Вземи одъра си и ходи

„Това ви заповядвам: да любите един другиго.”¹ Единствената заповед, която Бог ни дава, е да се обичаме един друг. Всички знаем какво значение има тази единствена заповед, както и че тя всъщност е точката, в която се събира цялата християнска действителност, всички подвизи, цялото подвижничество.

Целта на подвига в Православната църква не е да придобия благодатни дарове, не е дори да придобия добродетели, а да придобия любов. Това е борба, в която влизам, защото усещам, че не обичам. Щастлив е този, който усеща, че не може да възлюби. Щастлив е този, който усеща, че неговата истинска болест се състои в това, че не може да възлюби – да възлюби реално по начина, по който любовта реално съществува. Когато виждате двама души, които казват, че се обичат, но си остават същите десетилетия наред и всъщност всеки е затворен в себе си, каква любов е това? Това е любов, както казва авва Исаак, „да обичам и да бъда обичан”.

Искам да възлюбя, харесва ми да обичам, искам да го направя, обаче не е толкова лесно.

Как човек се научава да обича? Какъв е този най-велик урок? Най-великият урок е да обичаме. След това идват благодатните дарове; в противен случай тези дарове са пагубни. Какъвто и благодатен дар да получа, ако не съм се научил да вървя към любовта, макар и падайки и ставайки, какъвто и благодатен дар да ми се даде, той ще ме погуби. И без да искам, ще го използвам за погубването и на други.

Затова подвижничеството е придобиване на любовта. Православното подвижничество е общностно. Подвижниците и монасите не „хващат гората”, защото мразят хората, а ако някой го направи, като монах ще изпадне в прелест. Човекът се отдалечава, за да се научи, да избяга малко от суматохата, да се затвори малко във „вътрешната си стаичка”, да спре за малко, да си отпочине от грижите на света, да стане безразличен, да види своята болест и да потърси съответните лекарства.

И така, човекът върви напред и тогава разбира големия си недостатък. Разбира, по причина, която не знаем и не можем да си представим, че Бог е любов, и то любов неизказана, невероятно смирена, немислимо благородна. Започва да разбира собственото си заболяване и така полага началото на подвига, за да продължи натам, където Бог го призовава.

„Да любите един другиго” е всеобхватна заповед, всичко води към нея, и затова на друго място четем, че „на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”². Когато човек има любов, той има всичко – „ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат”³, само любовта ще пребъдва вовеки, любовта, която е начинът на съществуване на Бога. Тя е начинът, по който Бог осъзнава Себе Си, тя е начинът, по който Той упражнява Своята свобода дори в собственото Си битие.

Трябва да разберем какъв е Бог и как обича, за да влезем постепенно в тази любов. Трябва да получим благословение и благодат, за да влезем в нея, за да обичаме другия отвътре. Отвътре, а не отвън. И нека обичаме, как да го кажа, нежно… Колко по-различно е това! То не е като приятната картина за любовта, на която са ни научили днес, и всички си мислим, че нямаме проблеми с нея и че тя е нещо много лесно. Това не е лесно; то е необходимо, искаме го, стремим се към него, но е нужна Божията благодат, Божието семе, за да успее човек в него, то да напредне и да даде плод. Необходима е благодат, необходимо е особено благословение.

„Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил”⁴. В света християнинът ще бъде мразен и ще среща омраза. Затова Бог ни показва още една причина да се обичаме помежду си, а именно, за да нямаме омразата на света и между нас. Тук възниква едно недоумение, един въпрос: какво означава омразата на света към Христос? Любопитно нещо. Отговорът е даден непосредствено по-долу: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази”⁵.

В Евангелието има много неща, които са изключително трудни, и най-страшното от тях е Кръстът. Защото хората лесно схващат какво означава да воювам срещу идеологическите си противници, но какво означава да се разпъвам за тях, т.е. аз да възляза на Кръста, а не те? Това е страшно! Страшно е, ако светът разбере какво означава Кръстът. Кръстът е трън за разума на естествения човек. „Бог е разпнат? Този, Който по определение е господар?” Не забравяйте, че Христос беше разпнат именно защото другите искаха да Го разпънат.

