За апостол Павел и радостта в саможертвата

Да се хваля, не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи. Ако пък поискам да се хваля, няма да бъда безумен, защото ще кажа истина; но аз се въздържам, да не би някой да помисли за мене повече, отколкото вижда в мене, или чува от мене. И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова. (2 Кор. 12:1-9)

Малко или много схващаме духовния живот по юдейски. Какво означава това? Когато някой умре, юдеите питали: „Кой е съгрешил, за да умре?“. Когато се случвало някакво зло, те питали кой е съгрешил, за да се случи това. Предполага се, че ако човек не даде някакъв повод, няма да се случи никакво зло. Според това светоусещане връзката с Бога винаги е едно вземане-даване – „давам-вземам“ и „вземам-давам“. Ако на някой човек се случват беди, значи той е лош, ако му се случват хубави неща, значи е добър. Това е обичайното юдейско мислене. Затова в Евангелието срещаме този въпрос – защо, кой е съгрешил, той или неговите близки? И за въздаянието за греха – аз греша, другият плаща.

Но именно Новият Завет разкрива различно, ново светоусещане, което виждаме при св. ап. Павел, eдно различно разбиране за връзката с Бога. Апостолът говори за хвалбата, като казва: „не ми е за полза да се хваля“, но понеже хората го принуждават да покаже защо говори така, защото понякога е толкова строг, той казва – имам всяка причина да се гордея, но не го правя. Не се гордея като човек, а имам много причини, ако искам да се похваля. И тук започва тази негова история…

Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори.

Тук св. ап. Павел говори за свое много голямо духовно преживяване. Той нямаше да е апостол, ако нямаше такива велики преживявания. Изобщо опитните преживявания правят апостолите – апостоли, пророците – пророци, учителите – учители и подвижниците – подвижници. Какво е това грабване? Има много разкази за подобни преживявания в историята на Църквата, особено в монашеския живот, където хора са грабвани и виждат неща, които око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало. Неща, които човек не може да пожелае, защото надхвърлят многократно човешките представи и желания. Неща, които никой човек не може да назове, защото са много над човешкия език, те са нетварни, божествени неща и Бог ги е приготвил за онези, които Го обичат. С други думи, това, което Бог е приготвил, не е нищо от това, което можем да си представим, и добре, че е така. Човек може да си представи щастието, да си представи някакво равновесие, някакъв покой, който минава и отминава, но дотам. По-нататък той не може да продължи, няма начин да го направи, царството Божие стои много над това.

Получаваме опит от този небесен живот в този живот, но изключително рядко, в много малко моменти – моменти на благодат, на посещение от Бога, на божествена утеха… Не е възможно човек да изкаже тези неща. Дотук добре. След това чуваме св. ап. Павел да казва:

…даде ми се жило в плътта…

Тук се поражда едно недоумение – св. ап. Павел е бил най-преследваният човек и лесно е можел да се похвали: преследват ме, понеже съм апостол, понеже познавам истинския Бог, аз съм добър, а те са лоши – това би било началото на хвалбата за апостола: те са лоши и криви, а аз имам духовен опит – имам всичко и каква връзка имам с тях? И оттук започва високомерието. той би имал високомерие и затова Бог му дава много тежка болест, неизлечима болест. Оставал и на легло, не можел да пътува, той три пъти молил Бога – вземи я от мен, не мога да проповядвам. И тогава получил отговор от Бога: „…силата Ми се в немощ напълно проявява.“

Силата Ми се в немощ напълно проявява. Много странни думи, защото те са противоположни на юдейския дух. В юдейския дух силата означава власт, благословията означава мощ и триумф. Фактът, че благодатта се проявява в немощ, означава нещо много страшно; означава, че благодатта е много повече от това, което си представяме. С други думи, Бог да ти даде някакво благословение да придобиеш власт, да си премиер, да си богат – това е малко. Това, което ще теглиш там, където си, ти е достатъчно, за да разбереш колко суетно е нещото, което си придобил и за което жертваш живота си. Благодатта е много по-висша от него. И тъй като е много по-висше нещо отколкото човек може да си представи, затова именно е нужна и немощта. Виждате стареца Паисий колко е теглил в живота си или стареца Порфирий – колко болести е имал. Някои от тези болести били много болезнени и ми прави впечатление, че Бог дава болезнени болести на тези свети хора, които страдат, защото има и болести, които не са болезнени. И тези хора, които имат голяма благодат, разбират, че преизобилието на благодатта е от Бога, не е тяхно, тоест не е нещо, което сами са придобили. Това става не само при съвършените, а и при несъвършените. Авва Исаак казва, че всеки благодатен дар винаги е предшестван от изкушение. И когато Христос говори за хората, които са изоставили всичко и са Го последвали, Той казва, че няма никого от тях, който да не е получил стократно повече сега, сред изкушенията. Изкушенията са тема, която отново и отново се среща в Новия Завет и в аскетическите текстове, защото, както изглежда, човек не може да задържи благодатта без изкушение. И първото изкушение са тези трудности, болести, все неща, които се случват в ежедневието. Лишенията, ежедневните изпитания. Благодатта се дава даром, но човек не може да я задържи, защото той веднага започва да иска детински неща, тоест неща, които отдалечават благодатта от него.

