Евангелието за радостта и злорадството
Шеста неделя след Петдесетница
Матей 9:1-8
Да не се радваш на чуждото добро, е една от най-недостойните отличителни черти на загрубелите от греха човешки души. Какво прави слънцето от зори до мрак? Хора, радвайте се на доброто, и тази радост ще ви направи богове!
Славеят гладен пее в ранно утро цели два часа, преди да намери две зрънца за храна. На какво учи славеят хората, богаташите в постелята, които започват деня си с отваряне на уста, но не за песен, а за ядене? Хора, радвайте се на доброто и пейте за доброто! Не питайте чие е доброто. Доброто няма господар на земята. То е гост отдалече; ние, сътворените и смъртните, не сме притежатели на доброто, а негови певци.
Да скърбиш за чуждата скръб – това могат и грешните старци. Но да се радваш за чуждата радост – това могат само децата и онези, които са невинни като деца. Истина ви казвам, говори Господ, който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него (Марк. 10:15; Мат. 18:3). А какво е царството Божие, ако не сбор от всички добрини и отсъствие на всякакво зло? Невинното дете се радва на чуждото добро повече, отколкото злият старец на своето собствено. Защото за детето не съществува чужда радост. То приема усмивката от устата на всички; дори и присмеха тълкува като усмивка. Никой не земята не е толкова подобен на Бога, колкото невинното дете. Божията радост в нашето добро, дори и най-малкото, е неизказана и съвършена.
Когато Господ Иисус дошъл между хората, Той разкрил на човечеството неизмерното богатство на Божиите добрини. На тези добрини се зарадвали децата и всички онези хора, които по своята непоквареност били подобни на деца. Но тези добрини не само не зарадвали хората с покварен ум и окаменяло сърце, а напротив, натъжили ги и ги огорчили.
Христос напомня на хората за тяхното изначално отечество, в Божията светлина и обществото на Ангелите – децата се радват на това, а злите старци ругаят.
Христос отнема страха на хората и ги прави безстрашни господари на света – децата приемат това с благодарност, а царете и управниците го отхвърлят.
Очевидно Христос показва как човек, съединен с живия Бог, може да победи и себе си, и природата около себе си, и злите духове, и болестите, и смъртта: и децата се тълпят около Господа с веселие, за да се наслаждават колкото е възможно повече на тези победи, докато книжниците стоят около Господа с огорчение, за да намерят причина да Го унизят, заловят и мъчат.
Децата търсят благословение от Христос, а старейшините на народа хвърлят проклятие върху Него.
Ако хората бяха нормални и здрави, те биха се радвали с детска радост на всяка дума на Христос и на всяко Негово дело. Защото Той показва на хората само доброто, само блясъка и красотата на доброто, само сладостта, трайността и силата на доброто. Но много хора – и тогава, и днес – не се зарадвали, виждайки добрините, които Христос открил и показал. Защо, защо е така? Защото хората са се примирили със злото, свикнали са със злото, съюзили са се със злото, и то е станало като тяхна реалност, а доброто – като лъжа. Като кокошка, която дълго и напразно е кълвала по нарисуваните зърна, и когато до нарисуваните зърна били сложени истински, тя – разочарована – не искала повече да кълве, смятайки и истинските зърна за лъжливи. О, кокоши ум у онези хора, които мислят, че и от Христовите ръце може да дойде измама, както от останалите нечисти ръце! Ако и от Неговите ръце и Неговите уста идваше лъжа за хората, тогава човешкият живот наистина би бил по-лош от липсата на живот, по-страшен и от най-страшния сън, по-безумен и от най-безумния водовъртеж. Стократно по-нещастни са онези, които на протегнатата ръка на Христос не отговарят със своята протегната ръка; ето на която и друга страна да протегнат ръка, тя ще се окаже в огъня или в челюстите на вълка. И стократно блажени сте вие, верните, които се радвате на самото споменаване на Христовото име, както детето при споменаването на името на неговата майка. Само се препашете със сила и търпение, за да издържите докрай във вярата и радостта. Защото за този, който тръгне след Христос, а после се върне, ще бъде по-лошо, отколкото за онзи, който никога не е тръгвал след Него. И ако Господ го е освободил от един зъл дух и той се отрече от Господа, ще го нападнат и поробят други седем духа, още по-зли от първия (Лук. 11:24-26).