„А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля.”⁶ Когато юдеите видели, че Христос възкресил Лазар, знаете ли какво си помислили? „Ето съвършената войска – ние ще вървим напред, а Той ще върви отзад и ще възкресява убитите.” Представяте ли си една такава войска? Отзад Христос благославя, отпред воюващите евреи, а всички убити – хоп! – Христос с едно прекръстване… Не, тогава още няма прекръстване; значи, едно благословение и мъртвият става. С такава войска за няколко седмици би могло да се превземе цялата Римска империя.

Затова те Го приветстват с палмови клонки. И когато Той казва: „Вижте, това е нашият собствен кръст, а не на другите. Кръстът означава да възлюбя римляните, а не да ги погубя”, идва часът да Му кажат: „Така ли мислиш?”. Психологически механизъм – за секунди цялата обич се преобръща в омраза.

Когато идеалът на моето его бива атакуван, когато този, който въплъщава идеала на моето его, откаже да го въплъти, той става според психоанализата обект на най-голяма омраза, макар че допреди малко е бил обект на най-силно желание, на най-силна любов.

Оттук нататък кръстното разпъване е въпрос на дни. Виждате колко е страшно това. В един момент това мъдруване ще се сблъска с Христос, не може да не се сблъска. В някакъв момент ние, всеки един от нас, също ще влезем в сблъсък с Христос, и това е най-страшното от всичко. Ние, които сме в тази зала, в един момент ще се сблъскаме с Него, а ако не се сблъскаме, значи нещо не е както трябва. Ще почувстваме трудността на този кръст, ще почувстваме, че пътят Му е труден за нашето себелюбие.

И точно тук е мястото на вярата. Това е моментът, когато нашето отношение ще бъде подложено на проверка, и ако продължим напред, тогава наистина ставаме Христови ученици. Ще дойде критичен момент, в който от нас ще се поиска да жертваме това, което в себелюбието си смятаме за много ценно. Това е моментът на кръста. Не може някой друг да се разпъне за нас, ние трябва да се разпънем. „За мене светът е разпнат, и аз за света”⁷, казва св. апостол Павел.

Тези страшни думи показват, че кръстът е път. Ако следвам този път, моето себелюбие ще бъде стъпкано и тогава ще изплува истинският смисъл на любовта и на живота; тогава ще открия кой съм в действителност и кой в действителност Бог иска да стана. Ще го открия по екзистенциален начин. Светът обаче мрази това, светът иска да го оправдаеш; нищо друго, иска да му казваш „Браво!”.

Виждаме, че партиите искат да оправдаят човека, но в лошия смисъл на думата. Казват му: „Така твърдоглав, така неразумен, така заблуден, така гладен, както си, така си ценен”. Идва обаче Христос при същия човек и му казва: „Виж, не е възможно оттук нататък да бъдеш такъв, какъвто си!”. Уви, защото религиозният човек не издържа това изобличаване. Познавам много малко религиозни хора, които могат да го издържат. Всички са призовани да защитят моя нарцистичен триумф – и духовният наставник, и старецът, и манастирът, всички са призовани да помогнат на моето нарцистично „аз”, на този мой образ. И когато дойде критичният час, винаги някой друг е виновен. Малцина са тези (духовните изповедници и всички, които се занимават с това, го знаят), които стоят пред себе си и казват: „Аз сгреших, аз сгреших, аз сгреших!” и наистина го мислят. Малцина са. Повечето християни, както казва един френски мислител, намират таен начин да се настанят много удобно на кръста.

Всъщност това не е разпъване. Кръстът означава да разбера именно злото в мене. Това е, което отказвам, това именно е, което отказвам. Цялата психоанализа е построена върху този отказ, върху отказа да се нарани моят нарцисизъм. Всички защитни механизми са насочени към това да поддържат моя нарцистичен стабилитет, моя нарцистичен баланс. Всички защитни механизми, които познаваме от психологията, имат тази цел.

Това означава, че действително е велико човек да бъде християнин, велико е да постави въпросителна пред този нарцисизъм и да каже: „Може би нещата не стоят така? Да не би аз да съм виновен?”. Не „и аз”, защото това „и” вече е началото, за да се измъкна отново.