На друго място в Новия Завет св. ап. Павел говори за свободата, с която Христос ни е освободил. Има свобода, която можеш да използваш по много начини и да загубиш благодатта. Много е важно да разберем, че благодатта се опазва посредством изкушения, посредством много пъти непонятната богооставеност. Опазва се по често парадоксални начини, които Бог има, за да напомня на човека, че е тленен, както и че благодатта идва даром. Казвал съм ви, че светостта не е някакво състояние, като някаква нирвана. Тя не е състояние, в което човек си седи тихо. Светостта е нещо много изкусно, дълбоко и сложно. Тя е свързана с това как човекът постоянно придобива благодатта, как я печели и как я задържа. Това е голяма духовна борба, която не се вижда отвън. Един случай от светогорския Патерик ни го припомня: седем братя отишли в скита „Света Анна” и не след дълго започнали да се карат. Въпреки че били монаси, те се карали много и разправиите им се чували из целия скит. А другите братя казвали:

– Колко жалко! Ще погубят душите си, станаха и монаси!

Веднъж някаква епидемия покосила братята, които за много кратко време умрели. На игумена на скита се явил ангел, който му казал:

– Да отидете и да погребете тези свети хора с почести, защото никой от вас няма покаянието, което те имаха!

Ние гледахме кавгите, но не и това, което става след това. Ама сега някой пазител на морала ще каже: „Покаянието означава да не повтаряш това, което си направил!“. Да, обаче вие правите едно и също нещо. И едни и същи прегрешения изповядвате. Защо? Защото всеки човек има някаква немощ, някакво конкретно място, което го боли. Някой е разточителен по природа, не може дяволът да го кара да бъде свидлив. Човек винаги страда в съответствие със своя своеобразен характер и личност. Всеки човек е уязвим в определени точки и в тях се цели дяволът. Те са неговата голямата сила и голямо безсилие. Преобразяването на страстите, от които страда, може да направи човекът свят. И дяволът точно там се цели, като се опитва да направи тези страсти по-мощни и така да навреди на човека. Старецът Паисий често казваше, че дяволът винаги съдейства на склонността на човека: ако някой е тих, го прави още по-тих, по мълчалив, по-интровертен… Ако някой е екстровертен, той го прави още по-екстровертен. Дяволът не го интересува как ще погине даден човек – той обаче винаги погива от прекаляването с това, което има като основно качество, като основен недостатък. Мене впрочем постоянно ме кара да говоря…

И така, именно там е проблемът. Човекът представлява гъвкав материал, който с благодатта или без нея върви съответно или към пълнотата, или към нищото, към разрухата и унищожението. Св. ап. Павел държал това съкровище в ръцете си, но в глинени съдове (2 Кор. 4:7) – тоест постоянно в безсилието, с цялата ни безизходица, с цялото ни затруднение, и затова е нужно голямо внимание в оценките ни спрямо другите. Съдим другия, защото наблюдаваме отвън, че той не знае какво прави. Това се вижда отвън, но то може да бъде изцяло лъжливо, защото когато вътре в себе си той има – както казва авва Исаак – скръб, голяма скръб, че не е достоен, той става като мъченик, става като светец. Това са Божии тайни. Ти гледаш някого, който ти се струва, че върши неща, които далеч не са святи, но пред Бога той е свят, защото начинът, по който използва своя проблем, е благоугоден пред Него и получава благодат на друго равнище. Затова не трябва да съдим лесно. Дори когато някой човек живее в състояние на падение, тогава нашата обща природа пада. Носим съкровището в глинени съдове – но не сега се решава кой има повече и кой – по-малко. Ако съдим от външния живот на човека, някои имат благословения, други имат изкушения, никой обаче не знае кои са благоугодили Богу. Много пъти Бог ни дава даром благословии години наред, за да ни направи любочестиви. Ние си мислим, че получаваме благословии, защото вече сме съвършени. Докато истинската причина е да придобием любочестие. И накрая, след всичко това, идва някакво изкушение и разбираме, че не сме имали никакво съвършенство. Разбираме, че толкова много години всичко сме получавали даром. Както онзи монах, който бил почитан от хората като подвижник, когато един към него се приближил млад монах, който имал плътско изкушение, и му казал:

– Геронда, имам голямо изкушение, не издържам!

