Двете крайности в православния начин на живот
Когато някой повярва в Христа и съзнателно реши да изобрази боговдъхновеното Му учение в живота си, тогава, разпален от небесния огън, с изумление разбира, че пред него се разкрива един нов и неподозиран свят, който не само го поглъща изцяло, но и носи неповторимо усещане за пълнота, най-вече, ако човек споделя заветите на Светото Православие. Защото Православието е не само една християнските деноминации, а е най-чистото откровение на Сина на Светата Дева – Пречистия Иисус. Доктрината му не е сбор от идеи, система от норми или някаква логическа методика, а дълбоко, неизследимо, изповедническо, вътрешно учение, светая-светих на Майката Църква. То носи и предава пълнотата на благодатта така, както никоя от останалите религии. Винаги вярно на заветите на Спасителя. По свидетелствата на неповярвалите, всички Негови последователи удивително много си приличат, но това е заблуда, оптическа измама за онези, които наблюдават отстрани и отвън. Истината е, че всеки православен е по своему самобитен, оригинален и различен от останалите, и следва собствен духовен ритъм, по неизследим начин допълва богатата палитра на богооткровеното учение. Въпреки това в него се открояват няколко течения, които са се превърнали в крайности, приложени в този изпълнен с болка и страдание свят.
Първата крайност обхваща онези вярващи, които са толкова предани и последователни в изповядването, че достигат до ригоризъм. Терминът „rigor“ е от лат. произход и в буквален превод означава строгост при спазване на нравствените правила, принципи и убеждения. Прекалената строгост и самовзискателност, разбира се, не са откровена проява на грях, но в определени случаи могат да застрашат, както душевното, така и физическото състояние на тези, които ги прилагат. Изразени в ярка степен могат да поставят личността на подвизаващия в т.н. „гранично състояние“ (Дмитрий Авдеев, „Православна психиатрия“) и не само да заразят, но и дори да унищожат всички правила на личния духовен опит и да тласнат към самоунищожение. Това са последователите на учението, които са прегърнали Светото Православие в най-пълноценния и всепоглъщащ смисъл. Обличат се просто, не обръщат никакво или почти никакво внимание на външния си вид, често не следват никакви правила на хигиена и изобщо не се интересуват как изглеждат в очите на околните. Предпочитат да се обличат в черни или тъмни дрехи и не прибягват до услугите на козметиката. Имат блуждаещ поглед и са винаги някак си „отнесени“, сякаш не са от „мира сего“. Много често се държат недружелюбно, сухо, и нищо не им доставя радост. Рядко се усмихват и обикновено се оплакват от битието си, като отдават това на покварата на света и неговите правила. Удоволствие за тях е забранена дума. В рамките на своя духовен живот се самовглъбяват, избягват честите контакти с другите, молят се с часове, четат акатисти и молебни канони продължително и задълбочено. Стриктно следват съветите на Светите отци и се опитват да ги приложат навсякъде и във всичко свое. Те са редовни посетители на богослуженията, принасят дарения, обслужват петохлебия и участват активно в различните форми на енорийския живот. Често посещават манастири и участват в бдения, записват за молитва цели списъци с имена на свои познати и колеги. Духът им отразява печал и безутешна тъга, и излъчва отрицание към всичко външно. Светът за тях е погибел и проклятие, и носи в себе си болести и вируси, които могат да ги доведат до духовна смърт. Те страдат, нещо повече, изповядват страданието. Убедили са се, че колкото повече страдат в този живот, толкова повече ще бъдат възнаградени в бъдещия. Страданието за тях е като мотив за изкупление и билет за рая, и е единственият път за вечното блаженство. В най-прекия смисъл на думата са възприели откровението на Новия завет: „… приятелството със света е вражда против Бога“ (Посл. Як. 4:4). За тях всичко извън Светото Православие е отрова и те по всякакъв начин се пазят от нея. Съчетават търпение и последователност, и могат да достигнат до себезабравяне. Имат ревност, но не по разум… В творенията си старците Порфирий (св. Порфирий Кавсокаливит) и Паисий (св. Паисий Светогорец) много често предупреждават и дори изобличават подобен тип православни. Обръщат се към тях с наставления да се подвизават с повече любов и вътрешна свобода, като търсят радостта във всички духовни упражнения, а не към тяхното стриктно и буквално спазване. По свидетелства на монахини, много често в разговорите си с поклонници един от най-известните старци в България, старецът Севастиян Търновски, често споделял с шеговит тон, че в духовните неща трябва да се действа „по-полека“, като се набляга на простите неща – „искрената вяра, добри дела и нелицемерна любов“. Обичал е да дава пример с китарата и посочвал бащински, че за да свири добре „нейните струни не трябва много да се натягат, защото понякога могат да се скъсат и въобще да не може да се свири на нея“. В разговорите си с такива вярващи трябва да се набляга върху разпалването на огъня на любовта, която сама по себе си е дар повече от всичко останало. Когато тя застане начело на един духовен ритъм и ръководи живота на вярващия, всичко друго намира свето място. Любовта е моторът на всички духовни постижения. Без нейната топлина всичко увяхва и пресъхва под сянката на разума и съмненията.
