За почитането на светите мощи

За нецърковните хора, както и за представителите на други вероизповедания, всичко това изглежда като странна отживелица от някакви древни суеверия. Много често аргументът, че култът към светите мощи е нещо нехристиянско, се използва от евангелистите. Трябва да отбележим, че това твърдение не е ново: в началото на Реформацията през XVI в. много ревностни протестанти унищожават реликвариите (почитаните гробници) на светците в бившите католически църкви в Германия, Швейцария и Англия. Техният аргумент: в Библията не се казва нищо за почитането на мощи и затова то трябва да бъде забранено.

Това е слаб аргумент. Свещеното Писание за християните не е сборник от буквално разбирани повели, съдържащи информация за всички житейски ситуации – тя е най-ценната записана част от Свещеното Предание и Църквата свидетелства, че тези книги са боговдъхновени и полезни за изучаване.
Но в Църковното Предание има и много други неща, за които нищо не се говори в Свещеното Писание. Свети Василий Велики пише за това в посланието си „За Светия Дух“ до Амфилохий. Ще се опитам да цитирам този пространен откъс, тъй като той е много важен:

„Ако бихме намислили да отхвърлим обичаите, които не са посочени в Писанието, като нямащи голяма сила, неусетно бихме изопачили най-важното в Евангелието, или по-добре казано, бихме превърнали проповедта в пустословие. Например (нека първо припомня първия и най-общ въпрос), кой е възложил да се уповаваме на името на нашия Господ Иисус Христос и в писмена форма ни е научил да се осеняваме в кръстно знамение? Кое Писание ни е научило по време на молитва да се обръщаме на изток? Кой от светците ни е оставил в писмен вид думите на призоваване при поднасянето на Хляба на благодарността и Чашата на благословението? Защото ние не се задоволяваме с думите, споменати от Апостола или Евангелието, а преди и след тях произнасяме други, защото притежават голяма сила за извършване на Тайнството, след като сме ги получили от учението, което не е изложено в Писанието. Според какви правила, установени в Писанието, ние благославяме водата на Кръщението и елея за помазване, и дори човека, който се кръщава? Не е ли това според тайнственото предание?” (глава 27).

