За всекиго от нас Бог има Свой план

Роден без ръце и крака, Ник Вуйчич още от дете е вярвал, че Бог не без причина го е създал тъкмо такъв. И в един момент осъзнал своето предназначение. „Господ е решил чрез моето странно тяло да ме дари със способността да насърчавам и окуражавам хората. Бог Си има Своите планове за всички нас – планове, които ни дават надежда и бъдеще“, пише той в своята книга „Живот без граници“, част от която представяме тук.

Не беше така лесно да осъзная кое му е доброто на това, че съм се родил тъкмо такъв. Майка ми забременяла, когато била на двайсет и пет години. По професия тя е акушерка, работила е като медицинска сестра в родилен дом, полагала е грижи за стотици майки и новородени. Още щом забременяла, веднага започнала да се отнася с внимание към своето хранене, към приема на медикаменти, не си позволявала алкохол, нито пък аспирин и други подобни обезболяващи. Посещавала за консултации най-добрите лекари и те я уверявали, че бременността й тече нормално. Но независимо от това тя изпитвала някаква странна тревога. Колкото повече наближавал денят на самото раждане, тя все по-често споделяла безпокойствата си със своя съпруг. Многократно повтаряла: „Дано само всичко с детето да бъде наред.“

Лекарите провели два ултразвукови прегледа, но не забелязали нищо особено. Те казали на родителите ми, че ще си имат момченце, и дума не споменали, че детето ще бъде без крайници! Родил съм се на 4 декември 1982 г. Отначало не искали да ме покажат на мама, но тя побързала да ги попита: „Всичко наред ли е с детето?“ В отговор я посрещнали мълчаливи погледи. Тежко започнала да се изнизва всяка минута, но никой не показвал младенеца на майката. Тя се изпълнила с безпокойство. Лекарите продължавали да отлагат момента, в който да й връчат новороденото бебе: повикали педиатър, отделили се в единия край на стаята и взели да оглеждат тялото ми, съветвайки се помежду си. Когато чула моя силен плач, мама се успокоила донякъде. Но баща ми още по време на раждането видял, че нямам ръце, вследствие на което получил тежък световъртеж и го изнесли от стаята.

Лекарите и сестрите останали потресени от моя вид. Те веднага побързали да ме увият в пелени. Мама забелязала, че медиците са разстроени. „Какво има? – попитала тя. – Кажете ми, какво се е случило с моето детенце?“ Лекарят не отговорил, но мама настоявала. Накрая той произнесъл само една дума от медицинската терминология: „Фокомелия“

Мама моментално разбрала всичко, но не намирала сили да повярва. Фокомелията – това е вид уродливост, или липса на крайници. По същото време баща ми чакал в коридора, измъчван от страшни мисли за това, което се случило с детето му. Когато педиатърът излязъл, за да поговори с него, той се разплакал:

– Синът ми… кажете ми… Наистина ли е без ръце?
– Не само без ръце, но и без крака – отвърнал просто и кратко педиатърът.

Татко почувствал как краката му се подкосили. Свлякъл се на стола безмълвен и безпомощен. Малко след това обаче надделял инстинктът му на съпруг и баща. Той се втурнал в родилната зала, за да подготви съпругата си за това още преди да е видяла бебето. Само че мама вече знаела всичко и ридаела неутешимо. Лекарите й били предложили да ме вземе в ръцете си, а тя отказала и помолила да ме изнесат. Разплакали се при вида ми и медицинските сестри, и акушерката. И аз самият, естествено, съм плакал заедно с тях! Когато накрая ме увили добре в пелени, ме занесли на мама. Тя обаче не могла да понесе тази ужасна гледка: детенцето й – без крайници. „Изнесете го – казала мама. – Не искам нито да го докосвам, нито да го виждам.“ Татко и до ден днешен съжалява, че лекарите не са му дали възможност да подготви съпругата си. Когато тя заспала, той отишъл в детското отделение, а после се върнал при нея и казал: „Той е толкова сладък.“ Татко попитал мама дали все пак не иска да ме види, но тя била абсолютно съкрушена. Той разбирал чувствата й и се отнесъл към тях с уважение. Раждането ми и за родителите ми, и за нашата енория било не празник, а повод за голяма скръб. „Щом Бог е любов – казвали хората, – защо Той позволи да се случи това?“

Скръбта на майка ми

Раждането на първата рожба е прекрасен повод за сближаване на семействата. Но когато съм се родил аз, никой не донесъл цветя на майка ми Това дълбоко я наскърбило и направило отчаянието й още по-тежко. Цялата в сълзи, тя попитала баща ми: „Нима не съм заслужила нито едно цвете?“. „Прости ми – отвърнал той. – Естествено, че си заслужила!“ После хукнал към един цветарски магазин и се върнал с прекрасен букет цветя.

