Евангелието за постоянството във вярата и молитвата
(Матей 15:21-28)
Никой не може да усети сладостта на доброто без постоянство в доброто. Защото по пътя към доброто първо се сблъскваме с горчивината, а после със сладостта.
Цялата природа ни учи на постоянство и търпение. Младите дръвчета биха ли станали буйна гора, ако се бяха уплашили от ветровете и снеговете? И реките биха ли били толкова полезни, ако коритата им не бяха се врязали така дълбоко? Мравките извършват ли самоубийство, ако някоя кола на пътя разруши къщата им, или отново я строят с търпение? Ако някой лош, бездушен човек разруши гнездото на лястовицата в своята стряха, тя без протест ще отиде под друга стряха и отново ще си свие гнездо. Каквото и да правят лошото време и хората във вреда на растенията и животните, те винаги ще ни удивят с несломимо постоянство в изпълнението на дадената им от Бога задача. Докато отрязаното или покосено растение има достатъчно сила да расте отново, то ще расте. И докато едно ранено и изоставено животно има макар и малко сила да живее, то ще живее и ще изпълнява своята длъжност.
Целият всекидневен живот на хората изобилства с примери на постоянство и търпение. Само търпеливият воин одържа победа, само търпеливият занаятчия усъвършенства своя занаят, само търпеливият търговец се обогатява, само търпеливият свещеник изправя хората в своята енория, само търпеливият молитвеник се усъвършенства и достига до святост, само търпеливият художник открива вътрешната красота на нещата, само търпеливият учен изнамира правила и закони в отношенията между нещата. И най-даровитото дете никога няма да се научи да пише, ако не се упражнява постоянно в писането; нито човек с най-хубав глас ще бъде добър певец, ако не се упражнява в пеенето. Ето, ние сме свикнали всеки ден да говорим на другите за търпението и постоянството в своите обикновени домашни дела. Постоянството е може би единствената добродетел, в която никой не се съмнява и която всеки препоръчва. Но цялото това постоянство в трудовете, за която слушаме всеки ден, за нас е само едно училище по вътрешно постоянство в духовната област. Цялата тази външна търпеливост в изглаждането и усъвършенстването на нещата, в събирането на богатство, знание и умение, е само образ на онази велика търпеливост, която трябва да имаме очистването и усъвършенстването на нашето сърце, в храненето и обогатяването на нашата душа, на нашата вътрешна и нетленна същност.
Накрая, Свещеното Писание на всяка своя страница ни учи на търпение в духовната област; учи ни, като с думи, така и с най-красноречиви примери на постоянство и непостоянство у хората. Два най-ужасни примера за непостоянство в доброто виждаме в лицето на Адам, праотеца на човешкия род, и на Юда, който отначало бил апостол, а впоследствие станал предател. И двамата били поставени от Божията благост в най-непосредствена близост с Бога: Адам бил с Бога в рая, Юда с Христос на земята. И двамата започнали с послушание към Бога, а завършили с вероломство. Съдбата на Юда е още по-страшна от тази на Адам, тъй като той вече имал пред себе си примера на Адам. Непостоянен в борбата бил и Саул, затова и полудял; непостоянен бил и Соломон, затова и неговото царство се разделило. Но какво дивно и почти свръхчовешко постоянство показва Авраам във вярата си в Бога! И Яков в кротостта! И Йосиф в целомъдрието! И Давид в покаянието! И праведният Йов в търпението! Какъв божествен пример на постоянство показва Пресветата Дева Мария в чистотата! И праведният Йосиф в благопослушността! И апостолите в предаността към Бога и любовта към Христос! Действително, в Свещеното Писание има толкова очевидни и ясни примери за това как постоянството в доброто накрая побеждава и бива увенчано, така че никой от нас, които го четем, да няма оправдание, че не е знаел или не е бил поучен. Как са могли да знаят стотици хиляди светии, девственици и мъченици от Христос до ден-днешен, а ние да не знаем? Не, че не знаем, а не можем да бъдем постоянни. А да знаеш и да не устоиш в доброто, води до двойно осъждане. Който не е знаел пътя на доброто и не е тръгнал по него, ще бъде бит малко. Но който е знаел за този път, и не е тръгнал по него, ще бъде бит много.
