„Господи, Иисусе Христе, просвети моята тъмнина”

Във втората неделя от Великия пост, след Неделя Православна, нашата Църква почита паметта на свети Григорий, архиепископ Солунски, Палама. Той изиграл първенствуваща роля при разрешаването на богословския проблем относно това дали човек може да стане причастник на божествените енергии чрез нетварната Светлина. 

Това, което най-вече ни интересува обаче, е умносърдечната молитва на свети Григорий Палама, която се заключава в думите: „Господи, Иисусе Христе, просвети моята тъмнина”.

Молитвата е поведение в живота. Означава да приемем нашия провал и че имаме нуждата да станем зависими от Бога. Чрез молитвата изявяваме пълния си провал и увереността, че без Бога нямаме радост; чрез нея изоставяме собствените си усилия и се предаваме в Божиите ръце.

Ние се опитваме да сторим нещо със собствени сили и стигаме до безизходица. Границата на усилията на човека е да постигне успех във физическия свят и то доколкото е възможно. Извън границите на неговите усилия, обаче, е да намери смисъл, съдържание на живота, както и да се доближи до Бога. Човек не може да стане причастник на Истината, не може да постигне Истината, защото тя го превъзхожда; невъзможно е също да постигне Бога, нито да се доближи до Него. Но в същото време ние имаме желание за подобно нещо. Именно това е противоречието: да искаш нещо, до което не можеш да се приближиш.

Свети Григорий осъзнава това положение и то го принуждава да прибягва до Този, Който може да му позволи да се приближи до Него. Всъщност, молитвата е акт на смирение: признавам, че със собствени усилия не мога да вкуся Истината, не мога да се приближа до Светлината; това превишава възможностите ми. Желанието за това ме разяжда вътрешно, измъчва ме, но и едновременно с това превъзхожда способностите ми. С такова разположение на духа започвам да се съкрушавам тогава и да търся Божията милост, да търся просвещение от Бога, което означава да сваля всичко мое: помисъла ми, желанието ми, представата ми, греха ми, добродетелта ми. Силното ми желание съблича съществото ми от всичко мое и аз оставам в собствения си мрак. Оставям себе си в мрака, за да покажа, че мой е мракът, а Светлината не е моя, на Някой Друг е. Затова започвам да търся от Този Някой Друг просвещение.

Всъщност, молитвата означава да останем в собствения си мрак, да си кажем: това съм аз. Оставям „аз”-а ми да види положението си, потапям се в мрака си, сърцето ми приема личния ад, личната мъка, личното падение. Нямам нещо, което да покаже, че ме изважда от тези неща. В светата Василиева литургия, която отслужихме днес, се казва: „Защото не сме сторили нищо добро на земята”. Обикновено всеки от нас си казва, че е вършил неща, че е бил честен, състрадателен, помагал е на този или онзи, опитвал се е да постъпва правилно. Но всичко това е нечистота пред Бога – което и да е наше „добро” е мерзост пред Бога. Самό по себе си нашето усилие не ни довежда до Истината, не ни открива Светлината, не побеждава смъртта.

Следователно, можем да кажем, че сме направили нещо на земята, ако нашето усилие ни е дало възможността да победим смъртта, да се доближим до Светлината, да се доближим до Бога. Но това е нещо невъзможно. Затова, след като ние не можем да се приближим до Бога, Бог слиза при човека. От нас Бог иска, обаче, да Му поискаме и свети Григорий също е искал просветление, искал е Неговата благодат, искал е Самия Бог.

Ние обаче, имаме три проблема. Първият е, че вярваме, че правим нещо и идва това „нещо” да ни внуши лъжливото чувство, че сме в Истината, че притежаваме Истината. Вторият е, че се боим да се изправим срещу празнотата, която съществува в нас. Не желаем да чуем гласа на сърцето си, което търси небесното и сме умъртвили копнежа си, умъртвили сме желанието си за живот. Третият проблем е, че вместо истинския живот, сме си създали един измислен, на който се покланяме, който почитаме. Дори самата ни молитва търси да удовлетвори стремежите на този лъжлив живот.