Така че за истинските църковни християни аргументът „само това, което е в Писанието” (Sola Scriptura), очевидно е несъстоятелен. Още повече, че протестантите, които го изтъкват, не биха могли да оправдаят думите си, като подменят истинското Предание на Църквата със собствените си „предания”.
Нещо повече, Свещеното Писание, а и Евангелието, съдържат думите на Самия Иисус Христос, които свидетелстват за почитането на гробовете на пророците сред евреите по време на земния живот на Спасителя. Вярно е, че там този обичай не е заслужил одобрението на Иисус Христос, но не поради мнимо идолопоклонничество. Иисус Христос осъжда фарисеите и книжниците за това, че строят и украсяват гробовете на пророците, но не следват пророческото учение.
„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето зидате гробници на пророците и украсявате паметници на праведните” (Мат. 23:29), казва Той. Господ свидетелства, че Той е Този, Който е изпратил пророците и Сам е дошъл, за да привлече при Себе Си онези, които се подчиняват на гласа на пророка: „Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!” (Мат. 23:37). Тоест Господ осъжда фарисеите не за това, че почитат гробниците на пророците, а за това, че не се подчиняват на проповедта им.
Свещеното Писание не казва нищо за почитането на Божията Майка, но предсказва предстоящото ѝ почитане чрез думите на една жена от Евангелието на Лука: „А когато Той говореше това, една жена издигна глас от народа и Му рече: блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал!” (Лука 11:27). Невъзможно е да следваме Иисус Христос, но да не почитаме Неговата Майка. Невъзможно е да славим светците, но да не признаваме това, което е свързано с тях. Ето защо християните още от най-ранни времена (за това има достоверни исторически сведения) почитат останките на светците – светиите мощи.
Този факт е свързан най-вече с вярата ни във Възкресението – вярата във възкресението на Христос и вярата във всеобщото възкресение на мъртвите. Раннохристиянският автор Марк Минуций Феликс пише за начина, по който християните погребват своите починали близки: „Ние не се страхуваме от никаква вреда, при какъвто и да е начин на погребение, но се придържаме към стария и по-добър обичай да предаваме тялото на земята”. Те са правили това заради вярата си във възкресението на мъртвите: „Цялата природа, за наше утешение, ни внушава мисълта за едно бъдещо възкресение… Ние (…) трябва да очакваме пролетта на нашето тяло”. И тъй като почетното погребение било свещено за древния свят, християнските катакомби – подземия за погребения, са служели и като безопасно място за събиране на християните в дните на големите гонения.
Тогава се появили многобройни свети мъченици – свидетели на новия живот във възкръсналия Божия Син, които отишли на смърт и мъчения заради тази пасхална вяра. Телата на светите мъченици не само били погребвани с почит, но и на гробовете им християните извършвали най-великото тайнство Евхаристия, разчупвайки Хляба на Причастието във възпоминание на Страстите, Смъртта и Възкресението на Христос. Именно от този обичай на християните произлиза правилото, според което частица от мощите на някой светец се поставя в православния престол, на който се отслужва света Божествена Литургия. По същия начин частица от мощите се поставя и в антиминса (плат, на който се отслужва отслужва св. Божествена Литургия). В православната литургична традиция антиминсът е задължително условие за възможността да се отслужва отслужва св. Божествена Литургия, особено когато тя се отслужва при специални обстоятелства извън осветената църква.
Разбира се, първите мощи, които са били почитани, са били тези на светите мъченици. По-късно, след като Църквата се е освободила от гоненията, от IV в. нататък започнали да се почитат светителите (свети йерарси) – свети Николай, свети Спиридон и други, а в разцвета на монашеството – преподобните – светци, постигнали святост по пътя на подвизите в пост и молитва и борбата със страстите. Почитането на мощите им е било атакувано от тогавашните „сектанти” – иконоборци. Но това е специална тема, която изисква отделен разговор. Иконоборството е богословски победено на Седмия вселенски събор, орос, който е утвърдил почитането на иконите като доказателство за истинското, а не призрачно въплъщение на Иисус Христос, както и почитането на иконите на Божията майка, Ангелите и светците. При това е посочено, че на иконите не се отдава богопоклонение, а почитателно поклонение, както и на Кръста и Евангелието. Ето защо можем да смятаме, че почитането на мощите на светците в Църквата е съборно утвърдено. Мощите напомнят за делата на светците и видът им призовава всеки вярващ да подражава на такъв живот.
В края на Средновековието почитането на мощите широко се разпространило в християнския свят и в тази връзка започват да възникват финансови въпроси, които довеждат до това, че протестантите „изхвърлят с водата и бебето”. Разбира се, когато се молим на светците, е необходимо преди всичко да прославяме техния пример на християнски живот, да подражаваме на подвизите им – това е смисълът на християнската агиология. Именно тогава надеждата спрямо молитвите на светците пред Бога няма да бъде посрамена. Има ли смисъл да почитаме един светец и да вършим дела, противоречащи на неговия пример? Защото тогава и ние трябва да бъдем изобличени от евангелското слово за „боядисаните ковчези”.
Освен това Господ често прославял светите хора, които криели своята святост приживе, чрез посмъртното нетление на техните останки, чрез нетлението на мощите им. Тоест чрез специалното запазване на святото тяло в гробницата-рака, а не само на благоуханните кости, както често се случва с преподобните. Вследствие на това в широките народни маси възникнало убеждението, че всички мощи са нетленни. Макар че в манастирите на Света гора например нетленността на тялото на монаха, напротив, би могла да свидетелства за неговия невнимателен монашески живот и да изисква специални молитви за душата му. Именно това погрешно народно убеждение, че всички мощи са непременно нетленни, е използвано от болшевишките-богоборци по време на кампанията за изземване на светите мощи. Повече за това можете да прочетете в (руската – бел. прев.) Православна Енциклопедия (виж: статията „Аутопсия на мощите”).
Преди всичко ние почитаме делата на светците, отправяме молитви към тях като наши ходатаи пред Иисус Христос и само при това условие почитането на мощите е ценно. Разбира се, по молитвите на светците често са идвали изцеления от мощите, като например свидетелството от Деянията на светите апостоли, когато дори сянката на свети апостол Петър изцелявала болните, „по улиците изнасяха болните и ги слагаха на постелки и одъри, та, като минава Петър, поне сянката му да осени някого от тях” (Деян. 5:15). Но това почитане винаги трябва да бъде придружено от молитва, добри дела, изучаване на житието на светеца, за да се поучим от неговия добър пример.
Така, благоговеейки пред мощите на светците, руският народ следва тези добри примери. Както пише Василий Осипович Ключевски за онази Русия, която се събира при мощехранителницата с мощите на преподобния Сергий Радонежски, че при „името на преподобния Сергий народът си спомня за своето нравствено възраждане, което направи възможно и политическото възраждане, и утвърждава правилото, че политическата крепост е силна само тогава, когато се държи на силата на нравствеността. Това възраждане и това правило са най-ценният принос на преподобния Сергий, не архивен или теоретичен, а положен в живата душа на народа, в неговото нравствено съдържание… Изпълнявайки паметта на преподобния Сергий, ние проверяваме себе си, ревизираме своя нравствен запас, завещан ни от великите строители на нашия нравствен ред, обновяваме го. Вратата на Лаврата на преподобния Сергий ще бъде затворена, а кандилата над гроба му ще угаснат едва когато употребим този запас, без да го попълваме.“

Превод: Виталий Чеботар
Източник: pravoslavie.fm