За покаянието. Беседа за Неделята на блудния син

Светител Игнатий Брянчанинов

Възлюбени братя! Светата Църква, любяща майка на всичките си чеда, родени за спасение, която полага всяка грижа децата ѝ да не загубят наследството си – Небето, подготвяйки ги за успешното завършване на подвига на св. Четиридесетница, определи днес, на Божествената литургия, да четем притчата на нашия Господ Исус Христос за блудния син.

В какво се състои подвигът на Четиридесетдневния пост? В подвига на покаянието. През тези дни ние заставаме разкаяни пред вратите на времето, посветено до голяма степен на покаянието и  пеем: „Отвори ми вратата на покаянието, Животодателю!“

Какво ни разкрива притчата от Господното евангелие, която чуваме днес? Непостижимата, безкрайна милост на нашия Небесен Отец към грешниците, която поражда покаяние. Господ извести това на хората, призовавайки ги към покаяние: „Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник“ (Лук. 15:10). За да се отпечатат думите Му още по-силно в сърцата на слушателите Му, Той реши да ги допълни с притча.

Един заможен човек имал двама сина, разказва евангелската притча. По-малкият от тях помолил баща си да му даде неговия дял от наследството. Бащата се натъжил, но го направил. Не след много дни синът взел дела си и заминал за далечна страна, където в разпътен живот прахосал цялото си наследство. Скоро след като пропилял всичко, в страната настанал голям глад и момъкът се оказал в злощастно положение. В тази голяма беда той потърсил помощ при един от местните богаташи, който го пратил на полето да пасе свинете му. Изтощен от глад, нещастникът би се радвал да напълни корема си дори с храната за свинете, но това се оказало невъзможно. В това състояние той най-накрая се опомнил и като си спомнил изобилието в бащината къща, решил да се върне у дома. Подготвил се какво ще каже на баща си, за да спечели милостта му – ще признае греха си и своята недостойност, и смирено ще поиска да бъде приет, ала не в семейството, а като наемен слуга. С тези думи в сърцето си по-малкият син тръгнал на път. Бил още далеч от родната къща, когато баща му го видял. Старецът изтичал, прегърнал го и го целунал. Когато синът му разкаяно промълвил подготвените думи, баща му повикал слугите, като им казал: „Донесете най-красивата премяна и му я облечете; сложете пръстен на десницата му и обуща на нозете му; заколете най-угоеното теле и нека да ядем и да се веселим! Защото синът ми мъртъв беше и оживя; изгубен беше и се намери!“ По-големият син, който винаги се подчинявал на бащината воля, в това време бил на нивата, а когато се върнал вкъщи, празникът бил в разгара си. Той се огорчил от поведението на баща си, разсърдил се на тази несправедливост. Но вдъхновен от истинността на любовта, пред която всяка друга правда е дребна и незначителна, бащата му възразил: „Чедо, ти си винаги с мен и всичко, което имам, е твое. Трябваше да се развеселим и да се зарадваме, защото това е брат ти, който мъртъв беше и оживя; изгубен беше и се намери“ (Виж Лук. 15:11-32).