За нас нещата са лесни. Имаме кръста, показваме го, използваме го, където трябва, за да прогоним злото, но не възлизаме на него. Внимаваме изключително много да не възлезем на него.

Правото. „Имам право”. Авва Доротей казва, че „ако волята и правото се съюзят, човекът става звяр”. Не можеш да опитомиш, не можеш да укротиш такъв човек. „Искам и имам и право!” Ако Христос беше казал: „Но Аз имам право да стоя под Кръста”, какво щеше да стане? Той щеше да се превърне в още един военен диктатор, щеше да раздели света на врагове и приятели. Враговете щяха да убиват приятелите, а приятелите – враговете. Щеше да се извърши поредното голямо клане на земята. Той обаче, възлизайки Сам на Кръста, е Единственият, Който приел да се жертва, приел, за да „примири със Себе Си всичко”⁸. Да примири и сприятели всички.

В един момент започнах да се интересувам повече от християнството. Веднъж разговарях с един много велик Божий човек, ученик на стареца Порфирий. Казах му: „Виж, аз нямам проблем по отношение на Христос. Добре, мога да чета Новия Завет, да отнеса тези неща към онова, което Платон казва”, а той – сещам се колко ме впечатли това – ми отговори: „Не, не в това е въпросът; въпросът е, че Христос е Бог!”. Тогава разбрах, че не вярвам. Попитах го: „Това ли е християнството?”, а той ми каза: „Това е. Християнството започва от момента, в който Христос е Бог. Всички други неща не се наричат християнство”. И наистина, четете Новия Завет колкото искате. Извадете вярата в Христос като в Бог; кажете, че Възкресението е едно недоразумение от страна на учениците заради любовта им, кажете, че чудесата са преувеличение… Свършено е. Вече не сте християнин.

Не знам колко от вас са чели „Идиот” на Достоевски, но може би повечето сте гледали филма „Форест Гъмп” с Том Ханкс. Там виждаме нещо поразително. Вярвам, че режисьорът е вдъхновен от Достоевски, за да каже, че „тази безмерна отдаденост – да се принасяш и отдаваш заради другия, би могла да произлиза само от безумие”. Така Форест Гъмп е един напълно беззащитен пред човешката мъдрост човек, напълно безумен, глупав, но като глупав прави велики неща.

Богословският въпрос, който се поставя, когато гледаш филма, е: „Да не би това да е безумието, което прави великите неща в света?”. Това казва св. апостол Павел: „Защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците (…); Бог избра онова, що е безумно…”⁹ Той пише: „А ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство”¹⁰.

За елините това е било безумство. Ако прочетете какво казват елинските философи за Кръста… Вчера случайно четох Целз¹¹, как хули само! „Какъв кръст! – казва. – Едното е трансцендентно, Логосът е високо. Какво говорите за кръстове и такива неща? Унищожаване на философията, унищожаване на човешкия дух в името на християнството!” Той хули много грубо, разбирате ли?

Св. апостол Павел казва, че за юдеите е съблазън, а за елините е безумство това, че Бог, най-Висшият, Яхве, слиза сред нас. Това безумство на Бога (защото става въпрос за безумство) следователно е едно божествено безумство, което означава, че е много по-мъдро от човешката мъдрост, която наистина е много жестока.

Това именно е чувството, което ни кара да коленичим в църквата. Не коленичим, защото срещаме това най-висше, от което се страхуваме, но заради друго (които от нас коленичат, защото е друг въпрос колко от нас го правят, имам предвид в екзистенциален смисъл). Когато заставаме на колене обаче, това, пред което заставаме на колене, е Божието “безумие”, това велико нещо, което Бог прави, неописуемото, невижданото, което никой не е очаквал.

Ние не го очакваме, дори и сега. Светът още не го е приел. Някои казват, че живеем в постхристиянска епоха, но аз мисля, че живеем в предхристиянска епоха. Истината на християнството още не е асимилирана и затова все още не може да даде всички възможни плодове. Не е лесно да я асимилираме.

