До ония, които недоволстват от своя кръст
Има такава притча:
Бог извикал всички хора и на всеки човек връчил кръст, който той трябва да носи до последния си дъх. Посочил им пътя на живота и благословил да вървят напред по него. Всеки нарамил кръста си на гръб, и въздишайки, потеглил напред. Както се движили вкупом, изведнъж хората се озовали пред малка, но дълбока пропаст. Всеки от пътуващите свалил кръста си и го положил така, че долният край да опира до близката страна, а горният – до другата страна на бездната. После преминавал по него като по мост и след като стъпил отсреща, го сложил отново на гърба си и така продължил напред. Един обаче останал на стария бряг и така отпаднал от другите. Всъщност той бил този, който, веднага след като сложил кръста на гърба си, решил не след дълго да го свали, защото му се сторил твърде тежък. Отрязал го от единия край и отново продължил. Когато стигнал до пропастта, го свалил и искал да премине по него като другите, но за негова изненада се оказало, че е кръстът му е твърде къс и не достига до другия край. Не успял да премине, защото възроптал против Бога за тежестта на отредения му кръст, изпаднал в недоволство против Неговата воля в своя личен живот.
Свещ. Ясен Шинев
Много често ние изпадаме в тази нелепа ситуация. Без да разберем, се оказваме в ролята на хора, които застават против себе си и си пречат сами. Приличаме на кучета, които са захапали опашката си и се въртят в кръг. Забравяме, че Бог най-добре преценява на кого колко тежък кръст да даде и че това е не само най-полезното, но и най-спасителното за него. Не съществува християнин, който да няма свой кръст. Светци и грешници, духовници и миряни, известни и неизвестни – всеки, от съзнателното си обръщане към Спасителя Христос, има и е длъжен да носи своя личен кръст. Той е символ на всичко, с което Той иска да ни изпита и кали в бурята на нестихващата духовна битка. Това е цялата наша немощ и лично проклятие. В него се синтезират всички теготи, изпитания, болести и неволи, които човек среща в трескавото си ежедневие. Неизбежно, но и спасително!
Както св. ап. Павел, на когото въпреки и в духа на неговата мисия, е даден „ангел сатанин“, “трън в петата“, който го е съпътствал навсякъде. Неизбежно, но душеспасително! А ние не само си мислим, че нашият кръст е най-тежкият, но и в слепотата си открито недоволстваме от това. Волно или неволно роптаем против волята на Господ Бог в нашия живот. Забравяме, че Той не просто има план, а дълбок промисъл за всеки от нас. Затова, изпадайки в малодушие, се опитваме да хитруваме, лукавстваме и се “свиваме“ в себе си, опитваме се да направим кръста си по-лек и го отрязваме от единия край. Предизвикваме Неговия гняв и става така, че Той отдръпва святата си десница и ни предава на сатаната, за да ни изкушава още по-силно. Тогава изведнъж ни връхлитат неочаквани изпитания и силни страдания от бесове и хора. В нашия малък свят нахлуват какви ли не неприятности и ни уязвяват болести, които не сме очаквали и които ни довеждат до състояние да осъзнаем нашето лично нищожество.
Така, понеже мислим „по човешки“, объркваме всичко и забавяме нашето лично развитие. Но Бог цени нашата свободна воля и допуска всичко това поради великата си милост и любов към хората. Ние сме в почти постоянна себезаблуда, когато мислим, че нашият кръст е по-тежък от кръстовете на останалите. Трудно е за нас да приемем горчивата истина, че другите сами по себе си носят тежести и бремена, които превръщат живота им в истинска драма. Нищо не знаем за човека до нас и неговия личен ад.
Някога като мирянин, а и сега като духовник, съм виждал хора, които винаги се радват и са толкова неподкупващо вежливи в отношенията с околните. Изключително дружелюбни и винаги готови да се притекат на помощ. И логично съм си мислил, че нямат никакви проблеми и животът им е почти безметежен. А впоследствие разбирам истината и тя е изненадващо различна от първото ми впечатление. Някои имат болни деца или от години се лекуват, или са изоставени от най-близките си. Затова, изправени пред тези предизвикателства, те са се помирили с Бога и с хората, простили са на всички и се радват на всеки миг, който смятат за подарен от небето. Благодарят за всичко и се опитват да вършат само добри дела, дори на врагове си. Духът им е придобил една особена детскост и лекота след трескавата преоценка на всичко изживяно.