Научих за всичко това, когато станах на тринайсет години. Тогава взех да разпитвам родителите си за моето раждане и за това каква е била реакцията им, когато са разбрали, че съм се родил без ръце и крака. Въпросите ми се отключиха изведнъж, след един доста тежък ден в училище. Споделих за преживяното си с мама и тя плака заедно с мен. Обясних й колко ми е тежко. Тя изтри сълзите ми и каза, че двамата с татко вярват, че Господ Си има Свой план за мен и не след дълго Той ще ни го открие. Аз и след това не престанах да разпитвам родителите си – питах ту единия, ту другия, ту двамата заедно. Въпросите ми се раждаха от най-обикновено любопитство. Пък и съученици не спираха да ме тормозят с любопитството си.

Отначало се плашех от мисълта за онова, което можеше да чуя от родителите си. И на тях самите не им беше никак леко да ми разказват всичко. Избягвах да ги подлагам на излишен разпит. Отначало бяха много внимателни в отговорите си и се стараеха всячески да ме пощадят. Но аз растях и задавах все по-настойчиви въпроси. Тогава, макар да съзнаваха, че ще ми бъде трудно, те ми разказаха открито за своите чувства и страхове. Когато чух, че мама дори не е искала да ме вземе в ръце – мен, собственото й дете, се натъжих много (твърде меко казано). Тежко е чувството да узнаеш, че дори собствената ти майка те е отхвърлила… Естествено, че страдах много. Страшно болезнено е да се чувстваш отритнат… След това обаче се замислих за всичко онова, което моите родители бяха направили за мен през изминалите години. Те многократно ми бяха доказвали своята любов. По времето на тези наши разговори, вече бях достатъчно голям, за да се поставя на мястото на майка ми.

Бременността й е протичала нормално, но въпреки това нейната интуиция й подсказвала, че нещо не е наред. Тя се почувствала шокирана и уплашена. Как щях да постъпя аз на нейно място? Не съм сигурен, че щях да се справя с тази скръб така, както те са го постигнали.

През онези дни вече не се съмнявах в любовта на родителите ми към мен. Продължавахме да споделяме чувствата и страховете си. Семейството ми ми разкри дълбоката си вяра, че Бог ме е създал такъв в името на някаква цел. Бях много усърдно и непоколебимо дете.

Учителите, родителите на други деца и разни чужди хора нерядко казваха на родителите ми, че отношението ми към живота ги изпълва с въодушевление. А аз си давах сметка, че макар да ми беше трудно, тепърва идваха много по-трудни дни.

Днес пътувам по целия свят и ставам свидетел на ужасни страдания. И се чувствам благодарен, че в живота ми всичко се е случило тъкмо така, не по някакъв друг начин. Не гледам към това, което ми липсва. Виждал съм сирачета, страдащи от ужасни болести, виждал съм млади жени, превърнати в сексуални робини, виждал съм мъже, заключени зад решетките заради това, че са твърде бедни, за да изплатят своите дългове.

Страдания по всички краища на света, и то невероятно жестоки. Но и в най-мизерния квартал, сред най-ужасните трагедии, се срещат хора, които не само успяват да оцелеят, но дори умеят да се чувстват щастливи. В гетата на „Града на боклукчиите“, район в покрайнините на Кайро, не очаквах да видя радост. Кварталът „Маншият Насир“, или „Градът на боклукчиите“, е кацнал на една скала. Името на този район много точно съответства на зловонията, които се носят по неговите улици. Жителите на „Града на боклукчиите“ са около петдесет хиляди и повечето от тях по цял ден сноват из улиците на Кайро и изкарват прехраната си от събиране, сортиране и преработка на отпадъци. Всеки ден те се ровят в планини от боклук, оставяни от осемнайсетте милиона жители на столицата, надявайки се да намерят нещо, което да продадат или употребят по някакъв начин.

По улиците виждах купища вонящи боклуци. По всичко изглеждаше, че хората, населяващи тези места, навярно са обхванати от отчаяние… Ами да, животът им беше невероятно тежък. Само че всички, които срещах там, проявяваха грижовно отношение един към друг, чувстваха се щастливи и преизпълнени с вяра. Над 90% от населението на Египет е мюсюлманско. „Градът на боклукчиите“ е единственият християнски район в Кайро. Почти 98% от населението в него са копти християни.

Виждал съм всякакви гета в различни краища на света. Но най-ужасни и отблъскващи са гетата в Кайро. Само че в този малък свят цареше поразително сърдечна атмосфера. Изнесох беседата си в малка бетонна църква, където се събраха да ме слушат около 150 човека. Когато започнах да говоря, останах поразен от ведрото и радостно излъчване на тези хора. Рядко съм се чувствал толкова щастлив – тяхната любов ме обливаше отвсякъде. Разпитвах хората как се е променял според тях живота в района благодарение на волята Божия. Вярата ги издигаше над житейските неволи. Техните надежди бяха свързани не със земния живот, а с вечния. Те вярваха в чудеса и бяха благодарни на Бога за това, че Го има, както и за всичко, което прави за тях. Разказах им как Иисус е променил и моя живот. Преди да си заминем, оставихме на няколко тамошни семейства ориз, чай и неголяма сума пари, с която да си осигурят храна поне за няколко седмици. Бяхме донесли със себе си спортни екипировки за деца, футболни топки и въженца за скачане. Веднага ни поканиха да поиграем с местните деца. Повеселихме се и се порадвахме истински, при все че се намирахме в това ужасно гето. Никога няма да забравя тези деца и техните усмивки. Тогава за пореден път се убедих, че човек може да бъде щастлив при всякакви обстоятелства – трябва просто да има вяра в Бога.

