За тържеството на Живота
От понеделник на книжния пазар може да бъде намерена новата книга „Среща с Живота“ на свещеник Владимир Дойчев, издадена с благословията на патриарх Неофит. Сборникът включва 52 проповеди, а издател на книгата е писателят Николай Фенерски.
Отец Владимир Дойчев е роден на 21 декември 1975 г. в София. Работил е като репортер, редактор и водещ в различни електронни медии. Завършва аудиовизуална журналистика в НБУ, а по-късно – и Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. През 2008 г. е ръкоположен за свещеник и от същата година служи в столичните храмове „Св. преп. Наум Охридски“ и „Въведение Богородично“ в столичния квартал Дружба. От години участва с проповеди в предаването „Иконостас“ на Нова телевизия. Негови проповеди са публикувани и в редица църковни и светски сайтове и блогове.
„Среща с Живота“ може да се открие в столичните храмове „Света Неделя“ и „Свети Седмочисленици“, както и в книжарниците „Къща за птици“, „Български книжици“ и „Лествица“, във Варна – в храм „Св. Цар Борис“ и в църковния магазин „Св. Петка“. Книгата ще се продава още в Ловеч и в Неврокопска епархия, както и може да бъде поръчана по интернет от издателство „Дива“, на имейл knigi@outsideri.org или на тел. 0884 029 264.
Представяме ви една от проповедите, включени в книгата, посветена на днешната Неделя Православна…
Първа неделя на Великия пост – Православна (Иоан 1:43-51)
Като се връщам назад във времето с умиление си спомням за един професор, който ми преподаваше. Беше в първите години, които последваха след „избухването“ на онова нещо, което сега малко маниерно наричат демокрация. Помните – беше объркано време. Живея само на няколко спирки от Богословския факултет в София, но в друг план тогава се намирах сякаш на стотици километри от него. Учех една светска специалност. Понякога на човек са му нужни години, за да измине само няколко километра. Може да минава всеки ден покрай енорийския си храм и винаги да е еднакво отдалечен от него. Да не говорим, че не е изключено да влезе, да излезе и пак да си остане далеч от същността на това, което се случва в храма. И така да продължи дълго… Казвам това, защото ми е ясно колко трудно е да израснеш в среда, която не знае нищо за Бога. Както, всъщност, е с повечето българи. За да преминеш това кратко в географски, но огромно в духовен смисъл пространство, са ти нужни две неща.
Отец Владимир Дойчев
Първото е желание да си зададеш естествените за човека въпроси, свързани с Истината и смисъла на човешкото съществуване. И разбира се, упоритост да намериш отговорите им. Знаете ли как се справят повечето хора с толкова мъчителните за почти всеки млад човек въпроси? Много просто – спират да си ги задават. Затискат ги под купищата ежедневни задачи – работа, сметки, кариера и т.н. Е, листовете, на които тези най-важни питания са написани в сърцето, се показват понякога изпод купищата останали неща – например, когато отидеш на някое погребение… Поплакваш си и се питаш: „За какво беше всичко?“, но след няколко дни се разминава и пак продължаваш постарому… Може би, до следващата смърт…
Други решават нещата радикално. Понеже не са способни да разберат живота, казват: „Няма смисъл.“ Имат голямо самочувствие и не могат да признаят: „Объркан съм, не мога да разбера“, затова казват: „Няма Бог, няма Абсолютна Истина.“ Ходих веднъж на среща с едни петокласници (може и да бяха по-малки, не помня добре). И след часа ме спира момиченце и пита: „Отче, можете ли да говорите с Бога?“ „Разбира се, миличка – казвам – всеки може. Разговорът с Бог се нарича молитва. И ти трябва да Му се молиш.“ Тя се поколеба: „А можете ли да говорите с Него за моя баща? Той не вярва в Бога, казва, че всичко е случайност. Разбирате ли?“ И ме погледна угрижено, изразявайки с детския си поглед цялата сериозност на проблема. Ядосах се. Помислих си: „Какъв човек?!“ Ето, аз съм дошъл и говоря на децата за вярата, за Възкресението на Христа, за вечния живот. А може ли този да застане и да им каже, че няма Бог, че всичко завършва със смърт, каквото и да правиш, каквото и да постигнеш – в крайна сметка – низ от случайности и смърт?… И толкова… Може ли да им го каже в лицето? Пък… нищо чудно и да може да го направи. Така е лесно. Лесният път към ада. Защото да търсиш Истината е път, пълен с болка. С падания и ставания. С провали… Често много провали, на края на които обаче стоят отговорите.