В друга ситуация Бог ни среща с хора, които непрестанно се оплакват и недоволстват от живота и другите, а когато разкрият причината за своя ропот, се оказва, че тя е толкова незначителна и битова, почти никаква като тежест, и не би трябвало да ѝ се оказва никакво особено внимание. Тези заблудени или самозаблудени, самозаслепени хора си нямат и понятие за света на другите, защото се се окопали в своята себичност, оградени в мрачната си самодостатъчност. Затова е много отрезвително за нас да последваме съветите на светите отци и да посетим гробищата и болниците, за да се отрезвим и дойдем на себе си. След като преминем през тези „долини на смъртната сянка“, след допира си с болката и страданията на непознати на нас хора, да се опомним и така неусетно да се смиряваме… Така да се научим от книгата на живота, да почерпим мъдрост и да се отърсим от себеусещането за жертва.
Когато съм се отдавал на служение в болничния параклис, съм бил свидетел на гледки, които са ми спирали дъха. Те така силно се запечатаха в паметта ми, че ме тласнаха към преосмисляне на собствения ми път и целия свят около мен… Веднъж се бях замислил за мои текущи проблеми, когато вратата се отвори и при мен влязоха родители, които водеха дете на пет години. Споделиха, че то е с диагноза левкемия на кръвта и въпреки всички опити и лекарски интервенции тук и в чужбина, повече от година няма изцеление за него. Горките страдалци – бяха толкова мили и позитивни, и ако не бяха споделили своята болка, никой човек, колкото и проницателен да е, не би могъл да предположи, че носят такъв тежък кръст. Излъчваха особена светлина и топлина, които останалите, „нормалните“ хора, не притежават. Бяха пречистени, осветени, просветени…
Друг път беше дошъл един млад човек, с когато водихме дълъг разговор за вярата и историята на християнството, и от него струеше такава радост. Той благодареше, благодареше за всичко на Бога. А на края на разговора ни, когато зададох въпроса от какво е болен, той въздъхна и отговори, че е дошъл на преглед, тъй като преди време е претърпял злополука, отрязали са му краката и е с протези. Почувствах се толкова неловко – облагодетелстван, помилван, подминат от големите житейски уроци.
Колко прав е св. Порфирий Кавсаколивит, който години е бил предстоятел на болничния параклис “Св. Герасим Йордански“ към Атинската поликлиника, когато изрича едно свое откровение:
“Ако искаш да разбереш колко си богат, посети болницата!“.
Когато човек бива облян от вълните на човешкото страдание, тогава се осъзнава, отърсва се и се смирява… Виждаме някого, но нищо не знаем за тежестта на кръста му и безсънните му нощи, в които си задава страшни въпроси са смисъла на всичко, не подозираме целия кипящ ад в душата му.
Затова сме длъжни да се научим да четем внимателно от страниците на книгата на живота и да виждаме знаците на небето в своя отрязък от живота. Всеки от нас е длъжен да помни, като личност и най-вече като християнин, че Господ Бог ръководи пътя му и се отнася към него като Баща и като приятел и никога не би му дал кръст, който той да не може да носи. Това противоречи на бликащата Му любов и всеобхватна милост към всяко Негово творение. Нямаме никаква представа за страданията около нас и затова не само не трябва да осъждаме околните за тяхното поведение, но и в никакъв случай не бива да роптаем и недоволстваме в нашата слепота. Това е признак за липса на духовна зрялост и мъдрост в следването на тесния път към Царството Божие. Горчив плод на нашата непросветеност и личностни комплекси. Като вярващи и православни християни нека помним и никога не забравяме, че когато се оплакваме, губим благодат и съсипваме себе си, а когато благодарим, усилваме благодатта Божия върху нас.
