Излезе сборник с беседи за Кръщението и пътя към вярата на митрополит Антоний Сурожки
На книжния пазар вече е новият сборник „Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“ на митрополит Антоний Сурожки. Това е четвъртото заглавие под авторството на митрополит Антоний в каталога на издателство „Омофор“ след книгите „Началото на молитвата“, „Бракът като подвижничество“ и „Молитвата и животът“. Преводът от руски на новата книга е на Евгения Николчева, а редактор е Венета Дякова.
Новото издание съдържа беседи на митрополит Антоний Сурожки (1914 – 2003), изнесени пред негови енориаши в Лондон в периода септември – декември 1994 г.
Беседите са посветени на светото Кръщение и на нашите вътрешни основания, с които пристъпваме към него. Днес, когато духът на времето сякаш е пропит от формалистично отношение към Тайнството, тази книга е особено необходима. От една страна, тя е насочена към онзи, който прави първите си стъпки във вярата. И от друга – към всеки, който е отдавна в Църквата, но от водовъртежа на житейските стихии е изгубил хоризонта за това, че „нашата надежда и спасение се намират там, където е Христос, тоест в онзи център, където всички сили на бурята се срещат и където вълнението стихва, защото там е Бог, Който е несъкрушим“.
Митрополит Антоний Сурожки (19 юни 1914 – 4 август 2003 г.) е един от най-обичаните духовници за поколения вярващи и един от най-четените православни автори на съвремието.
Ръкоположен е в йеромонашески сан през 1948 г. След това бъдещият архиерей е изпратен на пастирско служение във
Великобритания; следва епископска хиротония (1957 г.); архиепископ на Руската православна църква за Великобритания и Ирландия (1962 г.). От 1963 г. е патриаршески екзарх на Западна Европа, а от 1966 г. и митрополит към Московския патриархат. Митрополит Антоний е освободен от тази длъжност по собствено желание през 1974 г., за да се посвети изцяло на пастирска дейност. Участва в делегацията на Руската църква на Световния съвет на църквите в Ню Делхи през 1961 г. и в Женева през 1966 г.
Дълги години митрополит Антоний носи православното свидетелство за Христа на Запад, проповядвайки в различни църковни общини, университетски аудитории, радиа и телевизии в много страни по света, без да прекъсва връзката си с Руската църква. От 1969 г., в продължение на десетилетия чете радиобеседи по руските предавания на Би Би Си. Неговите посещения по време на комунистическото управление в Русия се превръщат в радостно и обнадеждаващо събитие за руското православие. Заслугите му са отбелязани с почетна докторска степен от няколко богословски факултета. Абърдийнският университет му присъжда титлата „почетен доктор на богословието” „за проповедта на Словото Божие и за обновяването на духовния живот в страната”; Кеймбриджкият университет и Московската духовна академия – за съвкупността от неговите научно-богословски, пастирски и проповеднически трудове.
Тази неделя в храма ни се припомня евангелския текст за брачния пир. Представяме ви откъс от новата книга, в който митрополит Антоний дава интересни нюанси в тълкуванието на тази притча и предлага отговор на въпроса – какво означава да се потопиш в дълбините на собственото си сърце…
„Невъзможно е да прочетем Евангелието, да бъдем дълбоко трогнати, развълнувани и после да се успокоим за това, което сме след преживяното, после да се върнем към нещо съвсем различно; да съхраним този опит в паметта си, да му се радваме, да му се любуваме, но да не го живеем, да не живеем творчески, действено. Струва ми се, че е много важно да си представим тези три момента, когато си задаваме въпроса: къде лично аз се намирам по отношение на вярата си. Дали моята вяра е само спомен, памет за това, което някога се е случило, убеденост, че се е случило. Или вярата ми се изразява в това, че тази увереност влече след себе си и творческа деятелност: осъзнаването, че съм длъжен да живея съгласно с онова, което ми се е открило.
Сега бих искал да засегна нещо по-странично.
Как човек стига до вярата?
Ние винаги си мислим, че това се случва в момент, в който срещата с Бога се преживява като събитие, драматично събитие. Но всъщност преди този момент са се случили изключително много неща. Навярно знаете как живеят мнозина, заслепени от заобикалящия ги свят, в кръговрата на живота, те нямат време да се замислят, че съществува нещо отвъд границата на това, което сега виждат и преживяват.