Христос е като водораздел. Където се появи Той, хората веднага се разделят на два лагера: такива, които се радват на доброто, и такива, които не се радват на доброто. И до ден-днешен е така между хората; така е било и по времето, когато Господ ходел по земята, облечен в човешко тяло. Днешното Евангелие описва това страшно разделяне между хората в присъствието на Откривателя на доброто, нашия Господ и Спасител Иисус Христос.
Тогава Иисус влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си. Това било след Неговото знаменито посещение при езичниците на източния бряг на Генисаретското езеро; след мощното изцеление на двамата обладани от бесове и след страшния, рязък отговор, даден на невярващите хора от изявлението на самите бесове, че Христос е Син Божи. Той влиза в кораб. Това бил същият кораб, с който Господ заедно с апостолите се прехвърлил от другата страна на езерото; същият, с който преди това извършил чудо, толкова голямо, каквото било и изгонването на бесовете от хората, защото запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина. А в днешното Евангелие се казва, че Господ, на връщане по този път, изцелил един разслабен болен, като простил греховете му и го освободил от болестта. И така, за най-кратко време Христос извършил три могъщи дела, три изключителни чудеса, които ясно свидетелствали за Божието посещение при хората. За най-кратко време Господ открил три безмерно велики добрини на хората: власт над природата, власт над бесовете и власт над греховете и болестите. Три големи повода за радост на хората! Страшни са веригите, с които ни свързва природата – и кой не се радва на освобождаването от тези вериги? Но още по-страшни са веригите, с които бесовете ни оковават и ни бият, докато не ни доведат до безумие – и кой няма да се радва на победата над тези най-люти душмани на човешкия род? А веригите, с които ни оковава грехът и ни предава в робство на природата, бесовете и болестите, са първоначалните вериги, в които човек се е оковал по своя воля още в самото начало, отказвайки се от послушността и смирението пред своя Създател – о, смъртни, кой от вас няма да се радва на разкъсването на тези първите вериги, които са основа и вътък за тъканта на всички останали вериги на нашето робство?
Това последно добро Господ е открил на хората, когато от Гадаринските предели отплува обратно и пристигна в града Си. Капернаум бил Неговият град, в който Той се настанил, след като бил отхвърлен и едва не бил убит от гражданите на Назарет, където пребивавал дълги години (вж. Лук. 4:28-31; Мат. 4:13).
И ето, донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. Това събитие описват и евангелистите Марко и Лука. Последните двама описват събитието с някои подробности, които евангелист Матей пропуска. Разслабеният човек бил толкова болен, че не само не можел сам да дойде при Христос, но и не позволявал да го докоснат и да го свалят от постелката; затова неговите роднини и приятели били принудени да го изнесат с постелката от вкъщи и да го донесат пред Господа. Крайната разслабеност на този болен се вижда и от това, че четирима души трябвало да носят постелката само за да го държат по-сигурно и колкото е възможно по-малко да го разтърсват при носенето. Като го донесли до къщата, в която бил Христос, те видели, че на вратите се тълпял много народ и било невъзможно да се влезе. Тогава решили да отворят покрива на къщата, и през покрива да спуснат пред Христос постелката с болния. В този момент Христос проповядвал на народа Своето учение. Той им проповядваше словото. Той не пропускал нито миг: след делата проповядвал словото, след словото вършел дела. Той непрестанно си служел и с думи, и с дела само за да помогне на хората да се радват на доброто и да вярват в доброто и в Него като върховен Носител и Откривател на доброто.
И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете! Господ Иисус видял тяхната вяра не чак когато спуснали болния пред Него, но още тогава, когато вдигнали постелката с болния и тръгнали от вкъщи към Него. Защото Този, Който можел да вижда помислите на човешкото сърце, още по-лесно можел да вижда събитията и надалеч, и наблизо. Той видял Натанаил под смоковницата още преди той да е доведен при Него (Йоан. 1:48). Какво говорим? Той виждал не само събитията, които се случват, но и онези, които ще се случат до края на времената. Тук не се казва: Иисус, като ги видя, а: като видя вярата им, за да се покаже с това, че Христос вижда и онова, което е още по-трудно да се види, онова, което е най-съкровено в човека. А то пак е написано заради нас, за да знаем защо Господ гледа – и днес, както и тогава, и още, да знаем, че можем да очакваме Божията помощ в страданията само тогава, когато имаме вяра. Когато Бог вижда нашата вяра, Той не закъснява със Своята помощ.