Пътят към доброто върви нагоре по стръмното и в началото е много труден за онзи, който е свикнал да върви по равното или да се спуска по нанадолнището. Който тръгне по пътя на доброто, а после се върне назад, той не може да се задържи на мястото, откъдето е тръгнал нагоре, а слиза много по-надолу в тъмнината и пропастта. Затова и Господ казва, че не е годен за царството Божие никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад (Лук. 9:62).
Днешното Евангелие разкрива един прекрасен пример на постоянство и търпение във вярата и молитвата на една обикновена жена, при това езичница. За да падне този пример като жив огън върху съвестта на онези, които се наричат верни, но всъщност са корави и студени като камъни във вярата и молитвата!
… Иисус замина за страните Тирска и Сидонска. И ето, една жена хананейка, като излезе от ония предели, викаше към Него и казваше: помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс.
Откъде е тръгнал Иисус? От Галилея, от земята на израилския народ, който произхождал от благословения Сим. И къде отива? В пределите, където живеели ханаанците, потомци на проклетия Хам. И така, Господ излиза от благословените и влиза при проклетите. Защо? Защото благословените са забравили Бога и са станали проклети, а някои от проклетите признали Бога и се нарекли благословени. След като е укорил книжниците и фарисеите за формалното изпълнение на външните обичаи и престъпването на Божията заповед за милосърдието и почитането на родителите, Господ взема Своите ученици и преминава в езическата страна. Защо Той отива при езичниците, след като преди това е заповядал на учениците да отиват само при хората от дома Израилев (Мат. 10:6)? Първо, защото – както казва премъдрият Златоуст – всяка заповед към учениците не се отнася до Него. Второ, защото виждал, че евреите Го отхвърлят и предвидил, че накрая ще Го отхвърлят напълно. Бог е верен на Своето обещание: Той е обещал чрез пророците, че ще изпрати Спасител на еврейския народ. И го направил. Но еврейският народ чрез своите първенци отхвърлил Спасителя. Но тъй като Бог е богат откъм пътища за изпълнението на Своя план, отхвърлянето на Христос от евреите не успяло да попречи на делото на спасението, още по-малко – да го провали напълно. Спасителят излиза от пределите на еврейския народ и отива при други народи. Последователен и верен на Своя завет, Господ изпраща и Своите ученици първо при еврейския народ; но след Разпятието възкръсналият Господ ги изпраща при всички народи. Накрая, за това има и трета причина: Господ е искал още веднъж да посрами избрания и благословен народ чрез вярата на езичниците и с това да го приведе към покаяние и завръщане при Бога. Първия път Той направил това чрез примера на римския стотник в Капернаум, който, като римлянин, принадлежал към племето на Яфет и показал удивителна вяра в Христос. Следователно, Небесният Цар ще покани на царската трапеза потомците на Яфет и Хам, когато потомците на Сим, като избрани и призвани, ще отхвърлят призива. Това трябвало да звучи като предупреждение и укор. Но естествено, евреите останали упорити докрай, поради което и били отхвърлени от Отхвърления.
А сега погледнете колко голяма е вярата на жената езичница! Тя излиза да посрещне Господа; нарича Го Господ и Син Давидов. Няма съмнение, че тя е чула за Христос Чудотвореца, защото мълвата за Него се е разнесла и у съседните народи. А сега е научила, че Той е дошъл в тези предели. И с радост и голяма вяра се затичва към него. Както описва евангелист Марко, Господ бил влязъл в една къща, защото не желаеше никой да Го узнае.
Очевидно, с това Господ е искал да покаже още по-ясно колко голяма е вярата у езичниците. Той няма да се натрапва, но те ще Го търсят. Той ще се крие от езичниците, но няма да може да се скрие. Ала не можа да се укрие. Силната вяра на жената хананейка Го разкрила. Народът, който Той призовавал, не искал да дойде при Него, докато хората, живеещи в тъмнина и смъртна сянка, Го търсят; и Го намират дори тогава, когато Той се укрива от тях.
