Втора неделя на Великия пост – Св. Григорий Палама
В днешната неделя на Великия пост, посветена на св. Григорий Палама, Православната църква ни призовава да се вгледаме дълбоко в собствената си душа и живот и да решим какво трябва да променим и за какво да се покаем. За съжаление, по думите на Лев Толстой, „всеки мисли как да промени света, а никой не мисли как да промени първо себе си”.
Честваният днес светител Григорий Палама живее и действа през преломния за Балканите ХІV век. Той е архиепископ на Солун и благодарение на неговия авторитет мистичното и аскетично учение на исихазма е възприето от Източната църква. Мощите на св. Григорий след смъртта му са останали напълно нетленни и аз имах щастието да се поклоня пред тях. Докато редица други мощи са втвърдени, потъмнели или представляват само кости, неговото тяло е запазено толкова свежо, сякаш той е починал преди минути. Впечатлението е поразяващо.
Исихазмът се основава на Свещеното Писание и Свещеното Предание и учи, че същността на Бога е неизразима и непознаваема. Бог създава и промислява за света чрез Своите благодатни енергии. Благодатта не е някакъв тварен (материален) дар, който Бог споделя с нас, като същевременно Той остава чужд и друг по отношение на този дар. Св. Григорий учи, че благодатта е самият Бог, Който чрез енергиите ни свързва със Своята божествена природа, прави ни богове по приобщение.
Западните богослови смятат, че благодатта е само Божи дар, но не и Самия Бог. По този начин те изкопават пропаст между Бога и човека, между творението и Твореца. Колкото и да са скъпоценни божествените дарове, те остават тварни и хората могат да бъдат съединени с Бога само чрез любов и благодарност. Това мнение обаче е дълбоко погрешно. Опитът на Църквата ни учи, че благодатта е Самият Бог, Който Сам Себе Си отдава на хората.
„Който се съединява с Господа, един дух е с Него” (1 Кор. 6:17). Метафизичното единение между Бога и човека, жадуваният от душата теозис не може да се сравни с нищо. Затова Новият Завет си служи с множество примери, за да го илюстрира – дом и обитател, лоза и пръчки, тяло и членове. Рано или късно домът се изпразва, лозата изсъхва, тялото умира. Тези сравнения са непълни и ограничени. На хората, които живеят в Христос и за Христос, Той покрива всяка тяхна потребност и става всичко за тях. По думите на видния представител на исихастката традиция св. Николай Кавасила: „Господ Иисус Христос обновява спасително душите. Чрез Него те възрастват. Той ги храни. Той е светлината и диханието за тях… Той ги просветлява и накрая се явява пред тях, за да могат да Го съзерцават”.
Според разбирането на исихастите целта на християнина не е само победата над съблазните, за да може той да застане чист на Страшния Съд пред всевишния Съдия и да получи за това заслужена отплата. Той не трябва да се стреми само към морално самоусъвършенстване, към нравствено уподобяване на Христос. Те са само степени към висшата цел – преображението, обожението на цялото човешко естество, на душата и плътта. Това трябва да стане не метафорично, а действително; не в задгробния живот, а още на този свят; не по пътя на пантеистично разтваряне в Божеството като йогите и суфиите, а чрез запазването на човешката личност с нейната същност и самостоятелна воля. „Който изчисти своя ум чрез сълзи – пише преп. Григорий Синаит – и своята душа още тук, на земята, възкреси чрез Духа, и направи плътта си посредством разума сияйно и огнено отражение на Божествената красота, той почти се превръща в съжител на ангелите…, понеже земното тяло става нетленно тяло, без влага и плътност, преобразило се по начин, който не може да се предаде със слова, от душевно тяло в духовно тяло, така че, оставайки материално, то ще бъде заедно с това и небесно, но с богоподобна изящност. По този начин каквото е създадено в началото, такова ще и възкръсне, за да може с цялостното приобщаване на Божеството към него да бъде съобразно на образа на Сина Човешки”.
Аскетиката е най-висшето художествено творчество, чийто материал е самият човек. В учението и практиката на исихастите може би за първи път в цялата история на човешката мисъл е преодолян мъчителният разкол между духа и материята. Те разглеждат душата и тялото като един общ психосоматичен организъм. Както се вижда от цитираното по-горе изказване на св. Григорий Синаит, исихастите по най-смел начин поставят въпроса за Божественото преображение не само на душата, но и на тялото. Характерно е, че аскетичният метод на исихастите не поставя човека в крайни условия. На един ученик, който се обръща към Григорий с въпрос как трябва да се храни, той дава следния отговор: „Ти поиска правило, но то обикновено е тежко, особено за тебе, стария. Дори по-младите не могат винаги да запазят теглото и мярката, а ти как ще ги запазиш? За теб е нужно свободно да подхождаш при приемането на храната”. Синаит благославя своя ученик и бъдещ патриарх Исидор да живее по монашески, но да остане в света. Св. Григорий Палама на свой ред осъжда онези, които в стремежа си да се прославят се уединяват и се мъчат да извършат необикновени подвизи. „Би трябвало да се стремим – пише той – към промяна на начина на живот според благодатта Христова, а не към смяна на одеждите”. Промяната на начина на живот, за която говори св. Григорий Палама, започва с отказ от злите дела, а след това с нравствен катарзис, с прогонването от ума на греховните мисли и травматичните спомени.
Когато през Великия пост пред нас преминават образите на великите светци от миналото, трябва да помним, че те са не само хора, които са озарени и очистени от Бога, а хора, които са приели Бога в себе си. Те могат да се сравнят с нажеженото желязо в огнището на ковача, което възприема огъня, без да променя същността си. Светците са предобраз на призванието на цялото човечество, на цялата земя, на всички твари, когато по думите на ап. Павел Бог ще стане всичко във всички (1 Кор. 15:28). Както Бог, Който е любов, обича всички без разлика, така и сърцата на истинските боголюбци са отворени за вселената. Св. Григорий Палама е пленен от турци в Мала Азия, води дискусии с техните улеми и се отзовава положително за силната вяра и молитва на иноверците. Преди да излязат на арените на римските амфитеатри, за да бъдат разкъсани от лъвовете, древните християни се поздравяват с думите: “Дай кръв и приеми дух!” Щом имаме вяра, желание и сили, Бог ще увенчае с успех нашите великопостни дела за Негова слава.