Като видя вярата им. Но чия вяра? Само вярата на онези ли, които донесли болния, или и тази на болния? Първо, очевидна е вярата на онези, които носели болния. И по самата им вяра Господ можел да изцели разслабения. Защото в много случаи Христос извършвал чудо и без знанието, и въпреки вярата на болния. Преди всичко мъртвите, които възкресявал, не можели да имат вяра, за да се случи чудото по тяхната вяра. Дори и самото им обкръжение, техните близки, не винаги показвали особена вяра. За Наинската вдовица не се казва, че вярвала, а само, че плачела за мъртвия си син. Но в часа, когато Господ пристъпил към нея и опечален, решително казал: не плачи, може би тогава вярата в Неговата мощ просветнала у нея. Нито Марта и Мария, сестрите на Лазар, са вярвали много, че Христос ще възкреси техния мъртъв брат, и то след като четири дни е лежал в гроба. Единствено началникът на синагогата Яир имал силна вяра в Христос, когато дошъл при Него и казал: Дъщеря ми тоя час умря; но дойди, възложи ръката Си върху нея, и тя ще оживее (Мат. 9:18). Също така Христос не е лекувал много тежко болни по тяхната вяра, а главно по вярата на техните сродници или приятели. Така Той излекувал слугата на стотника в Капернаум (Мат. тл. 8) не по вярата на тежко болния слуга, а по вярата на стотника, както излекувал дъщерята на жената хананейка по вярата на майката (Мат. 15:22), както излекувал много страдащи от припадъци, бесновати и глухонеми по вярата на техните сродници или приятели, които ги водели при Него (Мат. 9:32; 15:30; 17:14 и др.). А гадаринските бесновати очистил от бесовете и излекувал без никаква вяра от тяхна страна, нито от страна на околните, единствено по Свои съображения и по плана на домостроителството за човешкото спасение, само за да пробуди вярата у закоравелите в неверието и да я усили у маловерните (Мат. 8:26).
А в случая с този разслабен се вижда, че онези, които го донесли при Христос, са имали голяма вяра. Христос не е трябвало да преценява тяхната вяра по външни знаци; Той гледал право в сърцата им и виждал вярата им. Четирима души да се решат да донесат при Христос един безнадеждно болен– това не е ли знак за голяма вяра? И още, да се качат на покрива, да го отворят и да спуснат болния през покрива в къщата пред Христос – това не е ли очевиден знак за силна вяра? Защото представете си на какъв риск биха се изложили тези четирима души, и на какъв присмех от страна на съседите си, ако е трябвало, след толкова труд и след разрушаване на покрива на къщата, да върнат болния обратно неизлекуван! А хората и тогава са се страхували от подигравки така, както и днес, бояли се от неуспех, както и днес. Само много силната вяра не се страхува от подигравки, нито се бои от неуспех – тя дори и не си помисля за подигравките, нито пък се съмнява в успеха. Следователно Господ е можел да излекува болния, виждайки само вярата на неговите носачи. Но има знаци, че и самият болен също имал вяра. Преди всичко един поне малко съзнателен човек, ако нямаше вяра, нима би позволил хората да го влачат заедно с постелката му по улиците и, което е още по-важно, нима би позволил да го качат на покрива и да го спуснат през покрива вътре в къщата? Но има още един вътрешен знак за вярата на болния. Господ се обръща към него с думите: чедо, прощават ти се греховете. Нима Христос би нарекъл чедо неверника? Нима би могъл да каже на неразкаяния: прощават ти се греховете? Когато Христос искал да възкреси сина на Наинската вдовица, Той не се обърнал към него с думата чедо, нито със сине, а с момко. Защото мъртвият нито вярва, нито може да се кае. Впрочем тук Той казва на болния: чедо! И след това Господ не казва ли: ако човек се покае, прости му (Лук. 17:3-4)? Тоест покаянието е условие за прошка. А покаянието не е възможно без срам и страх от Бога, както и без вяра в Бога.