Обърнете внимание, че жената не казва на Господа: помилуй дъщеря ми, а: помилуй ме! Дъщеря й е полудяла, мъчи я бяс, и в същото време майката моли Господа да помилва нея. Защо? Защото в своята лудост дъщерята не осъзнава нищо; тя и не чувства ужаса и мъката, които майката, като съзнателна, чувства. Същевременно от тези думи се вижда голямата майчина любов към дъщерята. Майката понася злото на своето дете като свое собствено. Този, Който помилва нейната дъщеря, ще помилва и нея, нещастната майка. А в това страшно положение на майката кой изобщо би могъл да стори някаква милост на нея, ако не стори милост на нейната страдаща дъщеря? Няма съмнение, че заради полудялата девойка скърби целият дом и всички сродници и приятели на този дом. Няма съмнение, че съседите странят от тях, а враговете злорадстват. Къщата е опустяла като гробище. От нея се носят дивите викове и неистовият смях на побеснялата дъщеря. Нима скръбната майка може да мисли за нещо друго, да говори и да се моли за нещо друго? А може би и осъзнава някой и друг свой грях, който смята за причина за бедата на своята дъщеря. Затова и казва: помилуй ме!
Но Той не й отвърна ни дума. Христос нямал обичай да не отговаря на въпросите и молбите на хората. Той отговарял дори на Сатаната, Своя изкусител в пустинята. Замълчал само на въпросите на Своите неправедни съдии и мъчители: Каяфа и Пилат. Тогава защо отминава с мълчание молбата на тази нещастна майка? За да се отворят очите на онези, които не виждат, и да видят онова, което Той вижда. За да изрази жената още по-силно своята вяра в Него, и това да бъде видяно и узнато от всички, които придружавали Христос.
И учениците Му се приближиха до Него, молеха Го и казваха: отпрати я, защото вика подире ни. А Той отговори и рече: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев. Виждате ли колко мъдро постъпва премъдрият Господ с това, че не изпълнява веднага волята на жената, и не отговаря веднага на нейната молба! Дори у учениците се появило съжаление към нещастната молителка. Отпусни я значи: или изпълни молбата й, или ясно й откажи, за да не вика след нас. На тази молба на Своите ученици Господ отговаря, че Той е изпратен само при изгубените овци от дома Израилев, тоест при еврейския народ. Защо Господ отговаря така? Първо, за да покаже верността на Бога към Своя завет; и второ, за да предизвика у учениците размисъл, че и езичниците са деца на живия Бог, и също имат нужда от помощ и спасение. И още, с това дава повод на учениците чрез тази страдаща жена със силна вяра, те също да се възпротивят срещу ограничените еврейски разбирания, че Бог уж се грижи само за евреите и че уж е Бог само на евреите. Господ съзнателно говори така, както говорели и всички евреи, за да се замислят учениците и сами да стигнат до убеждението, че разбирането на техния народ е погрешно; и че то е толкова по-погрешно, колкото повече техният народ е отстъпил от Бога и отхвърлил и презрял Христос Господ. Господ Иисус не иска да учи Своите ученици само с думи, но и с истински случаи от живота. Вместо с думи, в този случай Той си служи със случката с жената езичница, за да остави паметно поучение на учениците. Той именно затова преминал пределите на еврейската земя и дошъл в езическите предели, за да поучи Своите последователи посредством това значимо събитие. Но по-нататък вижте как жената хананейка изразява своята непоколебима вяра в Христос Господ:
Но тя, като се приближи, кланяше Му се и думаше: Господи, помогни ми!
Тя била убедена, че ако Христос не й помогне, никой на света не може да й помогне. Жената несъмнено била обходила всички лекари и употребила всички езически врачувания и магии, но без успех. Бесноватата дъщеря си оставала бесновата. Но ето, идва Изцелителят от всички мъки и болести! Тя вече е чула за Него, тя вярвала в Него и преди да Го е видяла. Но сега, когато Го вижда, у нея все повече и повече се разгаря вярата в Неговата божествена мощ. Той може това, което никой друг не може; Той може всичко, стига да иска! Жената непоколебимо вярва, че Той може, и се старае само да Го склони да направи онова, което само Той може – Той и никой друг в целия безкраен свят. Затова, когато Той не отговаря на първата й молба и не й обръща внимание дори след молбите на Своите спътници, тя изтичва пред Него, пада на колене и вика: Господи, помогни ми!