Откъде сили у бедните деца да се смеят? Откъде желание у затворниците да се радват? Тези хора бяха издигнали себе си над обстоятелствата извън техен контрол и власт. И се бяха съсредоточили върху това, което им е по силите да разбират и контролират. Моите родители бяха постъпили по същия начин: те бяха заложили всичко на Словото Божие. Всичко в този живот става съобразно Неговите промисъл и план.

Трудно дете

Неотдавна родителите ми откровено ми споделиха за страховете и кошмарите, които са ги измъчвали след раждането ми. Докато растях, те, естествено, не са ми показвали, че не съм това дете, за което винаги са мечтали. След раждането ми мама се страхувала, че изобщо няма да бъде в състояние да ме погледне. Татко също се съмнявал, че въобще имам някакви шансове за успех в живота и щастливо бъдеще. Но ако ще бъда безпомощен и безсилен да се справям с житейските проблеми, мислел си той, тогава за мен ще бъде по-добре да не живея дълго. Родителите ми обсъждали всякакви възможности. Замисляли дори да ме оставят на баба и дядо, защото те проявили желание да се грижат за мен. В крайна сметка се отказали от тези намерения и избрали сами да ме отгледат и възпитат. Те някак успели да надмогнат скръбта си и решили да направят от своя физически непълноценен син един, доколкото изобщо е възможно, „нормален“ човек. Моите родители са дълбоко вярващи хора. Те не преставали да живеят с убеждението, че щом Бог ме е създал такъв, значи за това има някакви причини.

Някои травми се преживяват по-леко, когато човек се движи повече. Същото се отнася и за житейските неудачи. Да предположим, че сте загубили работата си. Или имате проблеми в отношенията с вашия партньор. Или пък сте натрупали неплатени сметки. Не съсипвайте живота си с оплакване от несправедливостите и с постоянното им изреждане в хода на вашето изпитание. Най-добре е да гледате напред. Нищо чудно да ви очаква нова, по-интересна и по-добре платена работа. Нищо чудно личната ви връзка да е имала нужда от известно разтърсване, или, кой знае, може пък да ви очаква среща с някой нов и прекрасен човек. Не е изключено финансовите ви проблеми да се превърнат в стимул за откриване на нови стратегии за по-икономично изразходване на пари или на нови начини за тяхното спестяване, та накрая дори да забогатеете вследствие на всичко това.

Не винаги имаме сили да контролираме житейските обстоятелства. Много неща стават не по наша вина. Много неща нямате сили да възпрете. Остава ви или да се предадете, или да продължите да се борите за по-добър живот. Хубаво е да помните, че всичко си има своята причина. Всичко се случва винаги в името на нещо по-добро.

В моето ранно детство бях убеден, че съм едно прекрасно дете, също толкова очарователно и обичано, колкото всички деца по света. Изобщо не си давах сметка, че съм различен от другите, не съзнавах, че в живота ме очакват толкова много трудности и проблеми. Но това щастливо неведение беше на практика моето благословение. Дадено ни е да понасяме точно толкова изпитания, колкото имаме сили да преодоляваме. Повярвайте ми, трудно е да си представим огромната благодат, с която сме дарени във всички трудности и страдания! А с нейна помощ можем да преодоляваме всичко на света.

Господ ми е дал невероятна упоритост. Дарил ме е с немалко неща. И още в ранна възраст успях да се убедя, че макар и без крайници, притежавам добра физическа сила и добра координация. Бях несръчен, но на моята възраст всички са такива. Обичах да се инатя както всички мои връстници. Родителите ми полагаха много грижи за мен, опитваха се да ме учат на по-удобни начини за повдигане, но аз все си държах на своето. Мама се стараеше да облекчава усилията ми, като разпръскваше по пода възглавнички, за да ги използвам като опора при повдигане. Аз обаче се научих да се вдигам, като подпирах глава в стената и пълзях нагоре с нейна помощ. Кой знае защо ми се струваше, че е далеч по-добре да прилепиш част от главата си върху стената и да се покатерваш чрез нея. Винаги вършех всичко по своему, даже и да беше по-трудно! В ранното ми детство можех да използвам само главата си – навярно затова така бързо укрепна интелектът ми (шегувам се!). Освен всичко друго вратът ми заякна като на бик, а челото ми стана така здраво и кораво, че и куршум трудно щеше да го пробие. Естествено, родителите ми не преставаха да се тревожат за мен.

Как ще може да се храни сам? Как ще ходи на училище? Кой ще поеме грижите за него, ако се случи нещо с нас? Как ще живее самостоятелно?

