Да видим Божия образ в довчерашната блудница
В житието на света Мария Египетска има един изключителен момент. В деня след като Господ не я допуска в храма, един безименен свещеник й разрешава да вземе свето Причастие.
Това винаги ме смайва, защото този свещеник, чието име дори не знаем, се оказва в много сложна ситуация. Само си представете: в манастира, който се намира близо до река Йордан (така пише в житието) тече служба, участват монаси – сурови аскети, по всичко личи строгото спазване на устава.
Ние не знаем, дали този свещеник е монах или е от приходящото бяло духовенство, което е било много честа практика. Но във всеки случай той е бил човек, причастен на аскетичния живот в манастира.
Този свещеник вижда жена, която иска да се причасти. Тя е облечена като блудница, походката й е отработена в продължение на много години така че да привлича вниманието. Сигурно и специфичните благовония още не са изветрели. Външният вид, косата, изражението на очите – всичко това издава блудницата в нея. В традиционното общество социалните роли са много ясно и ярко фиксирани във външния вид – по това как човек е облечен, как се държи – би могло да се разбере почти всичко за него.
Освен това, въпреки че по онова време не е имало практика на задължителна изповед преди всяко свето Причастие, свещеникът най-вероятно е трябвало да зададе някои въпроси на тази жена. Защото голяма част от каноните завършват с думите: да бъде наказан и недостойно причастилия се, и този, който го е причастил. А по онова време Църквата се отнася много строго към спазването на каноните. Всеки свещеник винаги помни отговорността, която ще трябва да понесе при преподаване на Тялото и Кръвта Христови на човек, който не е редно да се причасти.
Нас, свещениците, често ни упрекват за това, че своеволно решаваме кой може да бъде допуснат до свето Причастие и кой – не. В това решение в някои случаи свещеникът е воден от надменност и самоуправство, но обикновено определящ е именно страхът – страхът да не преподаде Огън на този, който няма да го понесе, който сякаш е трева.
И значи, този свещеник се оказва в много сложна ситуация. Пред него стои жена, която принася покаяние и моли да бъде причастена с Тялото и Кръвта Христови. Но по никакви канони той не може да направи това. Нека си спомним: за прелюбодеяние, за съпружеска изневяра човек трябва да бъде отлъчен от свето Причастие за седем години.
А за това, дали и как може да се причастяват покаялите се професионални блудници, изобщо няма канони. Църквата не е имала необходимост да фиксира в канони тази практика, защото по начало такава ситуация не се е разглеждала, тя не е била в пастирското полезрение на Църквата. Най-вероятно, като изхожда от някои други канони, свещеникът би могъл да причасти покаялата се блудница преди смъртта й, при условие че тя премине остатъка от живота си в покаяние.
Ако свещеникът беше подходил формално към бъдещата светица, той просто би трябвало да я изгони от храма и да я посъветва няколко години да стои при църковния вход и едва след този период да й позволи да влезе в притвора на храма; а след още няколко години да й позволи да пие светена вода. И никой не би го осъдил, ако беше постъпил така. Вероятно и Господ не би го осъдил, защото този свещеник не просто е имал право, а е бил задължен така да направи.
Но вместо това той рискува много заради една непозната жена, която вижда за пръв и последен път в живота си. При това той рискува най-скъпоценното, което има – свещеническия сан: спокойно е можел да бъде запретен от свещенослужение или да му се отнеме сана. Става още по-ясно колко страшна е била тази ситуация за свещеника, ако към това прибавим, че той би трябвало да е научил от самата Мария за чудото, при което предишния ден Господ не я допуска в храма, а днес тя не просто стои в храма, но и при това иска да се причасти с Тялото и Кръвта Христови.
Колко мъдър трябва да е бил този безименен свещеник, щом се е отнесъл по различен начин към Мария – вчерашната блудница. Фактически той я е обикнал като родна сестра, щом е успял заедно с нея да усети цялата дълбочина на нейното покаяние, да повярва в нея, да види чудото на възраждането, а може би и да предусети в нея бъдещата велика светица. И той решава да рискува.
Тази крачка, този риск от любов към погиващата, заблудена овца от стадото Христово, е свидетелство, че в душата си този свещеник е имал затвърдени свети християнски принципи. Първият от тях е да не осъжда. Той е успял да прозре как нейната душа се променя и възражда след всичките тези години на грях, отвъд целия кошмар, който е изпълвал душата й. Тук виждаме великия призив, с който Христос се обръща към нас: „Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1).
Съществуват много версии на житието на един друг велик подвижник на древността – преподобни Макарий Велики. В повечето от тях срещаме удивителна мисъл. Неговите съвременици, които пишат за живота на светеца, споделят, че преподобният Макарий наистина бил достигнал обожение. Те обясняват защо.