Втората група православни са тези, които са прегърнали тезата „така правят всички“. Те живеят така, че почти са се слели изцяло с другите – невярващите хора. Това са „неделните християни“, които бегло и набързо прочитат ежедневните си молитви, без концентрация и дръзновение, постят с досада и отегчение. Истинският, дълбинният духовен живот за тях е като шал, увит около врата им, който им пречи да дишат. Там, където работят или живеят, обикновено никой не знае, че те изповядват откровението на Светото Православие, и дори че изобщо са християни. Не само избягват да говорят по въпросите на вярата, в пълен противовес на думите на великия Павел: „Горко ми, ако не благовествувам!“ (1 Кор. 9:16), но и дори отклоняват разговорите по тази тема. Околните могат да разказват вицове, да сипят обиди и подигравки за Светата Църква и нейните представители, но те остават мълчаливи и неангажирани. Дори не се опитват да я защитят и изтъкнат добродетелите на християнството. Държат се изцяло или почти изцяло като светски хора, пазят се и се страхуват другите да не им се подиграят и така да се превърнат в социални аутсайдери. Всячески избягват ангажиментите в енорията си и винаги намират основание да не поемат какъвто и да е ангажимент в социално отношение. Всичко друго извън техните разбирания е проява на ненужна задълбоченост и православен фанатизъм. Топлохладноста е нормалното им състояние, а мимикрията е ежедневното им поведение в обществото. Това са бледи, повърхности, незадълбочени християни, лишили сами себе си от горещия пламък на вярата и искреното себеотрицание. Избягват да четат духовна литература, защото ги натоварва и излишно ангажира свободното им време. Предпочитат да се движат в зоната на полусянката и компромиса, и добре са се отпуснали в прегръдката на суетата. Спокойно и без всякакви терзания черпят от радостите на този свят и не се „самотравмират“ с излишни духовни упражнения. Изповядват се само по време на големите пости, често при различни свещеници и не се интересуват от църковния живот. Ритъмът на духовното им движение е като почти угаснал въглен и едва стопля тях самите и всички около тях. Те избягват делата на добротворството и милостинята, религиозният патос и възторзите на вярата са непознати за хладните им сърца. Всичко вършат не от любов към Спасителя и Неговото боговдъхновено учение, или защото искат след заминаването си от този свят да живеят в рая, а поради страх, че душите им ще отидат в ада. Те са наемниците в редовете на армията Христова. С тях трябва да се работи по-задълбочено и внимателно, като се акцентира върху личното дръзновение и стимулирането на тяхната отдаденост с отхвърляне на сянката на рутината и ръждата на навика. За да се разгори огънят на вярата им и запали в любов и великодушие цялата им личност.
Православният начин на живот изисква изграждане на собствен ритъм от всеки християнин. Но в него трябва да тупти пулсът на ревността и разума, без лутане в крайностите на прекалената строгост или нехайство. Той трябва да е както стабилен, така и гъвкав. Всичко в него трябва да бъде пропито от дух на разсъдителност, която е ключова християнска добродетел. Нещо повече – следва да се слушат съветите на опитен духовен ръководител при редовно четене на Светото Писание и Светото Предание. Така могат да бъдат избегнати подводните рифове в морето на духовното подвизаване и душите да се запазят от всякакви болести, които могат да нарушат тяхното духовно и физическо здраве. Светите отци, особено тези, които са се подвизавали в 20 век, дори наши съвременници, упорито настояват да бъдат избягвани тези крайности и всичко от малката до голямата стъпка в „невидимата бран“ да бъде съобразено с живия опит и наставленията на древните подвижници. Защото врагът на човешкото спасение – сатаната, с внушенията на поднебесните духове на злобата – бесовете, всячески се опитва да разстрои правилното духовно развитие на всеки православен и да отклони или забави неговото развитие. Затова нека бъдем трезви и внимателни, и с издигнати сърца нагоре, но с наведени глави да следваме съветите на Светите отци по тесния път до Царството Божие, за да заслужим да застанем отдясно като Негови приятели, които отразяват вечната Му слава.