Към техния живот може да се приложи притчата за поканените на голямата вечеря (вж. Лук. 14:16-24), на която Царят кани на брачния пир на сина си своите приятели и всички му отказват. Единият казва: купих си нива, трябва да я видя и да я обработвам, нямам кога да споделя твоята радост. Другият казва: купих си пет рала волове, т.е. имам задача, работа в живота си, а вечността е толкова далеч. Третият отговаря: ожених се, преизпълнен съм с личната си радост, не мога да споделя и твоята радост и твоето щастие.
Това състояние, в което се намират милиони хора, опиянени от живота, при това – както виждате от тези примери – не в някакъв недостоен или лош смисъл, а в смисъл, че можем да оправдаем тяхната позиция: лошо ли е да имаш задача в живота, лошо ли е да отдадеш силите си на труда и земята, лошо ли е така да обикнеш човек, че да не остане място в сърцето ти за друга любов? Не, но това е състояние, при което оставаме в плен на събитията или на земните цели. Понякога човек изобщо не успява да се измъкне от това и непрекъснато преминава от един обект на преживяване към друг; от нивата – към обработването ѝ с воловете, към грижата за жената, заради което се връща на полето, заради което работи с воловете. Така става обикновено, но се случва и другото – в даден момент човек да усети някаква неудовлетвореност и непълнота в своя живот.
Тук идват тъкмо на място думите от Свещеното Писание:
Сърцето на човека е дълбоко (Пс. 63:7).
Сърцето на човека има дълбочина; то не живее, не пребивава в трите измерения, а има дълбочина, стигаща до такива бездни, на дъното на които е само Бог. Случва се човек да притежава всичко, да има всичко, но да остава неудовлетворен и все да търси нещо. И точно това „нещо“ би могло да се изрази по различен начин. Човек може да осъзнава, че независимо колко е творчески и интересен животът му – докато той изцяло е съсредоточен върху него, върху дейността си, върху това, което сам той създава или си представя – животът му ще си остава твърде ограничен; той ще осъзнава, че светът е безкрайно по-широк, че хората, с които общува, имат дълбочина, която сам той по този начин не може да достигне. Тогава в човека може да се зароди глад или мъка, а понякога – дори отчаяние.
Такова състояние също може да е насочено към земното: вместо да бъде съсредоточен само върху себе си и върху своето, човек може да се разгърне и да стане творчески деец, понякога и влиятелен в обществото; но от количеството деятелност не се променя същината на нещата. Не се променя, защото на колкото и хора да помагаме, ние просто сме заети с работа. Всичко се свежда до това, че аз съм зает. Спомням си, веднъж разговарях с един съветски представител в Русия, който отговори така на моето предизвикателство: „Човек не може да живее без вяра, аз вярвам в човечеството, вярвам в държавата“. А същевременно неговата вяра в човечеството и държавата се състоеше само в това да изгради държавата такава, каквато той я е замислил, а човечеството да натъпче в рамките на своите представи. Тук няма истинска вяра, защото човекът не беше оставил място за питане, не беше си задал въпроса: това, което мисля, което преживявам, този опит, който имам – какво представлява той. Реален ли е или не е? Обхваща ли цялата вселена или само някои неща в света.
Търсенето на вярата навътре в себе си
Ако е вярна представата от Свещеното Писание, че сърцето на човека е дълбоко, става ясно, че съществуват дълбини не само извън нас, не само наоколо, а че има дълбочина и вътре в мен и аз трябва да се потопя в нея. Това понякога е много страшно, защото моите глъбини са по-опасни за мен и ме плашат повече, отколкото дори изследването на чуждата необятност. Защото когато опознаваме другия човек, общувайки с него, колкото и да сме задълбочени или повърхностни, знаем, че във всеки момент можем да се оттласнем, „да отплаваме“, да си тръгнем, да оставим този човек и да останем не само насаме със себе си, но и да останем самите себе си. Ако рискуваме да потънем в своите дълбини, не можем да се върнем обратно, оттам няма връщане назад, можем само да вървим все по-нататък и по-нататък, все по-дълбоко и по-дълбоко; и на този път няма начин да не срещнем Бога. Не е задължително да Го наречем Бог, можем да Го наречем с други имена; т.е. можем да наречем по един или по друг начин нашето преживяване на тези дълбочини, но това вече ще бъде областта на абсолютната – как да кажа? – на абсолютната тъма, на абсолютния мрак. Ние навлизаме в глъбини, където вече нищо не се вижда, докато не потънем напълно в тях.