А Той отговори и рече: не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата. Страшна дума! Но Господ отново не говори от Себе Си, а говори с езика на съвременните евреи, които смятали за Божии деца само себе си, а всички останали народи – за псета. С това Господ иска да предизвика силно възмущение у Своите ученици против злобното еврейско чувство за изключителност. С това Господ иска да събуди в душите на учениците онази мисъл, която по-късно ще каже в очите на книжниците и фарисеите: Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат (Мат. 23:13)! Ето, онези, които са наречени чеда, са станали като псета, а тези, които са смятани за псета, се връщат и стават Божии чеда. Но, естествено, Господ е искал да укори не само евреите, но и езичниците. Те са наречени от евреите псета най-вече от злоба, но в това название има и много истина. Защото езичниците в Тир и Сидон, както и тези в Египет и другаде, отдавна били отстъпили от истинния и жив Бог, отдавайки се на служене на демоните, които са псета, по-лоши от всички останали псета. Тук Христос укорява не самата жена, а нейния народ и всички езически народи за това, че служат на демоните чрез идоли и други мъртви неща, чрез различни гадания и нечисти жертви.
Тогава тази изключителна жена – по-голяма по вяра и от избраните евреи, и от презрените езичници – отговаря на Господа:
Да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им.
Такъв дивен отговор дава тази смирена жена! Тя не отрича, че принадлежи към онези народи, които могат да бъдат наречени псета. Нито пък се стеснява да нарече евреите господари, макар да е по-добра от тях. Жената бързо разбира образните и преносни думи на Спасителя. Защото от голямата вяра идва и мъдростта, от голямата вяра идва и подходящата дума: толкова голяма е нейната кротост пред Господа, толкова голяма е любовта й към болната дъщеря, че тя не се обижда това, че я наричат псе! Наистина, пред Пречистия Господ кой от грешните хора не би се почувствал като нечисто псе? Само онзи, който и в своята греховна нечистота има лъча на вярата. Не съм достоен да влезеш под покрива ми! – казва на Господа стотникът езичник в Капернаум. А сега тази жена езичница не се срамува да се нарече псе пред Господа. Докато човек не се почувства грешен, не може да направи нито една крачка по пътя на своето спасение. Много и велики светии на Църквата, по-чисти и по-светли от милион други хора, не са се срамували да се наричат псета.
Така се чувстват и всички истински пробудени хора, които се отрезвяват от земните пиянства и телесните страсти и виждат своето унижение в тинята на греха. Докато човек не почувства това, той се люлее в срамната люлка на греха и не може нито да види потребността от вяра, нито да има вяра. Докато псето не почувства срама от това, че е псе, не може да пожелае да бъде лъв, и докато на жабата не й засмърди тинята, в която живее, не може да пожелае да се вдигне и да полети като орел. Бедната жена от тази притча дълбоко е почувствала немощта на езическия свят, неговото унижение, неговата сквернота, почувствала е тинята, нечистотата и срама на цялото негово битие. Тя копнее за нещо по-могъщо, по-светло, по-чисто. И това, за което копнее, изведнъж й се открива в Христос, и то в най-голяма степен и в най-пълния си блясък. Затова не отстъпва от Него, затова и понася Той да й каже, че принадлежи към рода на псетата. Не само понася това, но и сама го признава! И въпреки недостойнството на своя произход тя моли поне за трошица от животворния хляб, който Бог е изпратил на Израил. Хлябът е Христос и трохите са Неговата, макар и най-малка, милост. Гладните псета, които нямат нищо, се задоволяват и с трохи.
О, жено, голяма е твоята вяра – извиква Господ, – нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря й оздравя.
След като е достигнал най-високата точка, едва тогава Господ възкликва с тези думи. Ако тази жена по рождение беше Авраамова дъщеря, тя не би могла по-ясно да покаже своята вяра, отколкото я показва сега. Който има очи да види и уши да чуе, той и вижда, и чува. Повече не било необходимо. Дори и неверникът Юда има възможност да види голямата вяра на жената хананейка. И маловерният Петър. И съмняващият се Тома. На никого от Своите апостоли Господ не е изрекъл такава похвала. На кого от тях е казал: голяма е твоята вяра? А на всички веднъж извикал: о, маловерци! А само веднъж ли? А друг път не ги ли е нарекъл: роде неверен и развратен (Мат. 17:17). Той затова и ги превежда в хананейските предели, за да ги научи – чрез вярата на тази жена езичница, която не познавала нито закона, нито пророците – на голямата вяра, на голямата сила на вярата. Господ постепенно обучава учениците Си в училището на вярата. С това събитие в езическата страна Той им дава добър урок, усъвършенства тяхното обучение. Ето, колко голяма е вярата на тази жена, която в своя род била научила само погрешни неща за този свят и живот! Която била научила, че слънцето и луната, животните и камъните са богове! Която била родена и живяла в мрак, незнание и срам. Която, накрая, принадлежала към хананейците, тоест, към онова зло племе, което Бог прогонил от Обетованата земя, за да направи място за еврейския народ, на Своя някога избран народ. Наистина, има много поука, много поводи за размисъл за Божиите пътища, и много причини – и за апостолите, и за техния народ – за срам и покаяние.