Да бъдеш родител никак не е лесно – трудна е тази задача дори при здрави деца. Младите родители често се шегуват, че първородните трябва да ги получават заедно с наръчник за употреба. Но даже и в книгите на д-р Спок никъде не е писано за деца от моя тип. А проблемите с мен са били далеч повече, отколкото със здраво дете. Но въпреки всичко аз растях все по-силен и издръжлив.

Здравата мисъл – това е едновременно и благословия, и проклятие. Също както и моите родители, вие сигурно се страхувате от бъдещето и се безпокоите за него. Но често пъти най-лошото, което очаквате, се оказва не чак толкова ужасно. Няма нищо нередно в това да гледаме напред и да планираме бъдещето си. Но трябва да знаете: някой от големите ви страхове може да се превърне в най-приятна изненада. Често пъти животът се обръща в по-добра посока.

Една от най-прекрасните изненади в детството ми беше откритието, че мога да си служа с моето малко ляво краче. Аз по инстинкт го ползвах, за да се подпирам, полягам, отбутвам. Родителите и лекарите считаха, че този миниатюрен крайник може да се ползва и още по-активно, тъй като на него имаше два пръста, но след раждането те се бяха сраснали. Лекарите предложиха да направят операция за разделяне на пръстите, за да мога да ги ползвам за повече неща – да държа писалка, да прелиствам страници и да си служа с тях за ред други неща. По онова време живеехме в Мелбърн, където медицинското обслужване беше на особено високо ниво. С мен се заеха най-добрите специалисти. Когато лекарите ме подготвяха за операция, мама ги предупреди, че почти постоянно поддържам повишена температура. Нужно беше внимателно да ме наблюдават, за да не стигне температурата ми до критични стойности. Тя вече знаеше за историята на едно друго дете без крайници, което прегряло по време на операция. Вследствие на това, мозъкът му пострадал сериозно.

Особеностите на моя организъм бяха постоянен повод за шеги в семейството ни. Родителите ми казваха: „Стане ли му на Ники студено, тогава и патиците ще замръзнат.“ Но встрани от шегата, факт беше, че когато проявявах прекомерна активност или се разстройвах емоционално, или пък дълго време оставах изложен на ярка светлина, моята температура рязко се покачваше. За да не прегрея, трябваше постоянно да я следя. „Моля ви, наблюдавайте внимателно температурата му“ – каза мама на хирурга. И макар да знаеха, че тя е медицинска сестра, лекарите се отнесоха с пренебрежение към молбата й. Проведоха успешно самата операция по разделяне на пръстите, но забравиха какво им беше казала майка ми. От операционната ме изкараха целия навлажнен, защото не си бяха направили труда да следят температурата ми, а после взеха да ме увиват в мокри чаршафи и да поставят по тялото ми опаковки с лед, за да я понижат и да предотвратят опасността за мозъка.

Мама буквално побесня. Лекарите изпитаха върху себе си гнева на славянската душа, колкото и нежна да изглеждаше тя! И все пак, когато се охладих (в буквалния смисъл на думата), животът ми стана доста по-добър. Придобиването на тези два пръста беше от голяма полза. Те не ми служеха така, както си представяха лекарите, но аз се приспособих. Невероятно е какво може да върши човек само с едно малко стъпало и чифт пръсти при отсъствието на ръце и крака! Операцията и новите технологии ми помогнаха да се приуча да ползвам специална електронна инвалидна количка, компютър и мобилен телефон.

Не зная с какви трудности се борите вие. Не мога да се правя, че познавам всичко. Но помислете само през какво са минали моите родители след раждането ми. Представете си как са се чувствали, колко мрачно е изглеждало цялото им бъдеще. Нищо чудно сега да не виждате никаква светлина в непрогледния мрак на собствения ви тунел, но трябва да знаете, че моите родители нито за миг не са си представяли, че животът им може да бъде щастлив. Знам това от самите тях. Те изобщо не можели да си представят, че синът им ще може да живее самостоятелно и да има професионална кариера, а още по-малко – че изобщо някога ще бъде щастлив и жизнерадостен човек!

Повечето страхове, които измъчвали родителите ми, така и никога не се сбъднали. Израстването ми не беше никак леко, но бих казал – пък и те самите ще го потвърдят – че освен трудностите, в нашия живот имаше немалко радости и смях. Като се върна в спомените си, без колебание мога да заявя, че имах изключително нормално детство и не оставях на мира по-малките ми братя и сестри, досущ като всеки друг батко!

Може би точно в този момент животът не ви се открива в най-красивата си светлина. Вие не вярвате, че изобщо някога ще стане по-добър. Уверявам ви обаче, че е трудно да си представите какво щастие ви очаква, ако не се предадете! Не се отказвайте от своята мечта! Правете всичко, което е по силите ви. Вие имате сили да внесете промени в живота си. Смело следвайте мечтата си, каквато и да е тя.

Моят живот – това е един недописан роман. Вашият живот е вашият роман. Заемете се с първата му глава още в тази минута! Нека вашата книга е пълна с приключения, любов и щастие. Изживейте тъкмо онази история, която ви се иска да напишете за себе си!