За нас е много важно да разберем защо те са смятали така – защото обожението е цел на живота на всеки християнин. Ние, съвременните хора, бихме предположили, че определящ в живота на свети Макарий е бил например постът, смирението. Но за християните в древността нещата стояли по друг начин. Тяхното обяснение е следното: „Когато виждал грях, сякаш не го виждал, когато чувал за грях, сякаш не го чувал…”
Свидетелство за светостта на преподобния Макарий в очите на неговите съвременници е умението му да не осъжда, т.е. да се отнася с любов към човека, като си проправя път през плътния слой грехове към същината на човека, към неговото сърце.
Защо това качество на св. Макарий и на този безименен свещеник, който приема преподобна Мария, е признак на обожение? Защото всички ние искаме Бог да се отнася към нас по този начин. През цялото време се молим за това. И сме благодарни на Бога именно за това.
Всекидневно ние четем 50 Псалом и думите: „Отвърни лицето Си от греховете ми… Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене” (Пс.50: 11, 13). Буквално както децата казват на родителите си: „Гледай насам, не гледай натам”. Също и на друго място в началото на Великия пост ние се молим: „Не отвръщай лицето Си от Твоя отрок”, т.е. от мен. Следователно, в молитва ние казваме: Господи, гледай към мен, но не гледай на моите грехове. Ако ги видиш, не ги забелязвай, като ги чуеш, сякаш не си ги чул. Отнасяй се към мен, сякаш не виждаш и не чуваш моите грехове. Или както казват някои: „Разграничи ме от моя грях”. Всички ние очакваме от Бога такова отношение лично към нас.
Това отношение към ближните срещаме в житията на светиите, когато четем, че даден светец е бил много строг към себе си и много снизходителен към другите. Т.е. признак на обожение е умението да си пробиеш път през сквернотата на греха към сърцето на човека.
Добре е да помним светоотеческата формулировка за това, че човек може да придобие спасение дори само чрез неосъждане. Ние разбираме, че тази добродетел е не само признак на обожение, но тя е и път към обожение.
Ако не притежаваме тази добродетел, поне да постъпваме така, както би постъпвал човек, който я притежава. По този начин постепенно ще я придобием. Нещо повече – и Бог ще се отнася към нас така.
Безименният праведен свещеник от манастира при река Йордан повярвал в Мария и не сгрешил. Аз също имах един подобен случай: при мен на изповед дойде жена на години, която не бях виждал преди изповедта, никога не я видях и след това. С най-дълбоко покаяние тя ми разказа, че по професия е лекар гинеколог и през цялата си кариера се е специализирала да прави аборти – понякога по няколко на ден. При тази изповед аз си спомних за онзи безименен свещеник.
Освен това, има и едно важно правило в духовния живот: да речем, пред мен стои човек, той е различен в различните периоди на своя живот, дори е различен в различните ситуации в рамките на един ден, т.е. различен е в различните моменти от своето битие. Когато общува с мен, той ще извика към живот онази своя страна, върху която акцентирам аз.
Когато говорим с някого, като имаме предвид доброто и светлото, което е в него, то ние гледаме на него „с чисто око”, за което Господ говори в Проповедта на планината. „Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло” (Мат. 6:22) – тези думи говорят за чистия поглед към всичко, което ни заобикаля и най-вече към другия човек – поглед, който вижда само чистото, само доброто. Това позволява на човека да бъде по-добър. Точно заради това хората с лекота стават по-добри, когато са близо до светии, които забелязват само доброто в тях, въпреки че много добре знаят всичките им грехове.
Един ден при преподобния Серафим Саровски пристигнал генерал, целият окичен с ордени и много високомерен, който едва склонил на убежденията на жена си да посети стареца. Той влязъл в килията горд и самодоволен, а след време изскочил оттам като попарен и започнал да къса от себе си ордените.
Жена му го попитала какво се е случило и той отговорил, че старецът, без да го осъжда, с любов посочвал с пръст всеки от ордените и казвал: „Този го получи за тази подлост; с този те наградиха за това, че си седеше в щаба, а други се сражаваха вместо теб”.
Свети Серафим разкрил онази зараза, низост и нечисто на душата на генерала, за които никой не е знаел. Но светецът съумял по такъв начин да му каже за това, че човекът не се озлобил, а се окрилил и дошъл на себе си. Защото в отношението на свети Серафим не е имало осъждане, а любов и състрадание.
Със същото отношение онзи безименен праведен свещеник посрещнал преподобната Мария Египетска. | www.pravmir.ru
Превод: Евгения Николчева