Навярно помните разказа от Стария Завет за това как Мойсей се възкачва на планината Синай. Тя цялата е покрита с тъмен облак, разнасят се гръмове, бляскат мълнии, и еврейският народ, който се намира в подножието на планината, е в ужас. Мойсей по Божия заповед, по Божи призив се качва на планината Синай и влиза в тази плашеща всички, включително и него самия тъмнина. И в мига, когато Мойсей навлиза в този мрак – той се превръща в сияние на Божията слава (вж. Изх. 20:21; 34:29).
Може да се опитаме да приложим това по отношение на постепенното опознаване на другия човек, но преди всичко, в най-голяма степен трябва да го приложим към познаването на самите нас. Когато виждаме пред себе си само тъма, само мрак, когато знаем, че няма път напред, ние трябва да продължаваме да вървим.
В началото на Втората световна война крал Джордж VІ се обръща с реч към английския народ. В речта си той цитира една американска писателка, чиито думи са приблизително следните: попитах стража, който стоеше пред вратите на бъдещето: какво мога да направя, за да вляза с увереност в неизвестността. И стражът отвърна: сложи ръката си в Божията ръка и влез в тъмнината, и това ще ти даде по-голяма сигурност, отколкото която и да е светлина, която и да е гаранция… Ето че и ние трябва да навлизаме навътре в себе си въпреки страха, който може би изпитваме; защото когато се вдълбочаваме в себе си, виждаме много неща, които обикновено не искаме да видим. Първо – виждаме своя страх, слабостите или греховете си, онова, което стои между нас и дълбината и ни казва: не можеш да продължиш нататък, аз съм препятствие за теб. Това може да се отнася за всеки грях, който ни е толкова скъп, че не можем да се откажем от него.
В житието на свети Макарий Велики има разказ за това, как неговият ученик вижда след смъртта на светеца душата му да се възнася на небето, а бесовете са подредили сякаш митнически маси и при всяка маса го изпитват за някакъв негов грях и всеки път той бива оправдан и преминава нататък. Когато преодолява и последното изпитание и вече стои пред вратите на Рая, бесовете решават да го уловят с последното, с което може да бъде уловен човек. Те започват да му ръкопляскат и да викат: „Макарие, ти ни победи!“. Макарий се обърнал и им казал: „Още не“. Така те не успели да го хванат и чрез тщеславието и гордостта и свети Макарий влязъл в Рая.
Мисля, че това непрестанно се случва с нас. Когато се опитваме да влезем в себе си, ние постоянно виждаме, че има препятствие, което не ни позволява да влезем в Рая: ако това нещо е в мен, ако аз съм такъв, как смея да се движа към светлината, аз принадлежа на тъмнината и няма място за мен в светлината. Но тогава трябва да си кажеш: ще тръгна, защото само когато вляза в светлината, тъмнината може да стане сияние на Славата Божия, както се случва с Мойсей на Синайската планина. Това е труден път, човек може да няма достатъчно решителност за него, може да не е в състояние да си пробие път в по-големи дълбини. Но ако вървиш по този път, ти вече принадлежиш на зоната на вярата – на вярата като убеденост в невидимото, на вярата като вярност към това, което веднъж вече си доловил; и вярност, която ти казва следното: ако искам да мина през тези препятствия, трябва да живея така, че тия прегради да паднат, защото аз не мога да ги разкъсам, да ги обезсиля, но те могат да се разпаднат пред мен, стига само да придобия средството, което ще ги унищожи.