И тук идваме до второто важно нещо – помощта. Всеки път е по-лек, когато има кой да ти подаде ръка. Професорът, за когото споменах в началото, беше един от тези помощници. Говореше ни за съвременна литература и за литературна критика. Но между другото каза и няколко неща, които са се запечатали в съзнанието ми. Изглежда, защото са ми се сторили по-важни от останалото. Казваше: „Пред вас стои предизвикателството да намерите Истината в почти невъзможния за дефиниране свят, който ние ви оставихме“… И още: „Учудвам се колко малко знаете вие – порасналите деца – за борбите, които ние цял живот водехме със злото и колко страшни бяха те. Но си давам сметка, че може би това е вашето предимство. Така ще можете да започнете начисто.“ Т.е., стимулираше ни да търсим Истината, да я търсим там, където е чистотата на сърцето и да сме готови да страдаме за нея. Разбирах тези думи с течение на времето, а не веднага. Като повечето хора на тази възраст се мислех за голямата работа. Една похвала да ти направят и почваш да се възприемаш много сериозно. Казваш си: „Така е с нас, творците…“ или „Прави са за големите неща, които ще сътворя“… Големи неща – глупости. Всичко голямо е от Бога, а ние сме нищо. Но като си незрял те обхваща гордост. А вследствие на гордостта – самота. Затова внимавайте да не прекалите с похвалите към студентите. Светът е достатъчно самотно място и без това. Вместо ласкателства е нужна помощ. Ласкатели много, а помощници малко…
Всички ние, които сме познали Господа – служителите на светия олтар, т. нар. „богослови“, сме призвани да сме такива помощници. И когато спрем да бъдем такива, Бог изпраща някакви други хора да вършат делата Му – например професори по литература. Защото казва Господ: „Ако тия млъкнат, камъните ще завикат“ (Лука 19:40). И много често реално така и става. Помните ли как о. Серафим Роуз търсел Бога, търсел Истината къде ли не – във философии, религии… И все не я намирал. Накрая достигнал до такова отчаяние, че хем отричал Бога, хем крещял от болка към Него. Справял се като слушал една кантата на Бах. Отново и отново. И в нея намирал някаква утеха. Така и ние слушахме музика. Разбира се, такава, която би ужасила духовен аристократ като о. Серафим. Един познат казваше: „Ти слушаш такава музика, че или трябва да си вадиш стружки от ушите, или да изпаднеш в депресия.“ Нещо като търсене на Бога пипнешком…
Най-важното е обаче, че не само ние търсим Бога, но много по-напред Той ни е потърсил. Търси ни, откакто Адам съгреши и се скри от Него. „Адаме, где си?“ – му казал (Бит. 3:9). Потърсил ни е като се е въплътил. Станал е като нас, за да Го познаем по-добре. Потърсил ни е до смърт, разпънал се е вместо нас, взел е нашата болка, нашата смърт и е възкръснал, побеждавайки завинаги всяка болка, всяка смърт. И ни търси и досега: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20).
Ако човек е искрен търсач, той не може да не стигне до Истината, защото тя не е факт, нито представа, а Личност, Която сама ти се разкрива. Бог желае нашето вразумяване, реализирането на нашите търсения – „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори“ (Мат. 7:7-8). Когато о. Серафим открил Православието, казал простичко: „Христос е по-добър от Бах.“ Несравнимо по-добър. Както казал ап. Натанаил: „Рави! Ти Си Син Божий, Ти си Царят Израилев“ (Иоан 1:49). И човек разбира, че цялата болка си е струвала. Хиляди пъти си е струвала. И не само си е струвала, но е била и необходима.
Но о. Серафим казва и още нещо важно – че трябват много усилия да намериш Истината, но още повече усилия са нужни, за да я задържиш. Особено в един свят, където всичко е много повече въпрос на приказки, отколкото на живот и смърт. В едно време, което все повече се връща към въпроса на Пилат Понтийски: „Що е истина?“ (Иоан 18:38). В смисъл на „Какво толкова има в Истината?“ или „Как може да ти пука за Истината?“ Не случайно Господ казва, че който иска да върви след Него, трябва да се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Го последва (Мат. 16:24). Ако си открил Христос, трябва да стигнеш до края с Него. Трябва да си готов да умреш заедно с Него, за да можеш да вкусиш и от Възкресението Му. Само този, който е готов да изгуби живота си, ще Го намери (Мат. 16:25). Тази готовност е много важна в днешното време на компромиси. Затова и свети Серафим Соболев ни предупреждава, че не трябва да нагаждаме Истината към нас, а да се нагаждаме ние към нея.
Веднъж едно момче ми каза: „Отче, не знам защо непрекъснато ми говореха, че трябва да приема Православието? И сега, когато го приех, ми казват, че то не е единствената Истина, че има и други пътища. И че е важно да съм готин в най-общия смисъл на тази дума. Че аз си бях готин и преди да стана православен? (Всъщност, момчето употреби думата „пич“, а не „готин“, но аз се притесних да я напиша веднага, за да не изглеждам циничен.) Ето такива сме. Непрекъснато някой ни говори, че трябва да проповядваме на младите хора. И как ли не се опитваме да осъвременим проповедта, за да им се харесаме. Наскоро една жена ми прати линк с православен хеви метъл, изпълнен от гръцки монаси. (Не мога да твърдя, че са истински монаси, но поне на такива приличаха.) Видя ми се много глупаво. Добре че тези неща ги гледат само православни и сме си свикнали вече… Защото това не може да обърне никого. Хората си имат хеви метъл и без нас. Тези, които търсят – търсят много повече. Търсят Христос. Вместо това ние им предлагаме някакъв сурогат на проповед. Като клоуни се опитваме да ги забавляваме. Хората не искат да бъдат забавлявани. Искат да чуят думи за вечен живот. И като ги чуят, няма да искат да отидат никъде другаде. Както станало с апостолите (Иоан 6:68).
