Вяра, Надежда, Любов, София и Христос
Протопр. Александър Шмеман някъде бе писал, че Църквата обича своите мъченици и украсява разказите за техния живот. „Златната легенда“, средновековното повествование за подвизите на мъчениците, подчертава тяхната вяра и мъжество пред лицето на ужасните страдания; но житията не са биографии в обичайния смисъл на думата и ликовете на светците в тяхната индивидуалност, уникалност понякога едва прозират през сияещото злато, върху ослепителния фон едва се провижда тяхното съ-участие в Христовите страдания.
Изследователите историци казват, че в историята за страдането на трите момичета и тяхната майка е много сложно да се намерят собствено исторически податки, сложно е да се идентифицира мястото и времето на събитията и, вероятно, – добавят някои, такива конкретни свети мъченици просто не са съществували, че това е символичен разказ.
Нека оставим на историците техните изследвания – те не могат да повлияят на това, че всяка година момичета, майки, баби отиват в храма на имения си ден – в деня на паметта на светите мъченици Вяра, Надежда, Любов и майка им София.
Ако помислим – нима, при цялото уважение към историческите данни, не е имало такива семейства, в които вдовицата и нейните дъщери да не са били наказвани, измъчвани заради Христа? Такива семейства несъмнено е имало, и то множество, през епохата на гоненията на ранната Църква – и не на всички онези момичета и майки можем да знаем имената, защото историята е изкуство не само на паметта, но и на забравата.
Повече от седемнадесет века ни делят от онова време – и до нас са стигнали не много примери, но има няколко сияещи имена, зад които внимателният и любвеобилен поглед може да види и останалите. Момичетата и майката, пострадали за Христа Разпнатия…
Овдовялата жена, възпитаваща трите си дъщери – не синове! – се оказва „оспорваща мъжеството на мъжете“, става по-силната, отколкото майката на тримата братя близнаци Хорации, и от майката на двамата братя Гракхи. Така че, какво ѝ остава на античната жена, оставайки вдовица с дъщери? Практически тя е социално безправна, а нейните дъщери (за разлика от неродените нейни синове) никога няма да станат пълноправни римски граждани.
И за нея, и за тях би било по-добре да се омъжат. Така е по-сигурно, по-редно, така постъпват всички римлянки. Мъжът ще осигури на жената закрила, защото той – и само той! – се ползва с правата на гражданин. А жената ще си остане във вечно непълнолетие – вечни безправни деца, понякога обичани, понякога не.
Вярно е, което казват езичниците: „Какви удивителни жени има сред християните!“
Ранната християнска църква не се е стремяла да променя обществения строй. Почти никой (и свети Григорий Богослов – едно от редките изключения) не е протестирал против непълноправието на жените; на робството се е гледало като на даденост. Но осъзнаването на Христовата жертва е започнало да извежда човека на късната античност от привичните, от рутинните устои, да му открива нови хоризонти, не против, а извън установените обществени рамки.
Те са възлюбили Христа и са се посветили на Него. Те, знатните римлянки, са предпочели да бъдат солидарни със своя Бог, Който е избрал безправния живот на не-гражданин, на родения в най-отдалечената провинция. И ако властниците са се бояли да бичуват Павел, римския гражданин, то Иисуса, не-гражданина, не са се побояли два пъти да накажат за едно и също мнимо престъпление – въпреки цялото изтънчено римско правосъдие.
Трите деви и благородната им майка са отдали живота си не за да търсят и отстояват своите права – те са си отишли от света в най-дълбоко безправие и опозоряване. Позорът на извеждане пред съд, позорът на разпит и мъчение – римското съдопроизводство се е извършвало не без изтезаване и мъчения.
Те, възпитаните в традициите на късната античност не са се изплашили от публичния показ на мъченичеството – защото е било в името на Иисус Христос. Дълбочината на тяхната солидарност, която, според думите на митрополит Антоний Сурожки, е солидарност с Христос, парадоксално ги е въздигнала високо над обичаите и традициите, които „добрият тон“ на античността е предписвал и изисквал от жените.
Не само без покривало, но и без хитон – това е било позор за всяко момиче и за всяка жена. Освен за християнките, свидетелстващи за Христос. В самата сърцевина на своето отречение от привилегиите, като жена и дъщери на римски гражданин, те са придобили невероятна свобода от обществото, от диктата, от неговите правила и стандарти. Свобода – свободата на съ-страдащите с Христос.
Тъкмо имената на тези жени мъченици разкриват тайната на тяхното съ-страдаване на Христос; те по своеобразен начин са символичните имена Христови, имената на Месията.
Премъдростта Божия, София, свързваме с Бог Слово – Божия Син.
Вярата – или верността към Бога Израилев, към Неговото обетование и Неговия завет – се е изявила в Христа, Разпнатия Син.
Надеждата – или нашето упование, е Иисус Христос. „Слава Тебе, Христе Боже, Упование наше, слава Тебе!“ – слушаме на всяка вечерня в храма.
Любов… – Нима Неговото име не е Любов?! | Pravmir.ru
Превод: Венета Дякова