Апостолите разбрали и усвоили това поучение, ако не веднага, то по-късно, утвърдили се във вярата, посели Христовата вяра по целия свят и за тази всесилна вяра претърпели смърт и се прославили. А дали ние сме разбрали и усвоили това поучение? Днес Христовата Църква в света е избраният Божи народ, новото царство и новото свещенство. Но погледнете как Господ Иисус се пренебрегва у християнските народи! Как кръстените хора са станали не само маловерен, но и неверен и развратен род! Как вярват във всичко друго повече, отколкото в Христос, и търсят подкрепа и помощ за своя живот от слепи и глухи неща, и стихии около себе си, само не и във Всесилния Господ! Как заради това вече сами ужасно са се наказали, защото са станали унили и озлобени, немощни и нещастни! Такива са били евреите по времето на Христовото пришествие на земята. Християнските народи държат ключа от небесното царство, но днес те малко влизат в това царство, а в същото време не дават да влизат онези, които биха искали. Защото пред нехристиянските народи те се показват по-лоши, по-злобни, по-себични и по-земни от самите тези народи. С това те отклоняват нехристиянските народи от Христос и им пречат да влязат в царството, за което тези народи копнеят. Само трохи падат от царската Христова трапеза пред тези народи, и те събират и ядат тези трохи. Но как те, езичниците, да се нахранят до насита, когато европейците и американците, които седят на царската трапеза като господари, духовно гладуват и жадуват? Няма ли скоро да дойде краят на Божието дълготърпение? Няма ли Господ скоро да отхвърли онези, които Го отхвърлят, както веднъж вече е направил с едни, и да обяви избраните за неизбрани, а неизбраните за избрани, благословените за проклети, а проклетите за благословени?
Но какво ни остава да правим в този богоборен род? Нищо друго, освен това, което правела и жената хананейка: търпеливо и постоянно да се молим на Живия и Всемогъщ Христос Господ, и с вяра да викаме към Него: Господи, помилвай нас, грешните! Защото, ако е Божия воля да се промени едно избраничество и да се създаде друго; ако е Неговата свята воля да се вземе царството от християнските народи и да се предаде на други; ако наказанието за греховете е близо – въпреки това с отхвърлянето на християнските народи няма да бъдат отхвърлени всички християни, както с отхвърлянето на еврейския народ не са отхвърлени всички евреи. Те са спасени между евреите, които признали Христос и след разрушаването на Йерусалим, спасени са, както и онези, които са Го признали по време на Неговото пребиваване на земята. Защото много от евреите и след това се покръстили, някои от тях станали и велики светии на Църквата Божия. И онези от тях, които днес се обръщат към Христос, се спасяват, както са се спасявали и много техни праотци преди отхвърлянето и промяната на избраничеството. Защото Бог не се грижи толкова на държавите, колкото за хората; Бог не се грижи толкова за народите, колкото за спасението на отделни живи души. Затова не трябва да се плашим и да казваме: сегашните държави и народи ще погинат, следователно, всички ще погинем. Нека с държавите и народите става онова, което трябва да стане – но никой, който вярва в Господа, няма да погине. Един-единствен вярващ имал Бог в Содом – праведния Лот, и него единствен спасил тогава, когато допуснал гибелта на Содом.
И така, да вземем пример от търпеливата и непрестанна молитва на бедната жена хананейка и да не падаме духом нито за час. Твърдо да вярваме и непрестанно да се трудим, за да не охладнее огънят на нашата вяра. Търпеливо да извършваме своята молитва към живия Господ – както за себе си, така и за цялата Божия църква и целия човешки род. И вярата – само вярата – ще укрепи нашата душа и ще прогони от нея всеки страх и всяко съмнение, а молитвата ще разведри нашия дух и ще ни изпълни с радостна надежда, със здрави мисли и пламенна любов. Нека милостивият и човеколюбив Господ Иисус да укрепи нашата вяра и да чуе молитвата ни, за което да Му бъде слава и хвала, заедно с Отца и Дух Свети – Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги, и през цялото време и цялата вечност. Амин. | www.svetosavlje.org
Превод: Татяна Филева
