Бог влезе в човешката история

В началото на ХХ век Джилбърт Честертън написа, че песимизмът не се ражда от недостиг на земни блага, а от пресищане с тях. Най-тежкото отчаяние, според него, е плод не на страдания, а на пресищане с наслади. "Ако в едно общество доброто не принася плодове, това означава, че обществото е в упадък – тогава храната престава да насища хората, техните болести не намират лечение, а благословението за тях престава да бъде благословение…"

Честертън ни призовава да видим истинския смисъл на човешкия живот и история.

Две хиляди години преди нашето време, по времето на Христовото пришествие на земята, човечеството достигна своя апогей в богатствата на Картаген и славата на Рим и старата цивилизация започна да се руши. Дните на Рим вървяха като непрестанен и безизходен празник. Удобното за различните религиозни учения и митологии "съжителство" на култовете бе намерено. На гражданите на Рим не се забраняваше да се покланят на тези богове, които те почитаха, при условие, че направят един съвсем малък, официален жест – да принесат жертва на статуята на императора. Императорът носеше титлата "божествен". Римляните лесно правеха този свой малък жест пред императорите като пред божества. Мина достатъчно време преди тази римска традиция да бъде поставена под съмнение и оспорена…

Членовете на неголяма източна група изведнъж започнаха да противоречат на този римски жест пред статуята на императора. Защо тези хора постъпваха така? Това Рим не можеше да разбере.

Повтарящите се случаи на отказ от религиозно поклонение и жертвоприношение на императора започнаха да предизвикват раздразнение в Рим, колкото и малко на брой да бяха тези факти… Хората от тази религиозна група изглеждаха безумни на много римляни, но ставаха все по-известни. Тази странна група се състоеше от пришълци и рибари, незначителни и незнатни хора. Те наричаха себе си "християни", техните редици бяха стройни като във войска и всичко, което говореха, бе съчетание от човечна мекота и желязна, непреклонна воля.

Рим се опита да принуди тези хора да преразгледат въпроса за жертвоприношенията пред статуята на императора. Но християните останаха глухи за желанието на Рим. Те наистина бяха съвсем нови хора, различни от всички останали, и вярата им се различаваше от всички познати дотогава култове в империята.

Със странна бързина (каквато има само насън) започна да се променя в присъствието на християните всяко отношение към вещите и смисъла на човешкия живот. И преди светът да осъзнае тази промяна, християните станаха забележими и значителни.

Тяхното присъствие не можеше да се премълчи, стана невъзможно да бъдат презрително отхвърляни. Светът ги видя, и след като ги видя, се отдръпна от тях. И тези мъже и жени сред огромното пусто пространство останаха да стоят встрани от всички като прокажени. Но пространството около тях започна да се изпълва с много прииждащи хора, които се вглеждаха в тях и техния живот, и им подражаваха… След това започват гоненията срещу християните. Измислят се нови мъчения и наказания за тези, които носят великата и блага вест за цялото човечество, вестта за това, че Бог е дошъл на света, Словото на Живия Бог се е въплътило и заживяло като човек. Християните разказвали за раждането на Небесната Любов – Божия Син във Витлеем…

Умореното, преситено, безрадостно и изгубило всякакъв вкус към живота римско общество сякаш намери в гоненията срещу християните нова енергия за живот. Светът не почиваше вече в измамното си равновесие, той започна да се вълнува.

Християните поставиха началото на различен свят. Те дадоха своето свидетелство за живия Бог, слязъл на земята. Такова свидетелство, написано с кръвта на верните на Христос, империята и хората до този момент не бяха виждали. И Светлината, която засия над човечеството в християнското свидетелство, остана да сияе в историята.

Тази Светлина осветли тъмнината на света и увенча вярващите. Тя продължава да свети в света. Гоненията срещу християните ги прославиха тогава и ги прославят днес.

Само възгорделият се човек, който рекламира себе си, иска да бъде почитан и хвален вместо Бога. Такива хора възпитаваше Рим, но човешката душа не се насища от измамата на гордостта. Гордите римляни виждаха заплаха за себе си и за своя свят. Как можеха такива хора да разберат Христос?

Господ Иисус Христос влиза в човешката история безкрайно скромно, незабележимо. Ангелите Го забелязват, овчарите Го почитат, а мъдреците идват отдалеч, защото знаят, че Той е Родилият се на земята Цар на славата и бързат да Му се поклонят…

Иисус избира да се роди в пещера на добитъка. И все пак Божият Син стои по-високо от всичко и всички в света, който Той Сам е създал. Неговата любов и мъдрост светят през всички векове благодарение на Неговото свидетелство за Себе Си. Благодарение на Неговите думи, на делата Му, на местата, където е бил, до които се е докоснал, които е осветил завинаги. Бог остави Своето свидетелство завинаги в думите и делата на тези, които Го последваха и се нарекоха християни. Той остави Своето свидетелство на нас и на тези, които ще дойдат след нас.

Колкото повече възраства духовно и нравствено човек, толкова повече можем да го наречем богоподобен или Божий. Но по отношение на Господ Иисус Христос удивителният парадокс е в това, че колкото повече човек се доближава до Него, толкова по-остро чувства, че е далеч от Него. Колкото повече се доближава до планината, толкова по-малък става пътникът в нейното подножие, а планината става все по-висока. Така е и с отношенията ни към Бога, в отношенията ни с Господ Иисус Христос. И всички, които се приближават и са се приближили към Него, знаят, че няма друг път към Спасителя, освен пътя на смирението. Божията светлина става по-ярка за смиряващия се човек, а Христовата истина – по-несъмнена.

Някога Сократ казваше за себе си: "Знам, че нищо не знам". – Това е висшето познание, до което достига човешкия разум. Но познанието на Христос е друго – само Божият Син може да обясни думите на Отца. И само Бог може да говори така за Себе Си, както е говорил за Себе Си Христос. Той е Божията мъдрост, слязла на земята в човешката история, за да спаси човека. Бог стана човек! Бог влезе в човешката история! Славете Го!

Архиепископ Йоан Шаховской (Дмитрий Алексеевич Шаховской) (1902-1989) е роден на 23 август в Москва, произхожда от княжеската фамилия Шаховски. Учил е в императорския Александровски лицей. Напуска Русия през 1920 година и завършва своето образование в Лувен, Париж. Посветен е за епископ на Бруклин под юрисдикцията на Американската митрополия през 1950 година. Архиепископ на Сан Франциско от 1961 година. Умира през 1989 година в Санта Барбара, Калифорния.

Превод: Дария Захариева