В търсене на смисъла

Дълго време не вярвах, че мога да управлявам и да изграждам живота си. Не ми беше лесно да осъзная с какво точно мога да съм полезен в този свят и какъв ще бъде пътят ми. Още от малък бях убеден, че в моето уродливо тяло няма нищо хубаво. За сметка на това пък никога не са ме гонили от масата заради немити ръце. Не познавах и болката от приклещен пръст. Само че тези преимущества не ми бяха особена утеха. Моите братя и сестри, и братовчеди не ме оставяха по никакъв начин да изпитвам съжаление към себе си. Никога не са фъфлили смутено пред мен – приемаха ме такъв, какъвто съм. Техните открити шеги и закачки ме закаляваха. Вместо да живея в горчива тъга, аз се отдавах на смях и забавление.

„Погледнете го този тук в инвалидната количка! Това е извънземно същество!“ – подвикваха моите братя в търговския център и ме сочеха с пръст. Реакцията на околните ни изпълваше с неудържим смях. Хората просто не разбираха, че децата, които се нахвърляха срещу увреденото момче, са на практика неговите най-добри приятели.

С течение на годините все по-ясно осъзнавах, че подобна любов е безценен дар. Даже и от време на време да се чувствате самотен, трябва да знаете, че сте обичан. Повярвайте, Бог ви е създал в името на любовта. Това означава, че не живеете в самота. Неговата любов към вас е безпределна и благодатна. Той ви обича заради самата любов, а не защото очаква да получи нещо в отплата… Неговата любов е с вас във всеки миг на самота и отчаяние, не забравяйте никога това. Помнете, че самотата и отчаянието са само чувства – те не са обективна реалност. Любовта Божия е толкова велика реалност, че в доказателство на тази Своя любов Той дори ви е създал.

Много важно е да пазите любовта на Господа в своето сърце, защото има и моменти, когато човек се чувства нещастен. Не винаги можех да получавам подкрепа от моето голямо семейство. В училище например все по-ясно осъзнавах, че не съм като всички останали. Татко ме уверяваше, че Бог не допуска грешки, но понякога не успявах да се избавя от усещането, че съм изключение от това правило. „Защо не си ми дал поне една ръка? – питах Бога. – Помисли само колко много неща можех да върша с една ръка!“ Сигурен съм, че и вие сте имали в живота си моменти, когато сте молили или просто сте пожелавали животът ви да стане коренно различен. Не бива да изпадате в покруса, ако желаното от вас чудо не се е случило или желанието ви не се е изпълнило още в същата минута. Помнете, че Бог помага на тези, които сами помагат на себе си. Вие трябва да продължите да се борите за постигане на по-висши цели и за осъществяване на собствените си мечти.

Дълго време съм мислил, че ако тялото ми беше „по-нормално“, значи и животът ми щеше да бъде друг. Не съзнавах, че важното е не да бъда нормален – достатъчно е просто да бъда себе си, да бъда достоен син на своя отец и да изпълнявам промисъла Божий. Не тялото беше основният ми проблем, а онези ограничения, които си бях наложил, без да виждам какви възможности ми предоставя животът. Ако не сте успели да станете това, за което сте мечтали, и ако не сте постигнали каквото сте желали, причината е не толкова в обстоятелствата, а преди всичко във вас самите. Приемете своята вина и пристъпете към действие. Като начало повярвайте в себе си и в собствената си значимост. Не е нужно да чакате и околните да го осъзнаят. Не очаквайте чудо, нито „удобна възможност“. Вие сте ос и светът се върти около вас. Тъкмо така трябва да живеете.

В детските си години вечер често се молех Бог да ми дари ръце и крака, заспивах в сълзи, мечтаейки като се събудя на другата сутрин да открия, че имам ръце и крака – не приемах себе си такъв, какъвто бях. И в училище не ме приемаха такъв. Но онези, които в детството ми най-често ми причиняваха болка, не го правеха нарочно. Те бяха най-обикновени деца и често пъти дори не си даваха сметка за своите действия. „Защо си без ръце и крака?“ – питаха те. Искаше ми се да бъда като моите съученици. Имаше хубави дни, когато успявах да спечеля симпатиите им с моето остроумие, с желанието да се посмея над себе си и с известни успехи на корта. Но в най-лошите дни ми се налагаше да се крия из храсталаци и празни класни стаи, за да не ме тормозят и дразнят. Обикновено прекарвах времето си с по-възрастни от мен, а не с връстници, защото израснах повече за годините си и моята сериозност понякога влияеше потискащо.

Нито едно момиче не прояви любов към мен. Та аз нямах даже ръце, за да я прегърна. Ако ми роди деца, няма да мога да ги взема на ръце. Каква работа щях да върша? Пък и кой изобщо щеше да вземе на работа такъв като мен? Каквото и да се хвана да върша, ще ми бъде нужен помощник. Кой ще наеме да му работи някой, който сам се нуждае да му помагат?