Тогава някои от книжниците казаха в себе си: Той богохулствува. Така си помислили онези, които не се радват на доброто, а са съюзници и роби на злото. Като че казват: кой може да прощава греховете, освен един Бог? Тези разбойнически и изсъхнали души, които смятат себе си за най-големите мъдреци и които искат да свалят Христос поне до своето ниво, ако не и по-ниско, естествено не могат да вместят в своя тесен и помрачен ум мисълта, че Бог е могъл да се яви като човек и че това явяване на Бога в човешко тяло е осъществило в лицето на Самия Господ Иисус. На тях не им е било до мъките на болния, а още по-малко – до неговото изцеление, но те улавят всяка дума на Христос, за да могат да Го унизят, да Го отстранят от пътя си и от съзнанието си, „отмъщавайки за своите страсти, те мислели, че отмъщават за хула срещу Бога” (Зигабен). Защото Той бил прекалено труден за тях.
А Иисус, като видя помислите им, рече: защо мислите лошо в сърцата си? Присъстващите книжници не били изрекли нищо с устата си, но само го помислили в сърцата си. Не се казва: помислиха в ума си, а помислиха в сърцето си, което значи, че тази тяхна мисъл била преплетена с огорчение и омраза. Защото те не се вслушвали в Христос нито като вярващи, нито като обективни изследователи, а като преследвачи и гонители. Ако бяха вярващи, те биха се зарадвали на думите и делото на Христос, както и останалите хора, които видели и прославили Бога. А ако можеха да бъдат обективни изследователи, те биха повярвали в Христос, както повярвал стотникът на стражата при Кръста на Голгота. Защото той обективно и незаинтересовано наблюдавал всичко, което се случвало, и когато видял с какъв страх, потрес и ужас цялата природа била съпричастна със смъртта на Христос, той извикал: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат. 27:54)!
Господ Иисус вижда техните помисли. Кой може да вижда помислите, освен Бог? Защото Ти изпитваш сърца и утроби, праведний Боже! – възкликва Давид (Пс. 7:10). Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плодовете на делата му (Йер. 17:10). А Соломон в своята молитва говори на Бог: само Ти познаваш сърцата на синовете човечески (2 Пар. 6:30). И ето, Господ Иисус вижда сърцата и помислите в сърцето. Както земята не може да види окото, а окото може да види земята, така и всички земни творения, облечени във времето, не могат да прозрат в тайната на вечността, а окото на вечността може да прозре и да види всичко, което е на земята и във времето. Гледайки с това зрение на вечността, Господ прозирал през нея и виждал какво се крие и в дълбочините на морето, и в човешкото сърце, както и във всички дълбочини на времето и пространството.
Защо мислите лошо в сърцата си? Така пита незлобивият Господ Своите слушатели и гонители. О, неизмерна чистота на мислите на Иисус! О, неописуема красота на Неговото сърце! Каква кротост на агнец! Защо мислите лошо? Защо не мислите добро? Защо очаквате лошо? Защо не очаквате добро? Защо се радвате на злото? Защо не се радвате на доброто? Защо стоите край бистрия извор и очаквате от него да потече мътилка? Защо гледате слънцето и очаквате неговото помрачаване? Оставете тези болестни навици и се радвайте на бистротата на извора и на светлината на слънцето! – Господ не ги осмива, не ги напада, не ги ругае, както би направил един обикновен смъртен човек спрямо своите врагове тогава, когато е успял да върне здравето и силата на един разслабен човек. Наистина, и най-внимателният лекар не би могъл да се обърне по-нежно към своите най-тежко болни, както кроткият и благ Господ се обръща към Своите безумни гонители – защо мислите лошо в сърцата си, като можете да мислите добро, да очаквате добро и да се радвате на доброто?
Защото кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (тогава казва на разслабения): стани, вземи си постелката и върви у дома си. И той стана, взе си постелката и отиде у дома си. Да каже дума за Господа е същото, каквото е да извърши дело. За обикновения смъртен език е еднакво лесно да каже и: прощават ти се греховете, и: стани и ходи; тъй като и едното, и другото остава без никакви последици. Но за безгрешния Господ думата е същото, каквото и делото. Затова с горните думи Той иска да каже: кое е по-лесно да направя: да простя на човека греховете, или да го вдигна здрав от постелката? За обикновения смъртен човек и едното, и другото дело е еднакво невъзможно. За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19:26). И така, кое е по-лесно: да излекува душата, или да излекува тялото? Душата не може да се излекува по друг начин, освен като бъдат простени греховете й. Когато бъдат простени греховете й, душата става здрава; а за здравата душа е по-лесно да оздрави тялото. Ето защо е много по-важно да прости греховете на болния, отколкото да го вдигне на крака, както е по-важно де се изтръгне червеят от корените на дървото, отколкото дървото да се очисти отвън от прояденото от червея. Защото докато червеят е в дървото, дотогава ще има и проядено по дървото. Грехът е причина за болестта – и душевна, и телесна – и то почти винаги. Изключение правят случаите, в които Бог по Своя благ Промисъл допуска телесни болести и на праведниците, както най-добре показва примерът с праведния Йов. Но като правило още от сътворението на света важи, че грехът е причина за болестта. И онзи, който може да унищожи греха в болния, още по-лесно може да направи здраво и тялото му. А онзи, който може временно да подари на тялото здраве, а не би могъл да прости греховете на човека, би направил същото, каквото и овощарят, който би очистил дървото от прояденото от червея, но не би знаел, нито би могъл да изтръгне червея от корена на дървото.