– Не се ли срамуваш? Монах! Аз съм тук, в пустинята вече 50 години и никога не ме е смущавал такъв помисъл! Не те е ли срам?

Той го унижил и младият човек се запътил към света, но в онзи миг Бог допуснал изкушението да сполети стареца, който станал като юноша и също се запътил към света след 50 години подвизи в пустинята. Бог просветлил друг старец, който го спрял по пътя и му казал:

– Слава Богу, че Бог те опази толкова години от изкушение! Ти не си достоен да понесеш такъв помисъл след толкова подвизи, защото не си водил битка, затова не говори! Младият монах е бил атакуван, а ти дори досега не си воювал.

Когато ние самите трябва да водим тези битки, ние не само вършим духовно дело, а и ставаме по-милосърдни към другите, защото постепенно преставаме да живеем с високомерната представа, че държим нещо в ръцете си и знаем, че единственото, което имаме, ни е дадено даром и това е от благодатта. Напротив, лично можем да го загубим изключително лесно и бързо, без дори да разберем какво сме имали. И едва след това установяваме какво сме имали. Когато дойде някое изкушение, тогава разбираме в какво състояние сме били и чувстваме, че това, което сме имали, не е било наше.

Ето защо св. ап. Павел казва, че носим това съкровище в глинени съдове. Благодатта не ни избавя от борбата и от проблемите по някакъв магически начин, нито е външно, а е вътрешно състояние. Изкушенията помагат за приемането на благодатта и когато човек има това разположение на духа, тоест е в смирено и покайно състояние, тогава и благодатта пребъдва в него. Когато изчезне това покайно състояние, тогава и благодатта се отдръпва. Именно, което задържа благодатта в нас, е покайното състояние, което, както казва старецът Паисий, външно се изразява като жертва. Човекът, който се покайва, си личи по това, че е готов да се жертва за другия. Човекът, който е в покайно състояние, е готов да отстъпи мястото си, да даде нещо от себе си… самия себе си на другия. Когато тази готовност липсва, означава, че покаянието още го няма, означава, че благодатта не може да пребъдва в него. Това е състояние, при което човек може да бъде в постоянен досег с Бога. Ето един откъс, посветен на жертвоготовността, от слова на стареца Паисий, който искам да ви прочета:

„Хората вече са изгубили всякакъв контрол над себе си. Изчезнало е любочестието, жертвоготовността. Разказвал съм ви в какво състояние бях, когато страдах от херния там, в колибата си. Когато някой удряше камбанката на портата, излизах да му отворя, дори и да имаше сняг. Ако човекът имаше сериозни проблеми, макар че дотогава се намирах в кревата, вече преставах да усещам своята болка. Тръгвах да го почерпя и с едната ръка го черпех, а с другата придържах хернията си. Докато разговаряхме, макар че силно ме болеше, дори не се подпирах никъде, за да не усети другият, че ме боли. Когато човекът си тръгваше, аз се строполявах отново на кревата от болка. Не че преди това болката ми беше спряла по чудесен начин, но просто чувствах болката на другия и забравях своята. Но така стават и чудеса – когато човек съучаства в чуждата болка. Цялата основа е в това да почувстваш другия като брат, да те боли за него. Тази болка за другия трогва Бога и става чудо. Защото нищо друго не трогва Бога повече от благородството, т.е. от саможертвата. Но в наше време благородството е рядкост, защото се разпространи себелюбието, користта. Рядко се среща човек, който да каже: “Нека отстъпя реда си на друг, пък аз да се забавя”. Малко са тези благословени души, които мислят за другия. Дори и сред духовните хора е разпространен един противоположен дух – духът на равнодушието.

Доброто е добро, само когато този, който го върши, жертва нещо от себе си – сън, почивка и т.н. Затова Христос е казал: от немотията си (Лук. 21:4). Когато съм си отпочинал и върша нещо добро, тогава то няма стойност. Обаче когато съм уморен и някой например ме помоли да му покажа пътя, и го направя, тогава това има стойност. Или ако съм се наспал и прекарам цяла нощ с някого, който има нужда от помощ, това няма голяма стойност. А ако ми харесва и беседата, тогава може да го правя, за да се насладя на общуването и малко да се поразвлека. А когато съм уморен и извършвам жертва, за да помогна на другия, чувствам райска радост…”. С други думи, благодатта не идва без труд и усилия. Има евтина, но има и скъпа благодат, която е скъпа именно защото включва жертва в себе си, включва нещо, което идва от човешката воля.“