Моите проблеми бяха най-вече физически, но ми оказваха и емоционално влияние. В детството си преживях ужасен период на крайно тежка депресия. Но когато навлязох в юношеските си години, за мое огромно удивление и радост, се приучих да приемам себе си, а впоследствие спечелих и желанието на околните да ме приемат. Всеки минава през периоди на самота, отчуждение и липса на любов. Всеки от нас си има своите собствени проблеми и страхове. Много деца се боят, че няма да ги оставят на мира заради голям нос или твърде къдрава коса. Възрастните се боят, че не са в състояние да си платят сметките или да живеят според собствените си очаквания.

Всички ние познаваме моменти на несигурност и страхове. Всички без изключение. Това е нещо естествено. То е част от човешкия живот. Подобни чувства са опасни само за онези, които се оставят да ги обладават нерадостните мисли, наместо да се борят с тях.

Вярвайте, че сте получили в дар прекрасни неща – таланти, знания, любов. Имайте готовност да ги споделяте с околните. И така постепенно ще започнете да приемате себе си, дори откриването на вашите дарове тепърва да предстои. Поемете ли по този път, околните ще видят това и ще поемат редом до вас.

В търсене на пътя

Веднъж говорих пред около триста тийнейджъри. Това беше моята най-голяма аудитория. Споделих с тях моите чувства и моята вяра. И тогава се случи нещо изключително. По време на разказа ми мнозина в залата бършеха сълзите си. Изведнъж едно момиче в залата избухна в силен плач. Не разбирах какво точно се е случило – предположих, че съм събудил у нея някакви болезнени спомени. Тя събра смелост, вдигна ръка и заговори, задавяна от сълзи. Даже ме попита дали ще й позволя да се приближи към мен и да ме прегърне. Бях истински изумен! Поканих я да се качи на сцената. Минавайки през залата, тя продължаваше да бърше сълзите си. После ме прегърна от все сърце. Това беше най-прекрасният момент в живота ми – сълзи бликнаха от очите на всички, включително и от моите. Но най-много ме изумиха думите, които това момиче прошепна в ухото ми: „Никой досега не ми е казвал, че сама по себе си аз съм прекрасен човек. Никой не ми е казвал, че съм човек обичан. Вие променихте целия ми живот, вие също сте прекрасен.“ До онзи момент аз все още се съмнявах в личния си престиж и приемах тези мои срещи като най-обикновено общуване с тийнейджъри. Но, първо, момичето ме назова „прекрасен“ (и това звучеше приятно). И, второ, аз за първи път разбрах, че моите думи могат да бъдат полезни за хората. Това момиче промени възприятието ми за живота. „Може пък наистина да имам своя роля в околния свят?“, казах си аз.

Подобни случки ми помогнаха да разбера, че независимо от моята инвалидност мога да правя нещо много важно в този свят и че хората имат желание да ме слушат. Те ми вярваха. Вътре в себе си чувстваха, че моите думи ще им помогнат да намерят решение за собствените си проблеми. Достатъчно беше само да ме видят, за да разберат с какво ми се е налагало да се боря и какво съм преодолял.

Бог ме ползваше в това състояние, за да достигам до хората в безброй училища, църкви, затвори, домове за сираци, болници, стадиони и конгресни центрове. Можех да достигна до сърцата на хиляди хора и да им кажа колко ценни са те за света. За мен беше истинско щастие да обяснявам на тези хора, че Бог си има Своя промисъл за всички нас. Използвайки необичайното ми тяло, Господ ме бе дарил със способността да насърчавам и окуражавам хората. Бог си има Своя план за всекиго от нас – план, който дарява човека с надежда и бъдеще.

Светлина на пътя

Когато станах на петнайсет години, намерих мир с Бога, измолих от Него опрощение и наставление. Отправих молитви към Него да внесе светлина на пътя ми и да ми открие смисъла на живота. Четири години по-късно приех кръщение, започнах да говоря за вярата си и с други хора. И осъзнах, че съм открил своето призвание. Моят път на оратор и проповедник се развиваше изключително успешно. Няколко години след това се случи нещо неочаквано, което за пореден път ме убеди в правилността на моя избор.

В онзи неделен ден всичко изглеждаше най-обикновено. Пристигнах в любимата ми калифорнийска църква, където ми предстоеше да говоря. За разлика от повечето ми изказвания, които представях из най-отдалечени кътчета на планетата, този път щях да говоря недалеч от дома ми. Християнският храм в Анхайм се намираше в непосредствена близост до моя дом. Влязох в храма с инвалидната си количка, наоколо се носеше хоровото песнопение, започваше службата. След службата минах най-отпред – пред всички енориаши, изпълващи огромния храм – и мислено се насочих към това, което щях да разкажа. В този храм ми предстоеше да говоря за първи път, така че изобщо не смятах, че там някой може да ме познава. И изведнъж, за моя огромна изненада, някой взе да ме вика по име: „Ник! Ник!“.

