Защо да хвалим Бога и как вярно да го правим?
Забравихме как да хвалим.
Някак се справяме със задачата да хвалим децата си, но по отношение на възрастните нашата „похвала“ почти винаги е оцветена с ласкателство или завист.
Бога изобщо не хвалим. Свикнали сме да Го молим. Мнозина са се научили да благодарят и това е добре. Но да Го хвалим е нещо, което явно не умеем да правим. Едва ли често чуваме проповеди за това, че човек е призван да хвали Бога. Възхваляването му в никакъв случай не е ласкателство, то е признание за Неговото могъщество, Неговата мъдрост, святост, доброта и любов. Ако няма признание, няма и вяра в Божията помощ, в Божия промисъл, в Божието спасение.
Може би ще се изненадате, но нашето православно богослужение е изградено върху възхваляването на Бога. Всяка молитва при нас завършва със славословие. Има малко и велико славословие. Малкото славословие почти винаги завършва с думите: „Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков“. Това е признание за величието на Светата Троица сега и винаги, и во веки веков. Удивително е, но цялата Литургия е буквално пропита от духа на възхвалата и славословието. Първите два псалма „Благослови, душе моя, Господа“, и „Хвали, душе моя, Господа“ са призив към цялата същност на човека за славословие към Великия Бог. Още първият възглас на Литургията кара човек да се събуди и да се възправи пред величието на Божието Царство. Величието на Бога не може да бъде преувеличено, възхвалата към Бога не включва ласкателство, тя е констатация за Неговото могъщество. Но защо трябва да хвалим Бога?
Бог е Вседоволен, Той не се нуждае от похвала.
Друг е въпросът, че славословието към Бога е необходимо за благото на самия човек, а причината е, че човек е склонен да бъде внимателен към нещо велико. Цитираме класиците и казваме:
– Достоевски каза…
Или:
– Шекспир отбеляза…
Така че, ако сме внимателни към Бога като към безкрайно Велик наш Отец, не можем да не Го възхваляваме. Ако наистина сме внимателни към Неговото Слово, то ще се ръководим от него като от най-добрия съвет на нашия Небесен Отец.
Обичаме да споделяме великите постижения на човечеството, защото това ни придава значимост. Например, мъжете обичат да знаят кои са победителите в любимите им спортове. Дори съм бил свидетел на спор, при който се обсъжда личността на победителя от една или друга лига. Колко голяма би била нашата значимост, когато осъзнаем дълбочината на любовта на Бога към нас, Този, Който е дал Единородния Син за нашето спасение! Как да не благодарим след това на Любовта на Отца и на послушанието на Сина.
Нали това, че сега дишам, че Бог прощава греховете ми и съм избавен от смъртта, ми е дадено от Христос с цената на собствените Му страдания, унижение и смърт. С цената на борбата със силите на ада.
Ние сме призовани към благоденствие в Рая, Небесният Цар ни чака на трапезата, Той ни е нарекъл деца. Как можем да мълчим? Възхваляваме постиженията и Божията мъдрост в делото на нашето спасение. Това предвидил Давид и веднага въздал хвала на Бога: „Да се изпълнят устата ми с хвала (та да възпявам Твоята слава)“ (Псалм 70:8).
Свети Атанасий Велики отбелязва, че под „славата Божия“ тук се разбира делото на Божието Въплъщение и Изкупление. Чрез него Бог е изпълнил цялата земя със Своята слава. Можеш да обиколиш света, но няма да откриеш в никоя друга религия такава Божия Любов към човека.
Човек притихва пред величието. Ние се възхищаваме на красотата на природата, на пейзажа на планинските върхове, а в езика ни има словосъчетания, които изразяват нашите чувства: „сърцето ми замира“, „не намирам думи“, „красотата е неописуема“. Колко песни сме написали за родината, за полята и за дъбравите, за земната любов. Трябва дълбоко да разберем, че „Алилуя“ – „Слава Богу“ е сериозна дума с огромна тежест. Че не бива да я подмятаме с лекота, тя е дума, която е необходима за молитвата. „Слава Богу!“ е възхвала на Твореца на света и на Създателя на нашето сърце.
Основният враг на възхвалата към Бога е суетата, завистта и гордостта.