Сега е много модерно да се говори за любов. Една любов ни залива, не е работа. Чудиш се къде да се денеш от нея. Казваш на някого: „Ама нали знаеш, че еди-кои си проповядват лъжливо учение?“ И се почва: „Защо ги осъждаш? Ти нямаш любов! И те са християни! Какво мислиш, че само ти ще се спасиш ли?“ Отговаряш им: „Не, бе хора, просто това е въпрос на лъжа и истина. Това, което казват, не е вярно! Какво общо може да има между лъжата и истината, между верния и неверния?“ (II Кор. 6:14-15). А те пак: „Ти си талибан! Ти ги мразиш! Един християнин не може да мрази!“ Тук е мястото да кажа, че аз никого не мразя. Не мразя никой човек. Но лъжата и нейния баща мразя. И се надявам това никога да не се промени. Затова е важна Неделята
на Православието. Тя ни разказва за хора, които са имали любов, несравнимо по-голяма от нашата. И сега съзерцават лицето на проповядвания от тях Господ, за Когото са положили живота си. Положили са живота си за Истината, която са открили в Православната църква. На мнозина от тях са говорили същото, което се говори и днес. Но те не са направили компромис. И затова са се осветили. Очудотворили. Тази неделя е наречена Тържество на Православието. Тържество на Истината над лъжата. Тържество на истинската любов към Бога и ближния над угодническата и самолюбива розова представа за любовта, която пробутва светът.
Има някои реплики, които не харесвам от малък. Една от тях е: „Светът е кръчма – да седнем на една маса.“
За мен светът не е кръчма. И кръчмите не са място, където създавам социалните си контакти. Но колко лошо е, че тази мисъл вече се прилага не само по отношение на светския ни живот, но и на духовния. Все повече ни се натрапва, че щем-нещем – трябва да седнем на една маса, защото думата еретик вече не е политически коректна, защото не е „готино“ да наричаш някого така. Има няколко важни неща, които никога не трябва да забравяме. Църквата не е кръчма. Светият Престол не е тезгях, на който се сервира вино и топла питка за мезе. Тя е дом Божий, в който се извършва Тайната вечеря на Господа и това, което стои на Светия Престол, е Самото Пресвято Тяло и Самата Честна Кръв на нашия Господ Иисус Христос. И на тази Вечеря са поканени само верните. Защото не всички са верни, ако ще и да се наричат като нас християни. Между верни и неверни срещата може да се осъществява само в кръчмата. Но никога в Църквата! И ако някой казва обратното – греши.
Минаха двайсетина години, но не мисля, че нещата са се променили. Не мисля, че сме създали благочестива среда. И сега има млади хора, които търсят Истината в невъзможния за дефиниране свят, който сме им създали. И не знаят за нашите битки, които водихме със злото. Но тук, за разлика от моя професор, мога да попитам: А водихме ли ги наистина? И какво имаме да им кажем на тези млади хора? Защо те трябва да дойдат в Православието? Защо ги викаме тук? Защо казваме на едни пораснали деца, които все още са бунтари, че трябва да вкусят от Православното учение? Единственият правилен отговор е, че ги викаме, защото тук, при нас, е Онзи, Който е Пътят и Истината и Животът (Иоан 14:6). Защото Го познаваме и знаем, че Той е тук, сред нас. Различаваме Го от безбройните ментета, които са дошли в Негово име (Лука 21:8). И че ако искат да си останат бунтари, няма нищо по-бунтарско от това да си опазиш Истината. Има ли по-трогателни разкази за мъжество, за юнашка борба с логиката на този зъл свят от тези за живота на свети Атанасий Велики, свети Василий Велики, свети Григорий Богослов, свети Иоан Златоуст, свети Максим Изповедник, свети Теодор Студит, свети Иоан Дамаскин и другите. Когато викаме младите хора, ние не ги викаме при нас, защото сме „готини“. Викаме ги в компанията на тези велики истински мъже. На тези големи победители, на тези земни ангели и небесни човеци. И такива приятели Христови има и досега. Например о. Серафим Роуз. Не случайно Бог даде свети Серафим Соболев да отиде при Господа точно в този ден – в деня на Тържеството на Православието, за да го нареди в лика на големите пазители на Христовото благовестие. И го удостои с дара на чудотворството. Тогава, когато ми беше най-трудно, когато падах в борбата си в търсенето на Истината, аз ходех на гроба на свети Серафим и той извършваше чудни неща, за да ме удържи на повърхността. И това е нормално. Нали се беше явил на едно от своите духовни чеда и му беше казал: „Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив!“ Ето към това викаме сега младите хора. Да бъдат не мъртви, а живи! Тържеството на Православието е тържество на живота над смъртта!