Свети Григорий казва, че сме се провалили напълно и че, каквото и да правим, се намираме в тъмнина и затова трябва да търсим Божието просвещение. Може би дори не сме истински християни, защото сме се фокусирали в евтините, дребните неща, а връзката ни с Бога е нездрава. Даже връзката с нашето „аз” е нездрава.

Тогава, какво трябва да направим; какво може да ни издигне нависоко? Често хората казват: имаме грижи, безпокойства, неприятности. Но не в това е проблемът. Каквото и да имаме, дори да сме извършили ужасни грехове, Бог е много близо, но същевременно и много далеч. Близо е, ако решим да Го потърсим; ако сме решили да Го потърсим, нашето желание да Го намерим преодолява всяко друго желание. Тогава намираме моменти, в които се отдалечаваме от света – ако не физически, то поне духовно. Намираме лично време, в което да видим сърцето си, да се погрижим за него, да потърсим Божието просвещение. С едно вътрешно напрежение цялото ни същество вика, иска, настойчиво търси. Това може да разбере онзи, който е болен на смъртно легло или има близък човек, който е много тежко, неизлечимо болен. Тогава молитвата му става много силна и кратка, защото усеща, че болката му го прави такъв. Може да го разбере влюбеният, който търси съгласието на любимия човек. Ако нямаме тези опитности, ние се намираме в лъжа, не сме получили увереността, че духовният живот, диалогът, връзката ни с Бога, е единственото, което ни е останало, нашето единствено убежище. Убежище не на егоистичните ни стремежи – понеже не е станало това, което сме искали, сърцето ни е наранено и търсим Бога, – а убежище на действителното желание на сърцето ни.

Затова не са нужни знание, пари, здраве, телесна издръжливост. Нужна е само нагласа. Всеки от нас има едно подходящо място – своето сърце, където може да се среща с Бога. Никой да не се оправдава, че за това трябва да отделя прекалено много време. Нужна е нагласа и времето, което отделя за Бога да бъде качествено. Ако някой иска да намери, дори и пет или десет минути на ден нека се обръща по този начин към Бога.

Казваме, че най-важното в Църквата са Тайнствата. Ясно е, че е така: централно място в Църквата заема божествената литургия. Но ние не можем да участваме реално в светата литургия, да я преживеем, ако преди това не сме имали молитва. Молитвата и сълзите разорават, облагородяват нивата на душата, за да бъде готова да даде плод, когато ще приеме тялото и кръвта Христови.

Видяхте ли какво благословение имаме? За нас времето е много ценно, защото ни дава възможността да общуваме с Бога. Особено през нощта – какъв красив момент! – когато всичко се намира в покой, Бог ни дава тази възможност – да бдим и да се борим с Него, да търсим Божието просвещение. Човек, който не е подредил живота си така, че да разхубавява нощите му, не може да разбере какво означава духовен живот – нито понеже е чел, нито понеже идва всяка неделя на църква, нито защото развива социална дейност, нито каквото и да било друго. Дори да прави тези неща, те не могат да му заменят този исихастки начин на живот – да имаме моменти на вътрешен покой и, същевременно, на безпокойство: покой от светските неща и безпокойството, че сме поели един път на търсене и разговор с Бога.

Това ни предлага Църквата, това е похвалата на Православната църква. Не това, което искаме да покажем, а този подвижнически, исихастки път, когато събличаме фалшивия живот, образа и представата на нашето битие, търсейки усилено в дълбините на сърцето си царството небесно.

Всички имаме тази възможност – да се просвети душата ни, да получи Божиите откровения и благословения, да приемем Неговата благодат. Тогава ще разберем, че едно е да слушаме за Бога, а съвсем друго – да Го преживяваме; едно е да четем за Бога, друго е Той лично да ни открива и разяснява това, което слушаме и четем. Това означава божествено просвещение. Тогава човек се ражда; тогава човекът става действително човек; тогава човек живее; тогава човек съществува; тогава човек действително стъпва на земята, а се намира на небето. В противен случай – и това е симптом на нашия грях – ние не живеем, живеем само биологически и това ни изморява и измъчва. Проблемът не е, че работата ни изморява, а че това, което вършим, няма в себе си свежестта на Светия Дух. Това всъщност означават думите: „Господи, Иисусе Христе, просвети моята тъмнина”.

Превод от гръцки език: Алексей Стамболов

Коментари

коментара