Сега ми дойде на ум един разказ от съчиненията на Лесков. Разказът е дълъг, ще предам само последното действие. Един праведник, който десетки години е живял подвижнически живот в пустинята, вижда в съня си, че е починал и душата му се възнася на небето. Тя се възнася свободно, защото праведникът е победил всичко, което би могло да го спре. Изведнъж пътят му се препречва от ограда, направена от греди; той се вглежда и прочита думата тщеславие. И колкото и да се опитва да я заобиколи отстрани или да мине между гредите – път няма. А шутът Памфалон, когото праведникът презирал, защото бил клоун и човек недостоен от негова възвишена гледна точка, също се възнасял. Клоунът видял праведника и го попитал: „Ермий, защо спря?“ – „Не мога да премина, има ограда!“ И този шут, който никога нищо добро не е мислил за себе си, който е правил добро, защото е нямало друг начин, казал: „Каква е работата?“, свалил шутовския си плащ, замахнал с него към небето и оградата изчезнала.
Мисля, че трябва да помним това: можем да преодолеем всички прегради, ако не се възгордяваме от това, че вървим към трудното, и – ще стигнем целта. Можем да навлизаме в дълбините трепетно, с ужас и в очакване: какво ще намеря там и ще намеря ли изобщо нещо, ако не ми помогне Господ.
Ако човек се стреми, или пък случайно достигне до някакви дълбочини, могат да се случат много различни ситуации. Аз вече споделих някои неща за това и моля да ми простят тези, които вече са ги чували, но мисля, че и втори път да се чуе понякога е доста полезно.
Спомням си за един човек, убеден безбожник, който дойде тук, в Църквата, за да донесе някакъв колет на една енориашка. Той се беше постарал да дойде във време, когато службата да е вече свършила, за да ѝ връчи пратката и да си тръгне. Но не му провървя, ако мога така да се изразя, той дойде, докато още службата продължаваше, та му се наложи да седне на пейката и да чака. И докато чакаше, с него се случи нещо, което не е предполагал. Той е очаквал да завари някаква служба, да има шум, пеене, движение, което по никакъв начин не го засяга. Но човекът доловил не пеенето и не присъствието или движението на хората, а някаква тишина и вглъбяване, каквито абсолютно никога преди не бил усещал. И не можеше да разбере какво е това.
По-късно се срещнах с него и той ми каза: „Не мога да разбера какво стана. Дойдох тук, седнах и изведнъж усетих, че целият храм е изпълнен с някакво присъствие. Какво може да е това?“ Аз му отговорих: „Аз бих го нарекъл Бог, но разбира се, Вие си знаете по-добре“. Той ми казва: „Не, разбира се, това не може да е Бог, защото Бог не съществува. Може би е от блещукането на свещите, замайване от тамяна, от меланхоличното пеене на хора, от всеобщата истериозност на енориашите Ви. Кое поражда това състояние?“ Аз отвръщам: „Не знам, аз го наричам Бог, но Вие трябва сам да си го изясните“. „Добре – казва, – ще идвам тук, но само Ви моля да ми разрешите да дойда, когато няма да има никой, за да не ми въздейства нищо и Вие също да не сте тук“. Оставих го, той отново седна, а аз се прибрах в стаята си. Той наистина дойде няколко пъти, после ми каза: „Не знам дали Бог съществува, но знам, че тук има някакво присъствие, което не зависи от нищо. Ако това присъствие Вие наричате Бог, тогава трябва да ми обясните какво става, – защото, за какво ми е Бог, Който живее тук и нищо не прави?“. Отговорих му: „Идвайте и вижте, може би Той все пак прави нещо“. След определено време човекът ми сподели: „Едно ме учудва: Бог прави нещо с Вашите енориаши, защото лицата им са променени, когато си тръгват от Църквата, не изглеждат по същия начин когато идват; а когато се причастяват са абсолютно различни. Значи Вашият Бог все пак не е пасивен, а е активен, действен“. Отговорих му: „Да, аз Го познавам, Той дори е много деятелен“. – „Необходима ми е някаква промяна, какво мога да направя по този въпрос?“ – „Идвайте, ще говорим, ще се подготвяте“. И постепенно, от опита, който вече имаше, че тук не е само празна тишина, а че тишината тук притежава наситеност, интензивност, независещи от никого и от нищо, чрез своя собствен опит той започна да открива, че тази тишина може да се нарече Божие присъствие. После човекът започна да търси и да се опитва да разбере какъв е Бог; и така нещата потръгнаха.“