Тази истина е голям пробив в историята. Очаквахме Бога по един начин, а Той дойде по друг, по друг начин ни се откри, и този „друг начин” ще ни отнеме цял живот, за да го проумеем. Особено на тези, които мислят, че го разбират. Другите, които са сигурни, че не го разбират, и се опитват да го разберат, ще съкратят този път.

Разговарям много с хора, за които никой от вас не би очаквал или не би предположил, че имат недоумения. Те обаче имат най-дълбоки недоумения и много дълбоки търсения и с тях се разбирам по-добре от всички. Те разбират, защото търсят. Църковните хора рядко търсят, освен ако не са влезли търсещи в Църквата. Само ако търсим, ще намерим повече.

Нека свържа това с днешното Евангелие. Изкушавам се да го направя, тъй като има връзка с това, което казахме. Това е историята на един нещастен човек.¹² Какво се казва тук? Този болен седи 38 години до къпалнята и няма ни един, който да го ритне, да го блъсне, за да падне в нея и да се излекува.

Това е едно от най-големите мъчения. Знаете ли колко е страшно никой да не иска дори да те ритне? Виждаме само привидно трагичната страна, това, че той казва: „Нямам си човек”. Този болен обаче, когото никой не побутва да падне в къпалнята (замисляли ли сте се някога?), може би сам мрази невъобразимо всички други? Знаете ли какво е да нямаш нито един човек, който да ти удари шамар в даден момент? Дали той самият преди това не се е погрижил да си няма никого? Дори за да го бутне в къпалнята? Мнозина казват за болния: „Горкият, няма си човек. Така правим и ние, не стоим близо до нещастните и т. н.”.

Това е моралистичното тълкуване. Дали екзистенциалното тълкуване не би могло да означава и това, което ви казвам? С други думи, става въпрос за човек, който, въпреки болестта си, изобщо не е смекчил характера си – стои там от 38 години и не е създал нито едно приятелство. Да стоиш в един ъгъл 38 години и да не си се сприятелил дори с един човек? Да не си споделил с никого болката си? Да не си състрадал ти на някого? На кого ли? На тези, които са били наблизо и също са страдали. Ако се беше сприятелил с някого, нямаше ли той да те бутне в къпалнята? Ако имаше приятел, той щеше да чака с часове и дни до теб да се раздвижи водата. С други думи, да не би това заболяване, което е имал той, тази парализа, да е било и заболяване на душата, а не само на тялото? Това си мисля всеки път – може би защото виждам нещата малко повече и от другата им страна, тоест като психолог^*.

Безразличието към другия е проява на агресивност. Хората около него демонстрират агресивност, като не го пускат в къпалнята. Въпросът обаче е в това, че обикновено агресивността не е едностранчива и обикновено изисква два полюса, за да може да съществува. И както изглежда, най-вероятно тук е имало и друг полюс, който може би е бил по-опасен, т.е. това, че този човек се е погрижил да бъде съвършено изолиран, да не обича никого и сам да няма желанието да бутне някого в къпалнята.

Нашата самота не се дължи само на това, че другите са лоши. Тя често се дължи на това, че ние сами не искаме да станем ближни на другите. Когато казвам, че другият не е ближен и не ми помага, това е половината истина. Другата половина е, че аз не искам да помогна, да остана и да направя другия ближен, да го утеша. Това е най-трагичното от всичко. Този човек изпълнява епитимията на самотата, изпълнява епитимията на собствената си жестокост. За 38 години той не е могъл да създаде приятел, който да прояви съчувствие към неговата трагедия.

Това е страшна неспособност, която стига до границите на душевната увреденост. Когато съм щастлив, е лесно да нямам нужда от приятели. Когато съм нещастен обаче, имам нужда от приятели, принуден съм. И въпреки това, въпреки нещастието си, той няма приятели, няма си човек. И какво прави Христос? Идва и му казва: „Вземи одъра си и ходи!”, сякаш му казва: „Свърши епитимията ти, върви вкъщи, за да осмислиш това!”. Не защото разслабеният Го моли за това. Виждате – той не Му казва: „Хвърли ме вътре!”, не Му казва: „Седни Ти заради мене!”, не Го моли. Защо не Го моли? Защото не се е научил още на взаимоотношения; не се е научил да иска, защото не е давал; не се е научил на тази размяна на чувство и отношение, не знае как става. Той Му казва: „Нямам си човек (…); когато пък аз дойда, друг слиза преди мене”. Евангелието не казва нищо друго. Е, бутни ти някого да влезе във водата, догодина пък той ще бутне тебе.

