Любовта никога не отпада
Публикуваме продължението на „Дарът на любовта“ – беседа на Месогейския митрополит Николай върху емблематичния откъс от Първото послание на св. ап. Павел до коринтяни.
„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.
И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат… А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.“ (1 Кор. 13:1-8;13)
Любовта е дълготърпелива, пълна с благост…
Какво иска да ни каже свети апостол Павел с тези думи? Че мога да претърпя, да простя, мога да дам на другия време и възможност. Защото човекът, който обича, прави това. Той не казва: „Край! Ти сбърка! Отписвам те от живота си!“. Ние обаче много често казваме тъкмо така: „Този не е човек, с когото мога да се разбера! Не е добър, не е точен…“ и край – отхвърляме го, пропъждаме го от сърцето си. Ето това е знак, че ни липсва търпение.
Любовта е пълна с благост когато човек иска винаги да прави добро на всички, без разлика какви са, дали са му близки или далечни. Сещам се какво казваше по този повод старецът Паисий. “По това, юнаци – така ни наричаше той, – ще разберете, че Бог на любовта се е установил в сърцата ви: когато ще обичате всички по един и същи начин – и приятели, и врагове; защото няма да имате врагове, а всички ще бъдат ваши приятели. И тези, които ви обичат, и тези, които ви носят трудности и изпитания.
Да обичам означава да приемам другия заедно с неговите недостатъци, а не да се впечатлявам в началото от качествата му, от външния му вид, да си станем близки и не след дълго да започна да откривам недостатъците му, да се взирам в тях и така да се сложи началото на всички проблеми между нас.
Любовта не завижда…
Често идват хора на изповед и казват: „Не издържам, че еди-кой си е по-добър от мен!“.
Макар и да няма поле за съревнование помежду ни и другият да не е тръгнал да се състезава с мен, аз започвам да го приемам като конкуренция.
Монах съм и ще ви дам пример от монашеския живот – когато в манастира не мога да приема, че другият има повече благодат, защото по някаква причина Бог му дава дарове, които не дава на мене. За това именно се говори в притчата за талантите – на един Бог дава един талант, на друг – два, на трети – пет. И само Бог знае причината за това. Всеки обаче е усещал тази ревност, която се надига в него, и как тя се превръща в завист.
…любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува…
Тя не се надува, не си приписва заслуги, че обича. Виждате, че без смирение не е възможно да съществува любов. В любовта влизат дълготърпението, благостта и смирението.
…не дири своето…
Ще ви дам за пример история, която ми разказа отново старецът Паисий. Веднъж в Суроти при него дошла една жена и му казала:
– Отче, имам проблем, вдовица съм, имам едно дете, което отглеждам сама, но то ме разпъва на кръст! Водих го на неделно училище, черкуваше се, но порасна и не знам какво му стана, сега дори не иска да стъпи в храма. На всичкото отгоре си сложи някакви обици и започна да отрича всичко, казва ми: „Бог не съществува!“. Не знам какво да правя.
– Защо не му кажеш да дойде тук?
– Не мисля, че ще да дойде, не вярва на поповете!
– Кажи му. Нека дойде да видим какво става с това дете.
Тя убедила сина си и дошла с него при стареца Паисий. „Дойде – разказва старецът, – и веднага щом поговорих с него, разбрах, че един “централен болт“ в него беше малко разхлабен. Завъртях болта, стегнах го малко, и мислите му се поправиха. Разбрах се с момчето, то ми каза, че ще започне пак да ходи на църква, Лесно беше, детето беше наред.
След 6 месеца получавам писмо от майката: “Отче, нещата тръгнаха много добре, след като синът ми беше при теб. Но сега е по-зле! Пусна още по-дълга коса, продупчи си носа, погледът му стана някак свиреп, по цели нощи не се прибира, не ме зачита, веднъж дори посегна да ме удари. Какво да правя с него?“ След известно време жената дойде при мен. Казах й:
– Това момче възприе лесно нещата, които му казах предния път! Какво направи, че то пак се развали?
– Аз ли? Та аз толкова го обичам, стопих се от тревоги заради него, само за него живея!
– Кажи му да дойде пак!
– Изключено е да дойде! Каза ми го даже: няма да ходя втори път при стареца Паисий! Поповете са такива, калугерите на Света гора са онакива…
– Предай му, че искам пак да се видим с него!
Тя му казала и момчето дошло за втори път.
„То дойде и разбрах, че предният път болтът е бил разхлабен с половин оборот, а сега имаше нужда да го стегна с цял оборот и малко повече. И момчето се поправи. Махна това, което имаше на носа си, каза, че ще поиска прошка от майка си, ще отиде да се изповяда. Беше едно дете – цвете!“
Скоро старецът Паисий получил писмо от майката, в което му пишела благодарствени думи: „Ти си свят! Детето ми е много добре! Направи нещо удивително!“. Но не минало много време и тя се появила за трети път. Отново дошла в Суроти, за да се оплаче от сина си. Старецът обаче й казал:
– Не искам момчето да идва трети път при мен! Проблемът не е в него, а в теб. Искам да ми кажеш, сякаш аз съм синът ти, какво му говориш, когато той направи нещо, което не одобряваш?
