За срещите при „Попа“
Има едно изречение, което често обичаме да повтаряме: дошли са последните времена, днешното време е оскъдняло откъм святост, любовта е започнала да изстива у мнозина. Ние, съвременните хора, много обичаме да предявяваме претенции към любовта – изстинала или не. Към любовта на другите… И рядко става дума, в мислите ни или в разговорите с другите, за собствената ни любов, за това какво излъчва тя… Има ли я, няма ли я… Един от белезите, по които това личи, е отношението ни към светците. Измежду тях като ярък светилник сияе светейшият патриарх Евтимий Търновски.
Той е събрал в себе си всичко онова, което търсим, а все ни липсва. Казваме, че днес няма истински духовници, пък ето пастирът, който в грижата за паството си смая дори озверелия агарянски поробител. Казваме, че няма социални благодетели, а ето този, който превърна столицата в един голям приют за бедни и страдащи. Казваме, че няма дипломати, а пред нас е този, когото половината свят смяташе за чест да срещне и просеше неговите молитви и поучения. Казваме, че няма молитвеници, а св. Евтимий е ученик на този, който в молитвата си пребиваваше като огнен стълб. Казваме, че българската книжнина тъпче на едно място, а сме забравили, че и онова, което имаме, е от светейшия отец. Казваме, че днес никой не търси истината, а ето го изповедникът и заточеник за Православието Евтимий. Казваме, че няма любов, а ето духовният отец, когото осиротяващите му български чеда изпращаха с плач и викове на страшна болка…
И въпреки всичко ние, софиянците, го наричаме с едно хладно име – „Попа”. Имах такъв случай – едно момиче ме спря на улицата и ме попита откъде да мине за Университета. Обясних й: „Ще минеш оттук, ще завиеш оттам”. „Ахааа – досети се тя, – покрай „Попа”. „Не – казах й, – сега минаваш покрай попа, а после ще минеш покрай Патриарха”. Тя се разсмя гузно. Половин София си урежда срещите на „Попа”. Минава покрай светейшия патриарх, покрай неговия паметник и отминава. Когато си определяме там срещите, виждаме ли го? Виждаме го, но просто не ни интересува светецът, праведникът, за когото така настойчиво изискваме да се появи. Минаваме покрай него, сякаш че го няма. Сякаш, че той е мъртъв. Сякаш е останал само един издялан камък на някакъв си заслужил някога с нещо поп. И тук идва големият въпрос: кой е мъртъв? Дали свети Евтимий или ние, които идваме отникъде, спираме под покрова му и отиваме за никъде? Кой е мъртъв? Дали е мъртъв онзи, който има в себе си Животодателя Христа, или ние, които отиваме на дискотеки, по работа, по бизнес, на разни „важни” срещи или безсмислени забави? Кой е мъртъв? И кой е жив?
Когато светейшият патриарх напускал Търново, българският народ попаднал под робство. Другият въпрос е: ние сега под робство ли сме или не? Можем да кажем важно като иудеите: „Никому не сме роби!”. И пак бихме чули същия отговор: „Истина ви казвам, всякой, който прави грях, роб е на греха” (вж Йоан 8:33-34). А това е робство несравнимо по-страшно от турското, защото води не до физическа, а до вечна погибел. И не плачем от това, не страдаме, не търсим помощ и избавление от него, а блажени от робията просто подминаваме паметника или го драскаме с неразбираеми надписи.
Никое време не е било по-любящо греха, както нашето. И никое не изисква така тиранично от другите да му служат в святост, както сегашното. И все пак, защо всички уреждат срещите си там? Веднъж ми дойде такава мисъл. Стои патриархът и се моли, благославя нашите пътища, както преди ни оставя на Светата Троица. И сега си мисля – ние го наричаме „Попа”. Имаме хладно отношение към него. Но главното е не това, а отношението на светейшия патриарх Евтимий към нас. Той ни търпи и желае нашето изправяне. Обича ни не просто с отеческа, а с Христова любов. Имаме това, което желаем, но не го забелязваме. А какво ли бихме правили, ако можехме да видим истинската реалност? Със сигурност ще кажем като някогашните търновчани: „На кого ни оставяш, добри пастирю?” И той пак, както преди, би възкликнал: „На Светата Троица ви оставям, чеда. И сега, и во веки”.
Бог не е Бог на мъртви, а на живи (Лука 20:38). И свети Евтимий не само не е мъртъв, а сега е пред престола на Този, Който е самия Живот, и гледайки Го лице в лице се застъпва за нас – своето днешно паство, което се подиграва с Господните заповеди, продава непорочната православна вяра за паница леща и вечната й славата заменя с лъжливия блясък на земната суета и преуспяване. По-вярно би било да кажем, че ние, потъналите в грехове, сме мъртви, защото грехът е смърт. И може да се окаже, че между нас и окончателната ни гибел стои само горещото застъпничество на свети Евтимий и неговата светителска благословия.
Българският народ няма друга защита освен благодатния покров на Пресветата Троица и застъпничеството на светиите пред Нея. Нито друга перспектива освен Небесното Царство. Срещите пред паметника на „Попа” са възможност за момент да се сетим за това. Молитвите му да имаме!