Човекът е склонен към суета, а дяволът е склонен към завист и гордост. За да се преодолее суетата, е необходимо човек не само да присъства на богослужението, но да се изтръгне от ежедневието и да възхвалява Бога. Съберете мислите си за молитва. Не мислите за нищо друго, освен да бъдете пред Лицето на Бога-Отца.
Човек харесва всичко велико, което го заобикаля, стига в това да не е примесена завист. Само завистта може да стърчи мрачно там, където всички се радват на победата, само тя е неспособна да признае заслугите. А гордостта ще възхвалява „своето блато“, без да забелязва красивите долини около него. Завистливият и горделив сатана не може да възхвалява Бога, и той учи на това всички, които са горди и завистливи. Нашето слово е за възхвала на Бога. Лекарството срещу заразата на тези грехове е в Църквата. То е вярата в Божия промисъл и благодарност за това, което имате вие и вашите близки.
Има една велика книга, която може да ни научи да хвалим Бога. Това е Псалтирът. Той има и друго име – „Книга на хвалебните песни”. Псалтирът е море от хвалебни песни. В него се възхвалява Богът за всичко видимо и невидимо, за всички природни сили, за стиховете, за цялото творение. От снега до полските животни – всичко тук е изпълнено със славословие.
За да се научим как да хвалим Господа, трябва да знаем псалмите. „Хвалебните псалми“ трябва да бъдат дълбоко осмислени. Тук псалмопевецът ни призовава да станем като Ангелите, да застанем пред Божия престол и да Го възхваляваме.
Знаем, че на човека е свойствено да споделя нещо потресаващо. Псалмите ни учат да споделяме хвалата към Бога и заедно да Го славословим. В коментара си към Псалм 148 Евтимий Зигавин пише, че за светците е свойствено да призовават цялото небе и земя да славословят Бога: „Тримата юноши правили това, докато били в пещта, призовавайки цялото творение, от една страна, да хвалят Бога за благодеянието и милостта Му, благодарение на които те са били запазени от огъня, а от друга – да Го прославят като Владика на творението… Не намирайки достатъчно сили да прославят достойно Бога, светците затова отправят словото си към всички твари и ги приканват да поднесат своята хвала на Твореца“.
Възхвалата към Бога, Който е любов, носи блаженство.
Факт е, че когато възхваляват Господа, душата и тялото се изпълват с радост от Него. Бог не ни оставя да си тръгнем от Него с празни ръце. Човекът се преизпълва с живот. Точно както сокът от земята прави дървото живо, така и славословието към Бога, което тече във вените на човека, успокоява костите и обгръща душата с пламък от любов и щастие.
Когато липсва мъдрост за възхвала, е необходимо да помолим Бога за нея. Дори свети пророк Давид прибягва до тази молитва: „Да се изпълнят устата ми с хвала (та да възпявам Твоята слава)“ (Пс. 70:8). Свети Атанасий Велики отбелязва, че величието на Божиите благодеяния е такова, че човек не е в състояние да възхвалява Бога по достоен начин, необходимо е да помоли: „Твоята, Господи, премъдрост да изпълни устата ми с хваление“.
Възхвалата на Господа е лекарство срещу унинието.
Този, който хвали Господа, осъзнава, че Бог е толкова велик, че в единение с Него всички трудности могат да бъдат преминати без усилие. Този, който хвали Всевишния, осъзнава, че за Бога няма нищо невъзможно. Нека си спомним кой при трудни обстоятелства хвалил Господа в Свещеното Писание. Свети пророк Даниил хвалел Бога в лъвовата яма, свети Йосиф – в тъмницата, свети пророк Давид – в изгнание, свети пророк Езекил – във Вавилонския плен.
Църквата ни учи да хвалим Бога. Внимателният живот учи да хвалим Бога. В сутрешните молитви четем думите: „Отвори устата ни и ги изпълни с Твоята хвала“. Свети апостол Павел ни насърчава да пеем на Бога и да Му принасяме хвалебна жертва. Примерите на светиите ни учат да хвалим Бога. Сърцето и умът ни имат нужда да хвалят Бога. Нека моят език и моята воля бъдат насочени към това синовно дело.
Превод: Виталий Чеботар
Източник: pravlife.org