Всичко, което Господ Иисус прави, го прави съвършено, последователно и без пропуски. Той се радва да върне на болния пълното здраве, и на душата, и на тялото. Затова първо лекува душата, а след това чака книжниците да направят своето, тоест да кажат: Той богохулства, за да Му дадат повод да обясни връзката между греха и болестта, да покаже превъзходството на душата над тялото и още по-ясно да подчертае Своята божествена мощ. На тежко болния понякога се дава и много силно лекарство. В този случай Господ показва Себе Си като такъв, който има власт. Тук Той не се позовава на Небесния Отец, а на Своята вечна власт и могъщество. Трябва да обърнем внимание и на думите: Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове. Тоест, докато човек е в този живот на земята, само дотогава могат да му се прощават греховете. А когато си отиде от земята, прошката престава. На онзи свят няма прошка за грешниците, които са се преселили от този живот без покаяние. Затова и се казва на земята.
Стани, вземи си постелката и върви у дома си! Така решително говори Господ на болния, Той говори не като книжниците, а като Такъв, Който има власт. И както Той има власт да прощава греховете на душата, така има власт и да нареди на тялото да бъде здраво. Но за да няма никакво съмнение в оздравяването на болния, Господ му нарежда сам да вземе постелката си, на която са го донесли четирима души, и да си отиде у дома. А защо му нарежда да отиде точно у дома си? Първо, защото самият Господ се радва на чуждото добро и желае оздравелият, преди да отиде в своя дом, да внесе радост там, където дълго време е царяла тъга и да зарадва всичките си домашни, които са се мъчели около него и неговата болест. И второ, за да покаже на славолюбивите книжници, че това, което Той прави, го прави от чисто човеколюбие, а не като онези, които правят така, че да ги хвалят хората. Както пастирът не държи на това да го хвалят неговите овци, така и Христос не държи на това да Го хвалят хората. От човеци слава не приемам, е казал Той по друг повод (Йоан. 5:41), и това е искал да покаже по този повод.
А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците. Докато книжниците хулят Христос в сърцата си, останалият народ, на който светската суета все още не е помрачила ума и не е отровила сърцето, се удивлява и прославя Бога заради невижданото до този момент дело, което Господ извършва пред очите на всички. Този народ, който така се удивлява и прославя Бога, е много по-добър от своите закоравели книжници, и е много по-близо до доброто и истината от гадаринските езичници, които видели чудото и не прославили Бога, а съжалявайки за своите свине, изгонили Човеколюбеца Христос от страната си. Но все пак и този народ не разбрал изключителната, божествена мощ на Христос Спасителя. Той прославил Бога, Който е дал такава власт на човеците! Този народ не видял и не признал Господ Иисус за Единороден Син Божи.
Но това, което всички тогавашни хора не видели и не признали, виждаме и признаваме ние, на които чрез Църквата е дадена благодат да виждаме и признаваме истината. Затова да се научим да се радваме на доброто, защото всяко добро е от Бога; и така ще се научим да се радваме на Бога, животворния Извор на вечна радост. Както говори вдъхновеният пророк: ще се радвам и тържествувам за Тебе, ще възпявам Твоето име, Всевишний (Пс. 9:2). От тази радост ще ни се отворят очите, за да видим цялата пълнота на истината в Господ Иисус; ще ни се развърже езикът, за да Го признаем и прославим като Син Божи, едничък Спасител на хората и едничък Човеколюбец. На Него да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги, и през цялото време и цялата вечност. Амин. I www.svetosavlje.org
Превод: Татяна Филева