Това беше непознат за мене глас. Съмнявах се дали изобщо викат мен. Но се обърнах и видях, че един възрастен човек ми маха с ръка. „Ник! Погледни насам!“ – извика отново мъжът. Когато забеляза, че успя да привлече вниманието ми, веднага посочи към младежа, който стоеше до него в препълнения храм. Той пък държеше в ръцете си детенце. В храма имаше толкова много хора, че успях да забележа единствено светналите бебешки очи, лъскавата му тъмно кестенява коса и откритата беззъба усмивка.

Мъжът вдигна бебето нависоко, за да мога да го видя по-добре. И в този момент усетих прилив на силни чувства. Ако имах крака, сигурно щяха да се подкосят. Това почти едногодишно детенце беше досущ като мен. Без ръце и крака! То дори нямаше мъничко стъпало, каквото имах аз. Едва тогава разбрах защо тези мъже така настояваха да го погледна. След това научих, че детенцето се казва Даниел Мартинес, а неговите родители – Крис и Пат.

Трябваше да мисля за предстоящото си изказване, но когато видях Даниел, или по-точно – себе си в това дете, бях връхлетян от неудържими емоции. Изпълних се с дълбоко съчувствие към това детенце и към родителите му. Но след това ме покосиха горчиви спомени и дълго потискани чувства. Върнах се мислено в миналото и си дадох сметка, че на това детенце му предстои да извърви моя път. „Известно ми е какво чувства – мислех си аз. – Вече съм изживял всичко онова, което на него тепърва му предстои.“ Гледах Даниел и усещах дълбока свързаност с него. Обхванаха ме забравени чувства на несигурност, тъга и самота. Започнах да дишам трудно, целият се облях в пот под ярките светлини. Взе да ми се вие свят. Това не беше пристъп на паника. Просто в душата ми се събуди детето.

После дойде откровението, което ме преизпълни с чувство на вътрешен мир. В детството си не познавах никого в подобно състояние като моето, който да ме упътва и помага. Но Даниел имаше мен. Аз можех да му помагам. Моите родители можеха да окажат помощ на неговите. Не трябва и той да минава през същото, през което съм минал аз. Навярно ще мога да го избавя от болката, която аз съм изпитал. Вече знаех, че е трудно да живееш без ръце и крака, но и бях съумял да преодолея болката. Нищо не успя да ми попречи да намеря своя път в живота.

Даже да не променя този свят според мечтите си, аз все пак зная, че животът ми няма да отиде напразно. И вие трябва да вярвате, че имате сили да постигате това със собствения си живот. Живот без смисъл не дава надежда. Живот без надежда не носи вяра. Ако намерите начин да осмислите живота си, ще откриете и надежда, и вяра. А надеждата и вярата ще ви поведат право напред, към бъдещето. Бях отишъл в храма, за да насърчавам и окуражавам другите. Когато хората видяха момченцето, което беше досущ като мен, те го посрещнаха с овации. Този пример послужи като убедително доказателство, че променям живота на много хора, и най-вече на такива, които се сблъскват със сериозни изпитания – като Даниел, например, и неговите родители.

Поканих Даниел и неговите родители да дойдат на подиума. „В живота няма случайности – казах аз. – Всяка наша стъпка е предвидена от Бога. Не е случайност това, че в нашия храм се появи подобно детенце, без ръце и крака.“ При тези думи Даниел дари енориашите с прелестна усмивка. Когато таткото вдигна момченцето високо във въздуха, настъпи пълно мълчание. Виждайки пред себе си млад мъж и бебе с еднаква травма, хората заплакаха. Чу се шумолене на кърпички и тихи ридания. Аз рядко плача. Но когато всички наоколо заридаха, не можах да сдържа сълзите си. Вечерта се прибрах у дома, но нямах сила да кажа нито дума, защото не преставах да мисля за детенцето и за онова, което съм чувствал аз като малък. За всичко, което му предстои да преживее, за мъките и проблемите, с които ще се сблъсква, докато израства. Знаех, че го очакват страдания, и изпитвах скръб. Но си давах сметка, че аз и родителите ми можем да облекчим товара, който лежеше на плещите на момченцето и неговото семейство. Знаех, че пак ще се срещна с това дете и ще му даря надежда. Моите родители бяха изминали същия този път, но на тях никой не им беше помагал. Бях убеден, че те ще се зарадват на възможността да помогнат на това семейство.

Използвайте моя опит

Имал съм щастието да получавам много писма. Днес се чудя как в детството не съм могъл нито да се радвам на собствения си живот, нито да внасям надежда в живота ни другите. Навярно вие все още търсите смисъла на своя живот. Но едва ли ще го откриете без служение на околните. Всеки от нас се надява да използва своите таланти и умения за нещо по-добро, не само за плащане на сметки.

Знаем, че материалните постижения не носят духовно богатство, но в днешния свят е добре все пак да си напомняме, че самореализацията – това не е трупане на богатство. Има и хора, които се мъчат да се осъществят по странни начини. Някои пият, други прибягват до наркотици. Има и такива, които си правят пластически операции, за да са в съответствие със странни стандарти за красота. Виждаме и хора, които отдават целия си живот, устремени по пътя към успеха, но само в един миг неочаквано падат от върха. Най-наблюдателните сред нас непременно успяват да забележат, че лесен начин за постигане на дълготрайно щастие няма. Ако отдадете живота си за получаване на краткотрайни наслаждения, то и удовлетворението ви ще бъде кратковременно. Винаги ще получавате това, което заслужавате – за днес сте го постигнали, утре го няма.