Веднъж един подвижник попитал своя ангел какво е раят и какво е адът. Ангелът го отвел до една голяма стая, като тази тук. В средата на масата имало ястие и всички около масата държали огромни лъжици, по-големи от тях самите. От ястието се вдигала пара, миришело хубаво, всички вземали от блюдото, но го разливали, без да могат да вкусят, защото лъжиците били толкова големи, че се удряли в стените. Всички били нещастни, карали се помежду си, ругаели, крещели и оставали гладни. Ангелът му казал:

– Това е адът. Сега да отидем да ти покажа рая!

Те отишли в една подобна стая, с подобна маса с ястие по средата, с хора, които държали големи лъжици, и всички били щастливи, всички пеели и се смеели.

– Какво става тук, ангеле?

– Това е раят – казал ангелът.

– И той по какво се различава от ада?

– Тук са се научили единият да храни другия.

С други думи, храня този, до когото достигам. Красиво, нали?

Хвърли тази година ти някого в къпалнята, за да те хвърли Бог тебе догодина или пък не след дълго. Пише, че водата се раздвижвала “от време на време”, може да е ставало на две седмици, на три, всеки месец. Толкова ли си глупав, че да не можеш да възлюбиш някого? Направи тогава споразумение: „Ела, брате, аз да те хвърля сега, а след това ти мене да хвърлиш”. Дори споразумение не могъл да направи, толкова отчуждено същество бил.

Идва Христос и го изцелява. Поради каква причина, знаете ли? За да му каже: „Аз те изцелявам, значи има поне един Човек за тебе в света, това съм Аз. Гледай сега и ти да се отнасяш така към другите хора!”. Това е урокът, който му преподава. Край на оправданията, че си нямаш човек! Ето, първият Човек се появява пред тебе и прави чудо за тебе. Стани и сложи край на това „нямам си човек”. Имаш Човек. Оттук нататък гледай да се промениш и да станеш и ти човек за някой друг.

И тъй, когато някой ден се окажем всички заедно някъде, и ако видите, че някои ви хранят, това означава, че сте в рая. Знаете ли колко богословие има в това? Пишейки и говорейки именно в богословски аспект, св. Максим Изповедник точно така описва есхатона. Той казва, че всички възкръсват, Христос възкръсна, творението ще възкръсне. Всички ще възкръснат, но не всички ще участват. Виждат Бога, виждат яденето по средата, но малцина могат да вземат участие, да ядат от него. Тези, които вкусват, които участват в благата, казва той, живеят в рая. Онези, които само гледат, но не участват – това е адът. Така казва св. Максим Изповедник. Това е официалното учение на отците за рая и ада – да виждаш и да участваш се нарича рай, да виждаш, без да участваш, се нарича ад.

С други думи, Бог никого не изпраща в ада, от позицията на Бога адът не съществува. Това е светоотеческо учение, което ще намерите у много св. отци. Бог не създава ада; адът е това, което ти си се научил да правиш в царството Божие и в Божиите неща. Така си се научил да живееш, не знаеш друго, плашиш се. Това се нарича “нарцистична паника”.

Вдигам лъжицата и казвам: „Това е мое, за мене е!”. Давам я на другия и треперя. Това е себелюбието, това именно е болестта. Това е моята болест – да не мога да нахраня другия, защото, ако той яде, аз какво ще ям? Междувременно яденето намалява… Ами ако онзи поиска и втора лъжица, че и трета? Ами ако поиска десет лъжици, а на мен ми даде само една? Какво ще стане с мене?

Колко страшни са тези неща! Те ме убеждават, че Евангелието не е човешко, не е писано от хора. Ако бяха човешки, щяхме да ги открием по-рано, но не сме ги открили. Ако прочетете Платон, никъде няма да намерите тези неща. Никъде! Навсякъде ще намерите власт, наказание и централизъм, навсякъде ще намерите кръв и битки, нищо друго.

Тази мъдрост няма да намерите никъде другаде. Затова трябва да я пазим като зеницата на окото, защото без нея не знам дали можем да се избавим. Нямам предвид дали ще се спасим, а как ще издържим в този живот, в това, което става днес и което ще бъде за децата ни. И аз имам деца, както и вие. Гледам ги, гледам съучениците им и се страхувам. Казвам си: „Как ще живеят заедно? Как ще се справят заедно? Възможно ли е?”.

Знаете ли, че след няколко години (казвам след 20 години, но и те са много) най-революционното нещо, което ще можете да направите, ще е да се ожените. Казвам това на студентите си и те изпадат в недоумение. На този, който се жени, ще му казват: „Ааа! Герой, страхотно! Ожени се!”. Представяте ли си? Не е ли така? Какво казват по телевизията? Виждате как постоянно предлагат да имаме нови връзки. Да поемаме отговорности? В най-лошия случай сключваме договор. Ако другият има много претенции, ако ситуацията изглежда малко трудна, ако привличането е необичайно силно, сключваме и един договор. Къде е храненето на другия, къде е подкрепата за другия? Къде е детето, нещастното дете? Как ще живеят деца в тази връзка? Могат ли да съществуват деца по този начин? Ако не дариш любов на детето, любов върху любов, някога то ще ти отвърне ли с нещо? И то ще стане щуро, и някой ден ще ти вземе и главата, ако може. Ще те намрази и ще избяга, самото то ще стане по-лошо.

Нещата изобщо не вървят добре. Не ме интересува моралът; моралът да иде и да се скрие. Интересува ме съществуването, онтологията; това, че не след дълго хората няма да могат да живеят, ще бягат от реалността чрез наркотиците, и както казва един американски рокаджия, когато не издържат наркотиците, ще се върнат отново в реалността.

Ако тази мъдрост не види светлина, какво ще поставим на нейно място? Искам да я намеря, искам, но след като така или иначе не я намирам, ще кажа ли, че съществува изход? Всички са наранени; виждаш само една рана, когато ги доближиш: „Никой не ме разбира, причиниха ми това, причиниха ми друго…” – всичко това е едно ожалване, един ропот. Дори и тези, които са безчувствени, когато дойдат старините и болестите, се свиват, измъчват се и негодуват повече от другите. В началото се правят на твърди, но след като навършат 40-50 години, започва такова мъчение, такава мъка, такова негодувание, че се чудиш къде този твърд човек е крил цялото това негодувание. С други думи, човек не може да живее по друг начин, става все по-самотен, по-опустошен и все повече се изолира.

Това е великото откритие на нашата епоха. Тези, които ще живеят през следващите години и при които нещата са наред, ще открият тази истина, това ще е тяхното велико откритие. Но непременно ще я открият. В Откровението, ако си спомняте, се говори за хората, които идват от голямата скръб. Пише, че те идват със славословие. Чели ли сте това? Там, където е представен последният образ на небесното Царство; припомнете си мястото, където пише за хилядите, които идват от голямата скръб. Какво е това? Това са хората, които чрез големи скърби са стъпили на този път. И това, мисля, е привилегия на нашата и на следващите епохи.

Трябва винаги да има един Форест Гъмп, който оставя ума си отворен, за да можем и ние да се подслоним в неговите празни пространства, в безумството на благостта му, в безумството на любовта му. Ако той не съществува, ще се изядем помежду си до един и последният ще се самоубие, защото какво да прави сам след всичко това?

Църквата има тази роля – тя е работилница, където всичко това се изцелява и човекът получава друго предназначение. Той започва да храни другия. Взема една голяма лъжица, взема и още две след това, защото не му стига един човек, а отива да храни всички. И страхотното е, че след това и него всички го хранят, затова и светците са хора, най-наситени с любов и смисъл. А ние умираме самотни и опустошени, след като сме се насладили сами на това, на което сме си мислили, че е трябвало да се насладим.

Откъс от „Беседи“ II том на протопрезвитер Николаос Лудовикос, Омофор, 2017, превод: Константин Константинов;

Беседата се публикува със съкращения, заглавието е от редакцията.

Бележки: