Възкресяването на Лазар
Христос показва Своята власт над смъртта, когато възкресява дъщерята на Иаир и сина на Наинската вдовица. Но преди да бъдат съживени, те са умрели току-що. Не е изстинала още отроковицата, на която се каза: „Талита куми”. Също и юношата, когото изнасят вън от града, е издъхнал наскоро, защото на Изток погребват в деня на смъртта.
Но Лазар е четиридневен покойник. Т.е. никой не би могъл да има никакви, дори и най-малки съмнения в истинността на неговата смърт. И там, където умът би могъл все още да се съмнява, обонянието прогонва всяко съмнение. „Господи, мирише вече” (Йоан 11:39) – казва на Христос една от сестрите на Лазар. В този зловещ мирис на смъртта се корени не малка част от страха от смъртта изобщо. Понякога е ужасно непоносима мисълта за това, че този, когото обичаш, се разлага, че неговото тяло е обхванато от гниене. Може би това провокира и сълзите на Самия Богочовек пред затворения гроб на Лазар. Оттук вероятно произлиза и любовта на православните християни към светите мощи, които с факта на своето дългогодишно благоухание побеждават не нещо друго, а самото смрадно разложение, а това прави очевидна победата над греха, който поражда смъртта.
Христос възкресява Лазар, който е мъртъв и който освен това вече е жертва на тлението. За народните водачи е ясно, че това небивало чудо не може да се скрие и изисква решителни мерки. В книгата на пророк Иезекиил Господ казва: „И ще познаете, че Аз съм Господ, когато отворя гробовете ви и ви изведа, народе Мой, из гробовете ви” (Иез.37:13). Или е трябвало да признаят, че Иисус е Господ и вече са започнали да се сбъдват най-великите пророчества, или…
Неповярвалите нямат голям избор. Всъщност пътят за тях се стеснява до една единствена врата, на която пише: „Да убием Иисус, а с Него и Лазар, като очевидно доказателство за станалото чудо”. Така и решават да направят. Христос знае това и когато възлиза към Йерусалим, говори на учениците Си, че Той трябва да бъде изоставен, оплют, разпънат и да възкръсне. Христос знае и все пак продължава да върви, като така изпълнява пророчествата и все повече умножава Своята слава, а с това все повече умножава и злобата на враговете.
Можем да се спрем на въпроса: „Защо Христос, при положение че е по-силен от смъртта, не я смирява докрай само с едно външно въздействие?” Мнозина задават този въпрос на себе си, на небето, или пък го носят неизказано в сърцето си. „Не може ли просто да бъде премахната смъртта и унищожен дяволът?” – така звучи този въпрос. Оказва се, че не може.
„Личбата на пророк Иона” (Мат. 12:39), която единствена ще се даде на лукавия и прелюбодеен род, не означава ли, че Синът Божий неизбежно трябва да слезе до дълбините адови, а не просто да победи ада отвън? Точно това означава. Бидейки силен като Пастир, Той заедно с това носи в Себе Си и крехкостта на невинното агънце. Той едновременно е и Авел, който принася жертвата; и Агнето, което се принася в жертва; и Бог, Който приема тази жертва.
Господ благоволява да влезе в мястото на смъртта, да й се поддаде и по този начин да я изпълни със Себе Си. Смъртта изгарящо желае да има автономно битие, т.е. да притежава живот, който няма нищо общо с Бога. Но да не си причастен на Бога и да ненавиждаш благодатта – това е същността на духовната смърт. Затова Господ е трябвало да надхитри най-хитрата змия (виж Бит. 3:1) и като се подчини на слабостта, да допусне адът да Го погълне. А змията – началник на смъртта и стопанин на тъмнината – е свикнала да поглъща всеки, който се окаже до нея. Гърлото й е широко и вътрешността й не знае ситост. Дяволът търпи несвойствени загуби и се разпалва от злоба, когато е принуден временно да освободи хората, които Христос възкресява.
Трябва да споменем също и това, че хората, които Христос възкресява, още не са въведени от Него в пълнотата на живота, а са само живо знамение за Христовата сила. А иначе, в жилите им продължава да тече отровената от смъртта кръв и смъртта – като общ дълг – продължава да ги очаква. Те ще получат окончателно Възкресение и изменение заедно с всички едва в деня на Второто пришествие. Затова, когато възкресява Лазар и другите, Христос действа двойно премъдро: Той явява Своята невиждана власт и същевременно не унищожава смъртта само с едно външно действие. Той действа и предизвиква Своите врагове – дявола и началниците на народа, (както някога Моисей предизвиква фараона), с което прави неизбежна смъртта Си, но заедно с нея неизбежна става и Неговата победа над смъртта изобщо.
* * *
Господ ще бъде осъден и в деня на осъждането ще изглежда в очите на мнозина слаб и безпомощен. Такъв ще им се види и в деня на Изкупителното страдание. Тогава с присмех ще му припомнят всичко: и възкресяването на Лазар, и обещанието в три дни да съзида храма (виж Мат. 26:61, 27:40). „Други спаси, а Себе Си не може да спаси” – ще Му кажат неведнъж и два пъти. И едва когато смъртта Го погълне, дяволът, този левиатан, ще усети, че „с връв са го вързали за езика и са вденали халка в ноздрите му” (виж Иов 40:20, 21).
Не отвън, а отвътре Господ плени плена и разкъса ненаситната адска утроба. Оттогава и смъртната тъмнина е озарена с Божия светлина и вярващите хора виждат в това събитие изпълнение на Давидовото пророчество: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене” (Пс. 22:4)
* * *
Какво да кажем за Лазар? С повити ръце и нозе в погребални повивки, като пеперуда в пашкул, той излиза от гробната пещера, следвайки призива на Спасителя. Лазар прилича на овца, която Давид е изтръгнал от устата на лъва (виж 1Цар. 17:35). Той е изранен, както и спасената овца. Страшно е да го погледнеш в очите, защото до този момент никой не е преживявал това, което е изпитал възкресеният четиридневен покойник. Той е живото пророчество за бъдещото всеобщо възкресение, той също е и изпълнение на думите: ”…иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят” (Йоан 5:25).
Зад гърба на Лазар е черната паст на гроба, а пред него е Онзи, Който извика: „Лазаре, излез вън”. | www.pravoslavie.ru
Превод: Евгения Николчева
