причини зло, защото чувства жива благодатта в себе си, и знае, че само да понечи да ти причини зло, благодатта се отдръпва от него. За да задържи жива благодатта в себе си, той чувства потребност да ти направи добро. В противен случай и двамата ви застига една и съща участ…
Сега сме завладени от някакъв вид завист. „Защо той краде, а аз да не крада? Той по-хитър ли е? Нека и аз да открадна!“, казваме си. И всички откраднахме. И какво стана? Целият кораб потъна. Случва се понякога в богословието да намесвам икономиката и студентите да ми казват: „Оставете икономическите въпроси.“ За мен обаче тези теми са свързани. Глобалният икономически крах се получи именно защото тази светлина, за която стана дума дотук, угасна. И коя светлина започна да свети след нея? Светлината на илюзиите, светлината на всяка реклама, която се набива в ума ти. Искаш да имаш и това, и това, и това, а резултатът е, че задлъжняваш. Всички задлъжняват и когато всички задлъжнеят, пазарът замира и икономиката се срива…
И това, което мислиш, че имаш, ще ти го вземат. Кой ще ти го вземе ли? Самата ситуация, в която сам ще се поставиш. Това, което мислехме, че имаме като общество, днес го губим. И излизат младите на пътя, с маски на лице, чупят прозорци, а ти си казваш: „Какво да го правя? Да го убия ли? Дете ми е…“ Дете ти е, какво да го правиш… Дете, което е щуро и ще погуби и теб.
Старецът Паисий говореше някога по темата за младите хора. Тогава се извършваха големи промени в образованието, и се бяха появили някои теоретици, които казваха: „Гледайте реалното дете, което няма връзка с идеали, ценности и неделни училища.“ На езика на психологията онова, което е реално, всъщност е подсъзнателното. С други думи, влеченията и инстинктите, това е реалното, обаче ако не работим върху това подсъзнание, то ще ни задуши.
И така, научихме детето, че има права, научихме го, че няма никакви задължения, научихме го, че нищо не е забранено, че всичко му принадлежи, и сега плащаме за това. И само да бъде лишено от нещо, детето се обръща срещу всички. Нека не се чудим, младите не са виновни. Те трябваше да пребивават в тази светлина, за която говорим толкова, и да работят, за да се усили пламъкът й. Светлината на това общение, на тази връзка с Бога, която променя човека…
Превод: Константин Константинов