Животът не е собственост, а битие. Може да се оградите с всевъзможни неща, които се купуват с пари, но като човек да си останете нещастен. Познавам хора с прекрасно телосложение, но те могат само да мечтаят за щастието, което съм преживял аз. По време на обиколките ми по света, съм виждал невероятно щастливи хора в гетата на Мумбай и африканските приюти за сираци. Редом с това ми се е случвало да срещам хора нещастни в богати градове и места, където се води живот за милиони.

Защо се получава така? Истинско удовлетворение можете да получите само тогава, когато използвате в пълнота вашите таланти и заложби. Само тогава ще се почувствате истински човек. Не се поддавайте на изкушението да се стремите към материалното. Мечтите ви трябва да са свързани не с идеалното жилище, с най-модното облекло или с най-съвременния автомобил. Мисълта, че с придобиването на нещо материално ще почувстваме щастие, е масово заблуждение. Тръгнете ли да търсите щастието в материални придобивки, никога няма да го намерите.

Обърнете се наоколо. Вгледайте се в себе си

В детството си смятах, че ако Бог ми беше дал ръце и крака, щях да бъда щастлив до края на дните си. И в тази мечта не виждах нищо егоистично, тъй като ръце и крака имаше почти всеки. Сега обаче се научих да бъда щастлив и потребен на хората без помощта на никакви допълнителни „приспособления“. За това ми помогна и Даниел. Общуването ми с него и с неговото семейство ми припомни защо съм пратен на тази земя. Още щом пристигнахме в Калифорния, с родителите ми отидохме при семейството на Даниел. Говорихме няколко часа, споделяхме опита си, обсъждахме как могат да бъдат решавани проблемите, с които щеше да се сблъска малкото момче. Още от първия ден между нас се роди изключително сърдечна близост, съхранена до ден днешен. Година след първата ни среща се видяхме отново. Родителите на Даниел ни казаха, че според лекарите той няма да може да се справи с такава специална инвалидна количка като моята. „Но защо? – учудих се аз.-Та аз започнах да ползвам моята инвалидна количка тъкмо когато бях на негова възраст.“

За да докажа своите думи, излязох от количката и предложих Даниел да заеме мястото ми. Той се справи отлично с джойстика за управление. Даже му хареса! Момчето доказа на родителите си, че може да ползва количката. И това беше само една от многото придобивки вследствие на нашето познанство. Чувствах се убеден, че съм изпратен на този свят заради това момченце. Мой дълг беше да положа светлина на пътя му, да споделя с него собствения си опит. Трудно ми е да ви опиша въодушевлението, с което се изпълних, поемайки ролята на наставник на Даниел. В онзи ден ние го дарихме с нещо скъпо, но на мен той ми направи безценен подарък: почувствах се потребен. Няма с какво да се сравни подобно чувство – то не може да се роди нито от покупката на скъпа вещ, нито от придобиването на луксозно имение. Това е несравнимото усещане за изпълнение на Божия промисъл.

Основното в живота е да отдаваш себе си. В хода на разговорите ни с Даниел и неговите родители, моите родители споделиха колко много са се страхували да не потъна във ваната – та нали нямам нито ръце, нито крака, с които да се задържам на повърхността. Те бяха много внимателни, докато ме къпеха като малък. Когато израснах, татко взе предпазливо да ме придържа във водата и да ми показва, че мога да плувам. С времето придобих увереност в собствените си сили и осъзнах, че мога да оставам във водата, докато в белите ми дробове има въздух. Даже се научих да използвам мъничкото си стъпало, за да се движа във водата. Представете си само с какъв страх са се изпълвали родителите ми, когато са ме потапяли във водата. Представете си огромната им изненада, когато съм решил да бъда запален плувец и да се гмуркам във всеки водоем. По-късно, след този разказ пред семейството на Даниел по-късно научихме, че една от първите реплики на момченцето била: „Искам да плувам като Ник!“ Днес Даниел плува прекрасно. Мисълта, че моят опит помага на Даниел, осмисли живота ми. Даже да не трогна никого повече с моята история, дори само едното желание на Даниел „да плува като Ник“ беше достатъчно целият ми живот и всички трудности, през които съм преминал, да придобият смисъл.

Първото и най-важното за човека е да осъзнае смисъла на живота си! Вие сами можете да допринесете за неговото осмисляне. Нищо чудно все още да не сте го открили. Но ако го нямаше този смисъл, нямаше да ви има и вас на тази земя. Убеден съм, че Господ грешки не прави. Той твори чудеса. И едно от тези чудеса съм аз. Вие – също. І www.pravmir.ru.

Превод: Анжела Петрова

Коментари

коментара