Евангелието за голямата вяра
Четвърта неделя след Петдесетница (Матей 8:5-13, зач. 25)
Ако човек не се изпълни с дълбоко смирение и послушание пред Бога, как ще се спаси? Как ще се спаси безбожникът и грешникът, когато и праведникът едвам се спасява (1 Петр. 4:18)? Водата не се задържа на високите планински хребети, а на ниските, равни и дълбоки места. Така и Божията благодат не се задържа над гордите хора, които се превъзнасят и се противят на Бога, а на смирените и кротките, които са направили душата си дълбока чрез смирение и кротост, чрез покорност пред Божието величие и послушание към Божията воля.
Когато питомната лоза, която стопанинът грижливо и дълго отглежда, изсъхне от болест, тогава той я изкоренява и я хвърля в огъня, и на нейно място насажда дива лоза. Когато синовете забравят цялата бащина любов и се разбунтуват против своя баща, тогава какво прави той? Прогонва синовете от къщата, и на тяхно място осиновява своите наемници. Така става в природата, така става и между хората. И неверниците казват: това става така според природните и според човешките закони. Но верните не говорят така. Онези, които са повдигнали завесата на природните и човешките закони, и са се вгледали в пламенните очи на тайната на вечната свобода, говорят другояче. Те казват: това става така по Божия воля и за наша поука. Това Бог пише със Своя пръст и тези, които умеят да разчитат Божия ръкопис, написан с огън и Дух по нещата и събитията в природата и по нещата, и събитията между хората, те единствени разбират смисъла на всичко. А онези, пред чиито очи природата трепери и човешкият живот е само една голяма купчина от думи, без дух и смисъл – те говорят за случайността и казват: всичко, което се случва на нас и около нас, става случайно. С това те искат да кажат, че сякаш цялата тази голяма купчина от думи от само себе си се движи и смесва, и от тези безумни смесици понякога се получават едни, а друг път – други събития. Ако Бог не беше Бог на милостта и състраданието, Той би се надсмял над това безумие на земните тълкуватели на света и живота. Но има някой, който злорадо се смее над това безумие: това е злият дух, врагът на човешкия род, който няма милост и състрадание към хората. Когато гъската тъпче по шарения килим, проснат на тревата, тя може да си помисли, че всички шарки и цветове на килима са натрупани по някаква случайност, или че килимът случайно е изникнал от земята, както и тревата – според гъшия ум – случайно никне от земята. Но тъкачката, която е тъкала шарките на килима, знае, че килимът не е изникнал случайно отнякъде, и всяка шарка и цвят значат нещо, знае защо всички шарки и цветове са подредени по този начин. Само тъкачката умее да разчита и тълкува килима, изтъкан от нейната ръка, и онези, на които тя казва това. Така напразно тъпчат неверните по пречудния килим на този свят и говорят за случайности. Само Бог, Който е изтъкал този свят, знае какво значи всеки конец в неговата тъкан; знае го и онзи, който се е удостоил Бог да му каже това. Прозорливият Исаия пише: Защото тъй казва Високият и Превъзвишеният, вечно Живеещият, – Светий е Неговото име: Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените (Ис. 57:15). Бог е на земята, следователно само с онези, които имат съкрушено сърце и смирен дух. А на онези, с които Бог живее, на тях и открива тайните на света и живота и духовните дълбини на цялото Свое Писание чрез нещата и събитията.
Съкрушено сърце и смирен дух са имали Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, Моисей и Давид, затова Бог бил с тях и обещал да бъде и с тяхното потомство, докато то има съкрушено сърце и смирен дух. Но когато хората се възгордеят от своето често общуване с Бога, тогава те падат в още по-страшна пропаст от онези, които нямат никакво познание, нито общение с истинния Бог. Най-очевиден пример за това ни дава израилският народ, тоест потомството на великите и богоугодни праотци, които споменахме. Като се възгордял от общението с истинния Бог, този народ започнал да презира всички останали народи като плява на Божието гумно. Но с това опропастил самия себе си, защото неговата гордост толкова го заслепила, че от всичко, което Бог някога му е открил чрез Своите свети пророци и угодници, той е запомнил и задържал в себе си само едно – а именно, че той е избран от Бога народ. Духът и смисълът на старото Божие откровение напълно изчезнали за него, и Свещеното Писание играело пред очите на този народ като купчина от неразбираеми думи. И когато Господ Иисус се явил в света с ново откровение, еврейският народ, поради своята слепота и непознаване на Божията воля, не само бил слязъл на нивото на езическите народи, но с помрачеността на своето духовно зрение и окаменялостта на своето сърце до голяма степен слязъл по-ниско и от последните. Днешното Евангелие ни говори за съда на самия Спасител за това. То ни описва едно събитие, което разкрило здравето у болните и болестта у здравите, вярата у езичниците и неверието у онези, които самохвално са се наричали избрани и правоверни. И това Евангелие е написано за поука на всички векове и всички поколения, както и за нашия век и нашето поколение. Това поучение е остро като херувимски меч, ясно като слънце и свежо и изненадващо като планинско цвете. За да ни уплаши със своята острота; да ни просвети със своята яснота и да ни изненада в сегашната ни духовна небрежност и нехайство. И още, особено да предупреди нас, християните, да не се забравяме и да не се възгордяваме с това, че идваме в храма, че се молим на Бога и изповядваме Христос, и да не се окажат пред Божия съд онези, които извън църквата имат по-искрена вяра и повече добри дела.
А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Капитанът, или стотникът, при всички случаи е бил началник на военния гарнизон в Капернаум, главния град на Галилейското езеро. Дали той е бил непосредствено под римска власт, или под властта на Ирод Антипа, няма особено значение; въпреки че най-вероятно е бил римски офицер. Главното е, че той е бил езичник и не е бил евреин. Това е първият римски офицер, за когото се споменава в Евангелието, че е повярвал в Христос. Вторият е стотникът на стражата при Христовия кръст, който, виждайки страшните явления в природата при издъхването на Господа, извикал: наистина Божий Син е бил Тоя Човек (Мат. 27:54)! След това се споменава стотникът Корнилий в град Кесария, когото апостол Петър кръстил (Деян. 10:1- ). Макар и да са били езичници, те прозрели истината и живота в Христа, и повярвали в Него преди цели орди многоучени, но заслепени еврейски книжници.
Слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Това бил не точно слуга, а младеж или помощник, според гръцката дума в Евангелието; вероятно този младеж е бил войник, след като молителят е офицер. Болестта била страшна: разслабеност, и младежът вече бил на умиране, както говори евангелист Лука. А стотникът много го цени. Затова стотникът се потрудил, още щом чул, че Христос е влязъл в Капернаум, лично да излезе пред Него и да Го помоли за помощ за своя обичан помощник.
Който чете описанията на това събитие у двамата свети евангелисти, Матей и Лука, на пръв поглед ще му се стори, че между тях има голяма разлика. Защото Матей пише, че стотникът сам лично пристъпил към Христос и Го молел, а Лука пише, че той най-напред изпратил еврейските старейшини и чрез тях отправил своята молба; а после, когато Господ тръгнал към неговия дом, изпратил приятелите си да посрещнат Господа и Му поръчал да не влиза в неговия дом, защото той – стотникът – не е достоен за това, но само да каже дума, и слугата ще оздравее. И наистина, разлики в тези две описания има, но противоречия няма. А цялата разлика е в това, че Матей изоставя и не споменава двете групи пратеници, които стотникът преди това изпраща пред Господа, а пък Лука изоставя и не споменава, че накрая и самият стотник, при цялото си съкрушение и смирение пред Христовото величие, излязъл пред Него. Такова прекрасно взаимно допълване на евангелистите предизвиква у духовния човек само радост и удивление. Защото всички събития са еднакво описани у всички евангелисти, и по Златоуст, бихме казали, че евангелистите са преписвали един от друг. Тогава защо е трябвало да има четирима евангелисти и четири Евангелия? На всеки земен съд са необходими двама свидетели, за да свидетелстват, за да се повярва в едно нещо, а Бог ни е дал два пъти по двама свидетели в лицето на четиримата евангелисти, та онези, които желаят спасение, да могат колкото е възможно по-лесно и по-бързо да повярват, а онези, които погиват, да нямат никакво оправдание. И още, Бог ни е дал четирима евангелисти – въпреки че Той е можел да излее цялата мъдрост на нашето спасение чрез един-единствен – за да се вглеждаме в тяхното взаимно допълване и от това да се поучим, че и на нас е дадено взаимно да се допълваме в живота чрез различните духовни дарове, получени от Бога (1 Кор. 12:1), като членове на едно тяло, които, всеки според своята мяра, помагат един на друг и правят тялото да расте (Еф. 4:16).
И така, имайки пред себе си две описания, ние можем ясно да си представим картината на събитието, за което става дума. Като чул за славата и могъществото на Господ Иисус, и чувствайки своята човешка греховност и недостойнство, стотникът първо помолил еврейските старейшини да отидат при Господа и да Го повикат. Той съвсем не бил сигурен, че Господ ще иска да дойде. Стотникът можел да си помисли: ето, аз съм идолопоклонник и грешник; Той е прозорлив и ще прозре моята греховност още щом чуе името ми, и кой знае дали ще се съгласи да влезе в моя дом. По-добре да изпратя евреи пред Него, и ако отхвърли, да отхвърли тях, а ако се съгласи да дойде… тогава ще видя. А когато узнал, че Господ се е съгласил, стотникът цял се развълнувал и се смутил. Сега изпраща своите приятели да кажат на Христос да не влиза в дома на него, грешния и недостойния, а само да каже дума, и младежът ще оздравее. Но още щом приятелите излезли пред Господа и Му предали казаното от стотника, ето, идва и самият стотник. От силно вълнение той не можел да остане у дома. Ето, Христос идва под неговия покрив! Не, не; неговите приятели още не знаят кой е Той, и няма да знаят да Му кажат онова, което трябва. А за еврейските старейшини стотникът вече знаел, че те не обичат Христос, нито имат вяра в Него. Затова трябва и той лично да побърза да се срещне с Него, още повече, че сега знае, че няма да му откаже и с това да го унижи пред народа. А той е офицер.
Наистина, евреите казали добра дума на Христос за стотника: той заслужава да му сториш това, защото обича народа ни, и синагогата той ни построи. Но всичко това, което те казали, не засяга същността на нещата. Те ценят добротата на стотника поради личната изгода, която са имали от него. Обича народа ни. Останалите римски офицери и чиновници презирали евреите. А той ги обичал. И синагогата той ни построи. Те всъщност искат да кажат: похарчи своите пари и спести нашите. Построи ни молитвения дом, от който имахме нужда и който иначе сами би трябвало да построим и да платим. Те говорят така, сякаш говорят на Каяфа, а не на Христос. На всичко това Христос не им отговаря нищо, а само мълчаливо тръгва с тях. След това излизат пред Христос приятелите на стотника, а накрая и самият стотник.
Срещайки се с Христос лице в лице, естествено, стотникът трябвало да повтори цялата история, която вече била разказана на Господа. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. Виждате ли как говори Този, Който има власт и мощ! Не казва: ще видим! Нито го пита, както други: вярваш ли, че мога да направя това? – тъй като вече вижда сърцето на стотника и знае неговата вяра. Но му говори решително, както никога, нито един лекар не се е решавал да говори: ще дойда и ще го излекувам. А Господ съзнателно говори така решително и ясно, за да предизвика следния отговор на стотника пред евреите.
Защото когато Бог върши някакво дело, Той го върши така, че от това дело да има не само една полза, а много. Христос е искал да използва това събитие в няколко посоки: да изцели болния, да открие пред всички голямата вяра на стотника, да укори евреите заради неверието и да изкаже едно голямо пророчество за царството: за онези, които мислят за себе си, че със сигурност ще влязат в това царство, но няма да влязат, и за онези, които не мислят, че ще влязат, но ще влязат.
А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее. Каква огромна разлика между тази пламенна вяра на сърцето и студените, законнически вярвания на фарисеите! Не по-малка, отколкото е разликата между огъня, който гори, и този, който е нарисуван на хартия. Когато един фарисей поканил Христос в своя дом на вечеря, мислел в своята законническа гордост, че с това той отдава чест на Господа, като Го кани в своя дом, а не Господ на него и неговия дом с това, че влиза под покрива му. И в тази гордост и надменност фарисеят пренебрегнал и обичайните прояви на гостоприемство: нито донесъл на своя Гост вода за умиване на нозете, нито Го посрещнал с целование, нито помазал главата Му с миро (Лук. 7:44-46). А ето колко съкрушен и смирен е пред Господа този „езичник”, на когото не е било дадено да знае Моисей и пророците, и който е имал своя природен ум като единствената светлина в различаването на истината от лъжата, но той вижда в Христос не обикновен човек, а Самия Бог. Затова и казва: не съм достоен да влезеш под покрива ми. Каква силна вяра в Неговото могъщество! Кажи само дума, и болестта ще побегне и моят слуга ще стане! Дори и самият апостол Петър много дълго не е можел да има такава силна вяра. Стотникът усеща в Христовото присъствие присъствието на самото небе, на небесния огън и небесната светлина. Защо такъв огън да влиза под неговия покрив, когато е достатъчна и само една искра? Ако стотникът знаеше Свещеното Писание така, както ние днес го знаем, той би казал на Христос: Ти, Който си сътворил света и човека с думата Си, Ти пак с думата Си можеш да вдигнеш и болния! Само една най-малка Твоя дума е достатъчна; защото тя е по-силна от огън и по-светла от слънчевата светлина, кажи само дума! О, как тази силна вяра на един езичник трябва да засрами днес и много от нас, които сто пъти по-добре знаят Свещеното Писание, а имат сто пъти по-слаба вяра!
Но стотникът не завършва с тези думи, а продължава, за да обясни как вярва в Христовата сила: защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Какво е един стотник? Той има власт над стотина души, а стотина други имат власт над него. Но онези, които са под неговата власт, трябва да го слушат. И когато той, като човек под висша власт, и на когото лично е дадена малка власт, може да заповяда на своите войници и слуги, толкова повече Христос, Който не е под ничия власт, и Който Сам за Себе Си е върховна власт над природата и хората. И когато толкова хора се покоряват на слабата дума на стотника, то как всички твари няма да се покоряват на Божията дума, която е силна като живот, остра като меч и страшна като бич (Втор. 32:47; Иов. 12:50; Еф. 6:17; Притч. 2:5; Иов. 5:21)? Кои са Христовите воини и Неговите слуги? Не са ли Христови воини ангелите и светиите, и всички богобоязливи хора? А всички сили в природата, и смъртта, и болестта – не са ли Негови слуги? Господ заповядва на живота: отиди в това и това същество, и животът отива; върни се, и животът се връща. Той изпраща живот; Той допуска смърт и болести; Той възкресява и Той лекува. От Неговите думи се превиват ангелските войнства, като пламък от силен вятър. Защото Той каза – и се създадоха, заповяда – и се сътвориха (Пс. 148:5). Никой не може да победи Неговата сила, нито смее да се противи на Неговата дума. Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек (Иоан. 7:46). Защото Той не е говорел като подчинен, а като Господар, като такъв, който има власт (Мат. 7:29). Като такъв, стотникът Го помолил: кажи само дума и слугата ми ще оздравее! Да прогониш болестта от разслабения младеж – това е дело, което не могат да извършат всички смъртни хора на земята; но за Христос то е малко дело. За такова дело Той не трябва да се труди и да върви пеша до къщата на стотника; не трябва нито да вижда болния, нито да го хваща за ръка, за да го вдигне. Нека каже само дума, и делото ще бъде извършено. Ето, така е разсъждавал стотникът за Христос, и такава била неговата вяра в Христос.
Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. Защо се удивил Христос, когато Той можел предварително да знае какво ще Му отговори стотникът? Не го ли е предизвикал Той да Му отговори така със Своите необикновени думи: ще дойда и ще го излекувам? Защо тогава се удивлява? Удивлява се, за да поучи онези, които вървят след Него. Удивлява се Той, за да покаже на нас на какво трябва да се удивляваме в този свят. Удивлява се на голямата вяра на един човек, за да научи Своите последователи и те да се удивляват на голямата вяра: наистина, нищо в този свят не е достойно за такова удивление, както голямата вяра на един човек. Христос не се удивил на красотата на Галилейското езеро; защото какво е тази красота спрямо небесната красота, която Той познава. Нито някога се е удивил на голямата човешка мъдрост, нито на богатството, нито на силата; защото всичко това е нищо в сравнение с богатството, мъдростта и силата, известни на Него в царството Божие. Нито някога се е удивил на многото насъбран народ за празника в Йерусалим; защото такова събрание на земята е нищожно и незначително на фона на сияйното събрание на ангелите на небето, онези, които Той е гледал от сътворението на света. Когато други се удивлявали на красотата на Соломоновия храм, Той описвал разрушаването на този храм до основи. Само голямата вяра на един човек заслужава удивление. Това е най-великото и най-прекрасно нещо на земята. Защото чрез вярата робът става свободен, наемникът става син Божи, и смъртният човек става безсмъртен. Когато праведният Йов лежал в гной и рани върху пепелта на цялото си богатство и всичките си деца, неговата вяра в Бога останала непоколебима. И в раните си възкликнал: Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят (Иов. 19:26-27).
Пред кого Господ Иисус изказва Своето удивление? На ония, които вървяха подире Му. Това са Неговите свети апостоли. Той се удивлява, за да ги поучи. Естествено, и останалите евреи, които тръгнали с Него към къщата на стотника, чули тези думи, с които Господ изразил Своето удивление: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. Именно: нито в еврейския народ, който би трябвало да има вяра, по-силна от вярата на който и да било друг народ на земята, тъй като на този народ Господ Бог отначало открил Своята сила и могъщество, и грижа, и любов, чрез безбройни чудеса и знамения, и чрез пламенните думи на Своите пророци. Но в Израил вярата била почти пресъхнала, и избраните синове се разбунтували против Отца и се отделили от Отца и с ума, и със сърцето си така, че умът им бил заслепен, а сърцето им – окаменяло. Дори и Неговите апостоли в началото – и Петър, а да не говорим за Юда – не са имали такава вяра в Христос, каквато имал този римски офицер, нито сестрите на Лазар, в чиято къща Христос често идвал; нито Неговите сродници и приятели в Назарет, сред които Той бил израснал.
Сега Господ Иисус, гледайки със Своя дух до края на времената, изказва едно пророчество, печално за евреите и радостно за езическите народи:
И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. Това пророчество и досега до голяма степен се е сбъднало, а и днес продължава да се сбъдва. На изток и на запад от еврейския народ живеели езически народи. (Господ не казва много езичници, а само мнозина от изток и запад, макар и да е ясно, че Той е мислел за езичниците. Защо не казва езичници? „За да не смути юдеите, затова предпазливо казва от изток и запад”. Теофилакт). Много от тях изцяло са преминали в Христовата вяра, като: арменци и абисинци, гърци и римляни, и всички европейски народи; а други отчасти са станали християни, като: араби и египтяни, индийци и персийци, китайци и японци, негри и малайци, докато синовете на царството, тоест евреите, на които най-напред е било предложено царството, останали упорити в своето неверие в Христос и до ден-днешен; но затова, за разлика от всички останали народи, са разпръснати по целия свят, прогонени са от своето огнище, презрени и намразени от народите, при които са се поселили като пришълци. Така техният живот и тук, на земята, е станал най-крайна тъмнина, плач и скърцане със зъби. (Думата най-крайна в точен превод трябва да бъде външна; „in tenebras exteriores, както този, когото Господ изгонва вън (foras), тоест зад вратата, губи светлина, така и тъмнината е наречена външна”. Йероним. – Но това всъщност означава отделеност и пълна отдалеченост от Бога; живеене в далечна земя, още по-отдалечена от онази, в която блудният син гладувал и в глада си завидял дори и на свинете за тяхната храна.) А в онзи свят ще се намерят на безсмъртната трапеза и много от техните собствени праотци, Авраам, Исаак и Яков повече хора от всички страни на света, от всички раси и всички езици, отколкото от тях, евреите. И на онзи свят за неверните синове на царството ще бъде тъмнина, плач и скърцане със зъби. Изсъхналото лозе Стопанинът изкоренява и хвърля в огъня, а на неговото място насажда дива лоза. Разбунтуваните Свои синове небесният Отец отделя от Себе Си завинаги, а на тяхно място осиновява Своите наемници. И така избраните стават неизбрани, а неизбраните – избрани. И първите биват последни, а последните първи.
И рече Иисус на стотника: иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час. След като е изрекъл пророчество, Той извършва чудо. Като че с това чудо иска не само да възнагради вярата на стотника, но и да потвърди Своето велико пророчество. Рече, и слугата оздравя. Както и първото сътворение Бог каза, и стана, така и сега при Новото сътворение Господ само каза дума – и стана така. Разслабеният човек, когото и цялото римско царство не би могло да спаси, след една божествена дума на Спасителя става и бива здрав. Болестта е Божи слуга, и когато Господарят каже: иди си, тя си тръгва; и когато каже: ела, тя идва. Без лекарства и мехлеми болният оздравя, защото слугата позна заповедта на своя Господар, позна я и побегна. Не лекарствата и мехлемите лекуват, а Бог. Бог лекува или непосредствено със Своето слово, или чрез лекарства и мехлеми – в зависимост от по-малката или по-голямата вяра на болния. В целия свят няма лекарства, които биха могли да прогонят болестта и да върнат здравето без Божията сила, без Божието присъствие и Божието слово.
Да бъде слава на Живия Бог за Неговите безбройни изцеления на верните със Своето силно слово – и в миналото, и в настоящето. Да се поклоним на Неговото свято и всесилно слово, чрез което Той твори нещо ново, лекува болните, издига падналите, прославя презрените, утвърждава верните и обръща неверните, и всичко прави чрез Иисус Христос, Своя Единороден Син, нашия Господ и Спасител, и със силата на Дух Свети. Да се поклоним заедно с ангелските и светийските войнства на Отца и Сина, и Светия Дух – на Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги, през цялото време и цялата вечност. Амин. I www.svetosavlje.org.
Превод: Татяна Филева