Старецът Паисий продължава: „Когато на някого му е тягостно не само да услужи на другиго, но дори и да извърши някоя работа за себе си, тогава такъв човек се уморява и от почивката. А човекът, който помага, си почива от това, че се уморява. Човекът, който има саможертвен дух, ако види например някого, който няма телесни сили как работи и се уморява, ще му каже: “Седни малко да си починеш”, и сам ще свърши работата. Немощният ще си почине телесно, обаче другият ще почувства духовна отмора. Каквото прави човек, да го прави със сърце, иначе не се променя в духовно отношение. Онова, което се върши със сърце, не уморява. Сърцето е като някоя машина, която се зарежда сама – колкото повече работи, толкова повече се зарежда… Не само когато даваме, но и когато трябва да вземем нещо, нека не мислим за себе си, но винаги да гледаме какво ще удовлетвори и другата душа. Нека нямаме в себе си алчност и да не мислим, че имаме право да вземем колкото искаме, така че да не остане нищо за другия. Та в духовния живот това е цялата основа. И знаеш ли каква радост чувства човек, когато се жертва? Не може да изрази радостта, която усеща. Най-висшата радост извира от саможертвата. Само когато човек жертва себе си, се сродява с Христа, защото Христос е Жертва. Човекът още оттук живее или в рая, или в ада. Който върши добро, радва се, защото бива възнаграден с божествено утешение. Който върши зло, страда”.*

В този текст старецът дава поредица отговори на това какво е автентичен духовен живот, как действа благодатта, как се отдръпва, всички тези неща, които дори този, който живее в света, може да ги разбере много добре, защото не става въпрос за това, което казах преди – за юдейския начин, по който разбираме нещата: ние да бъдем център и да получаваме благословения. Тук благословението минава през пътя на Кръста. Следователно, това е жертвата и то жертва, която не търси въздаяние, а е жертва от немотия (виж Марк. 12:44). Това е състоянието на благодатта, което не някакво съсредоточаване във въображаеми идеали, които егото проектира. Напротив, това е състояние, в което човек се понизява, жертва се, излиза от себе си. В степента обаче, в която той не върши такива подвизи, цялата духовност става оскъдно знание, знание, което не само не принася полза, а и вреди, защото човекът мисли, че има нещо, което реално няма. Затова отците подчертават – ако обичаш знанието, гледай да обикнеш и делата! В противен случай това състояние става опасно. Делата включват кръстното излизане от себелюбието, без което човек не може да разбере начина на съществуване на Бога, не може да усвои благодатта и реално не му се дава благодат. Мисля, че именно поради това голямата рана на Адам е цялостното себелюбие, затруднението, която той изпитва, реалното и дълбоко затруднение да оттегли от себе си своята сила за любов. Той чувства мъка, която един американски психолог – Хайнц Кохут, нарича нарцистична уязвимост, тоест страх от нарцистично нараняване. С други думи, човекът се страхува да даде на другия от своята сила за любов, да даде любов на другия. В това се състои цялото падение на човека. По този начин той постепенно превръща себе си в идол. Виждаш младата майка, която излиза от себе си, която тъкмо се е научила да се грижи за себе си и внезапно започва да се занимава с едно пеленаче – всичко това е урок. Това трябва да стане жизнена позиция спрямо другите човеци. Човек трябва да продължи още по-напред, защото, ако се спре дотам, това е малко.

Казах ви, този психолог, който посвещава цялото си лично усилие да разбере човека на базата на този страх от нарцистично нараняване. Това нещо, казва той, кара човека да прави от другите обекти за себе си. Той така ги нарича  – себеобекти (selfobjects). Тоест човекът използва другите като опора за своите фантазии. Фантазии за мощ, за завършеност. Той употребява другите. Това смъртно затваряне лишава човека от благодатта. И виждаме как хора, които години наред са в Църквата, заемат и отговорни позиции, може да имат всичко, но поради това, че не могат да направят тази вътрешна жертва, нямат благодатта, въпреки че са принудени да говорят на другите за тези неща. Трагично е да говориш за благодатта и да не я вкусваш. Това е като човека, който постоянно дава вода на другите, но сам той няма право да пие и все повече жадува. Ако той не направи тази вътрешна жертва – по начина, по който може, и в пространството, където се намира – той не може да разбере и да усвои напълно благодатта. Това е нещо, което чувства, но сам не може да побере в себе си, а и да предаде на другите по автентичен начин…

* Откъсът от словата на стареца Паисий е от книгата „Духовно пробуждане“, Слова, том 2, изд. „Славянобългарски манастир СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ“, Света Гора, Атон, 2008

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара