Да живееш „нашироко“

О. Стивън Фрийман

Съвременният свят обича понятието за време – и по-точно една определена негова версия. Тя се нарича „бъдеще“ и е тясно свързана с модерната концепция за напредък, промяна и успех. Обикновено тази версия на времето се харесва най-много на младите хора, защото обещава бъдеще, богато на сбъднати мечти и възможности, които ще се разкрият пред тях. Всичко, което ни притеснява в настоящето би могло да се разреши в бъдещето (така поне се твърди). Бъдещето, освен това, има привилегията да не съществува – то няма история, която да брани. Каквото и мнение да имаме за миналото, независимо дали търсим там вина, или го възхваляваме, неговото най-голямо преимущество е, че то е съществувало. Не само се е случило, но и неотменимо се съдържа в настоящето. Както Уилям Фокнър казва: „Миналото не е мъртво. Всъщност, то дори не е минало.“

От дълги години с удоволствие изкачвам планините на Тенеси. Скалната снова там е от варовик, затова щатът е известен със своите пещери: варовикът „изпива“ камъка и оставя след себе си зеещи пещери. Знам също, че варовикът под краката ми някога е бил морско дъно. Той е съставен предимно от калцит, който от своя страна е изграден от морски черупки. Отнело е милиони години и натискът на тонове вода, за да се превърнат тези черупки в скалата, върху която сега стъпвам. Преди милиони години движенията на земната кора са разлюлели някои от тези скали и по този начин са се образували местните планини. Реките, ветровете и дъждовете са издълбали низини, които са характерни за региона. Случилото се тук е, разбира се, история преди времето на хората. Геолозите „четат“ миналото върху камъните около нас и би било самонадеяно да мислим, че кратките ни жизнени пътечки, търсещи посока през това древно морско дъно, имат по-голямо значение отколкото планините и хълмовете – свидетели на цялата човешка история.

Човешките същества имат огромно значение – ненапразно смятаме, че сме венецът на Божието творение. Но от друга страна ние не съществуваме изолирани от останалата част от творението. Свети Максим Изповедник нарича човека микрокосмос на творението („малък свят в големия“*). От това става ясно, че не бихме могли да бъдем хора, ако едновременно с това не сме и всичко останало. Историята на Сътворението ни казва, че човекът е създаден последен и изглежда, че това е истина, защото дори науката го потвърждава. За да бъдем наистина човеци, е нужно да познаваме миналото (или поне част от него), и да разбираме, че сме негови длъжници, че съществуваме единствено като временни носители на живота и саможертвата на живелите преди нас.

Въпреки че не е задължително да „живеем в миналото“, ние сме длъжни да знаем, че миналото живее в нас. Пълнотата на съществуването не се измерва с наситеността на една единствена точка във времето, каквато представлява всеки наш съкровен миг, а по-скоро със способността ни да обхванем света около нас в настоящето, което събира миналото в себе си.

.Съвременната култура ни подтиква да живеем „нашироко“ и така хедонизмът се разпространява като най-желаният начин, по който човек би могъл да изживее живота си. Но има и друг „живот нашироко“, който е пряко свързван с разширяването на нашето сърце. Ценностите, които са му присъщи, са съвсем прости: любов, мир, милост, смирение, благодарност.

Този начин на живот би могъл да се определи и като „традиционно“ съществуване. То съвместява  осъзнаването, че всичко, което имаме, ни е дадено. Ние не сме създания, които сами са „изобретили“ себе си. Всичко, като започнем от материята, от която сме изградени, и думите, които използваме, за да изразим мислите си, и стигнем до „културните води“, в които „плуваме“, ни е било дадено. Можем да се оплакваме от различни детайли на това наследство, но на първо място е добре да съзнаем, че ако не го бяхме получили в дар, нямаше да има и от какво да се оплакваме.

Този начин на живот на минало-в-настоящето е нормата в Православието. Нищо в нашия съвременен свят не е в състояние да направи традиционното богословие старомодно. Всъщност Църквата е много по-добре подготвена да говори за съвременните проблеми, отколкото модерните „многознайковци“, които твърдят, че имат отговор за всичко. Това обаче изисква учение: потапяне в познание, което се простира далеч назад във времето и дори изучаване на езици – за да можеш да говориш толкова „нашироко,“ както го прави богословието.

Ценностите на „широкото сърце“ – любов, милосърдие, смиреност и благодарност – са, по мое мнение, съвместими с живот, който се живее бавно. Ние често се „втурваме“ да вършим много и различни неща наведнъж: защото нашият комерсиален свят е немилостив и трябва да отговорим на изискванията му, или просто за да вървим в крачка с лудостта, която ни заобикаля. Съвременните т.н. „културни войни“ се водят поради присъщата на човека несигурност (и присъщата несигурност на самата модерност), и без значение дали воюващите гласове се извисяват отляво или отдясно, те са еднакво тревожни и пронизителни.

Тези, чиeто съществуване може да бъде описано като по-широко и по-дълбоко, носят в себе си разбирането, че миналото не може да бъде унищожено. Това, което е добро, ще остане, дори да е било прекъснато от период на лудост. То ще остане, защото това, което е добро в него, е това, което е истинско. Истината винаги побеждава – защото е истина. Тя е своето собствено доказателство. Мимолетните битки на нашия политизиран социален живот не могат да ни дадат истината, а само надмощие за няколко минути.

Живейте бавно. Живейте дълбоко и дълго. Пийте от кладенците, които Бог е издълбал за нас.

*По превода на Георги Деспотов от книгата „Преподобният Максим Изповедник и византийското богословие“, С. Епифанович, ИК „Омофор“ 2008г. – Бел. ред.

Превод: Валентин Велчев

Източник: ancientfaith.com