– Какво да му казвам… Давам му съвет, казвам му: не прави такива неща…
– Друго какво му казваш?
– Казвам му, че го обичам!
– Добре, друго?
– Питам го: „Не ти ли е жал за мен?“.
– Кажи, кажи, как го каза?
– Не ти ли е жал за мен.
– Аха. Друго?
– Какво ще каже кварталът?
– Ясно…
Тя продължила с неща от този род и накрая старецът й казал:
– Слушай, сега трябва да стегнем малко твоя болт, защото твоите основни аргументи са какво ще кажат другите и че той ти е задължен, понеже го обичаш. Но всъщност ти се иска малко спокойствие, искаш той да си е вкъщи, до теб и да не ти е самотно…
Да се позоваваш на любовта е велико нещо, защото е отговорно. За да говори за любовта, човек трябва да е унищожил всички свои очаквания към онзи, когото обича.
Ако ни липсва вътрешната нагласа, че не очакваме нищо от другия (дори под предтекст, че това е за негово добро), трябва да бъдем по-внимателни, когато се позоваваме на любовта си към него.
…не се сърди, зло не мисли…
Тук апостолът говори за това, което в Църквата наричаме помисли. Колкото и да ни се струва невероятно, но ние постоянно мислим зло за другия, казваме си: „Аз тази я знам! Не я гледай, че ходи на беседи всяка сряда да слуша владиката. Характерът й е един…“. Все си мислим, че знаем много за истинската същност на другите хора, все анализираме съдържанието на тяхната душа. А всъщност много често се проваляме, когато сме убедени, че познаваме другите. На мене много пъти ми говорят за други хора. Веднъж на Света гора ми говориха за трима известни монаси. Хората, които ми говориха за тях, направиха описание на душата им, което не беше правдиво и не бе тяхна работа да го правят. Това правим и ние – мислим си, че познаваме другия, че имаме право и успяваме да проникнем в душата му. Но обикновено нашият съд е строг и негативен. Защото мислим лошо за другия. Ставаме подозрителни, безпощадни – и между съпрузи, и между колеги, и между свещениците в храма. Всеки от нас е склонен да вижда повече отрицателната страна на другия.
…на неправда се не радва, а се радва на истина…
Някой претърпява някаква трудност, изпитание, и ние казваме: „Бог го наказа! Добре че нещо още по-лошо не му се случи! Но се надявам сега да се пробуди!“. Подобен начин на мислене не е според мярата на любовта. Когато види нещо добро в другия, нещо, което е израз на истината, тогава човекът, който е в пътя на любовта, искрено се радва и тържествува.
Внимавайте в следващите думи:
…всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.
Велики думи. Тя всичко покрива (извинява) и винаги и за всичко има вяра и надежда. Това знаете ли какво трябва да ни говори? Че ни липсва надежда за другия човек. Излязла е осъдителната присъда и приключваме с него. Или казваме на някого: „Не го казвам по друга причина, а просто да те предпазя!“ и вместо да покрием недостатъка му, ние го откриваме, сякаш оголваме човека пред света и го унижаваме в негово присъствие или отсъствие.
На всичко вярва. Това означава, че не просто вярваш в думите на другия, а че виждаш в него икона на Бога; да вярваш, че в него има нещо наистина велико и че той е до теб единствено и само за твое добро. Ще ви дам един прост пример. Господ може да направи така, че двама души, съпрузи, в своята хармония и съгласие, което цари в отношенията им, да се осветят. Но Господ може да направи и така, че двама съпрузи, които изобщо не си пасват, но полагат усилия за разбирателство и култивират в себе си търпение един към друг, също да се осветят.
Ако човекът до теб те дразни с нещо, ако ти идва да избухнеш, но търпиш и се сдържаш да реагираш, това е добре. Ако правиш това само защото го казва Писанието или поради някаква апатия, мотивите за това търпение не са правилни. Но ако го правиш, защото другият, въпреки неговите недостатъци и трудностите, които ти създава, за теб е икона на Бога и истински съзнаваш и усещаш, че той е велик Божи дар в живота ти, тогава си придобил правилното духовно разбиране.
Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат,
ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.
Любовта никога не се изчерпва, ни казва тук апостолът. Глаголът „обичам“ няма минало време; „обичах“ не съществува. Обичах всъщност означава не обикнах. Обичам означава прощавам, претърпявам, покривам, смирявам се… Чрез цялото това описание виждаме, че любовта е цялото, което обхваща всички добродетели, и както се вижда от последния стих на Химна на любовта – най-великата добродетел. Но по-голяма от тях е любовта. Като добродетел, която обобщава и възпълва всички други добродетели, тя е името на Бога. Бог е любов, казва свети апостол и евангелист Йоан. Любовта е превъзходният път. Път, който винаги трябва да имаме пред себе си като цел на нашия живот; и никога да не мислим, че вече изцяло сме я постигнали…
Този Химн на любовта е нашето огледало, в което е добре да се оглеждаме всеки ден. Защото без перспективата на любовта никога няма да успеем да постигнем истинската свобода, а ще останем все така впримчени в тъмницата на собствените ни оправдания за това, защо любовта не ни достига, в жалките ни дребнавости и изтощителни състезания с другите.
Превод: Константин Константинов