Според светите отци по-малкият син може да бъде образ на всеки един грешник, но и на цялото паднало човечество. Наследството на по-малкия син са Божиите дарове, с които е надарен всеки човек, особено християните. Най-висшите Божии дарове са умът и сърцето, и най-вече благодатта на Светия Дух, дадена на всеки християнин. Желанието на сина да получи наследството си, за да го използва по собствена воля, е опитът на човека да отхвърли подчинението си пред Бог и да следва собствените си мисли и желания. Бащата, който отстъпва наследството, е образ на свободата, с която Бог почита човека да използва Неговите дарове. Далечната страна е греховният живот, отдалечаването и отчуждаването от Бога. Пропиляването на наследството е изчерпването на силите на нашия ум, сърце и тяло; по-специално гнева срещу Светия Дух и прогонването му от нас самите чрез собствените ни греховни дела. Бедността на по-малкия син е пустотата на душата, която произтича от греховния живот. Жителите на далечната страна са принцовете на мрака, падналите и отчуждени от Бога духове, на чието тъмно влияние се поддава грешникът. Стадото нечисти животни [свинете] са греховните мисли и чувства, които бродят в душите на грешниците, пасат лакомо из пасищата им. Те са неизбежна последица от греховните постъпки. Човек напразно вярва, че ще заглуши тези мисли и чувства, като ги изпълни на дело – това е невъзможно. Той може да осъществи тези страстни мисли и мечти, но това няма да ги унищожи – само удвоява мощта им. Човек е създаден за небето, само истинската доброта може да бъде неговата животворна храна. Злото, което привлича и съблазнява склонността на сърцето, поразена от падението, е способно единствено да унищожи човешката природа.

Колко ужасна е пустотата на душата, наранена от грешен живот! Непоносимо е мъчението заради страстните, греховни мисли и чувства, които се търкалят като червеи в душата, която им се е покорила, и я разкъсват на парчета! Грешникът, измъчван от яростни мисли, мечти и неосъществени желания,  се дави в отчаяние, често дори се опитва да отнеме живота си – както земния, така и вечния. Блажен е грешникът, който успее да се опомни в тези страшни мигове, да си спомни безграничната любов на Небесния Отец и безмерните духовни богатства, които са неизменно изобилни в Неговия дом – светата Църква. Блажен е онзи грешник, който, ужасèн от собствената си греховност, иска да се освободи от нейната смазваща тежест чрез покаяние.

От евангелската притча научаваме, че за успешното и плодотворно покаяние човек трябва първо да види собствения си грях, да го разпознае, да се покае и да го изповяда. Бог отдалече вижда човека, който е дал този залог в сърцето си, вижда го и хуква да го срещне, да го прегърне и целуне със Своята благодат. Едва е изрекъл покаялият се признанието за греха си и милостивият Бог заповядва на служителите на олтара и на светите Ангели да го облекат в ослепителните дрехи на чистотата; да сложат пръстен на пръста му като свидетелство за неговото подновено единение с Църквата както на земята, така и на небето; да обуят обувки на краката му, тъй щото чрез непоклатими наредби да бъдат стъпките му защитени от духовни тръни, защото това е смисълът на обувките – те са заповедите Христови. За да се изпълни докрай действието на любовта, за завърналия се син се устройва празник. Този празник е всъщност църковният празник, на който грешникът е поканен, след като се е помирил с Бога – това е духовната, нетленна храна; и питието, което е Христос – обещан отдавна на човечеството, подготвен чрез неизказаната Божия милост за падналия човек от самия момент на неговото падение.

Евангелската притча е божествено учение! Тя е едновременно дълбока и възвишена, независимо от простотата на човешките думи, в които Божието Слово е облечено! Светата Църква най-мъдро разпореди тази притча да бъде прочетена за всички преди началото на Великия пост. Какво по-утешително може да има за грешника, който треперещ стои пред вратите на покаянието, от знанието за безкрайната и неизказана милост на Небесния Отец към покаялите се грешници? Тази милост е толкова голяма, че изуми дори Ангелите – първородните синове на Небесния Отец, които никога не са нарушили нито една Негова заповед. Техните светли, възвишени умове не можеха да проумеят непостижимата Божия милост към падналото човечество. Имаха нужда от откровение свише, от което да научат, че е угодно да се веселят и да се радват, защото техният по-малък брат – човеците – мъртъв беше и оживя; изгубен беше и се намери чрез Спасителя. Блика радост от присъствието на Ангелите Божии дори само за един грешник, който се разкайва.

Възлюбени братя! Нека използваме времето, определено от светата Църква, за да се подготвим за аскетичния труд на св. Четиридесетница. Нека го използваме, за да съзерцаваме великата Божия милост към хората и към всеки човек, който желае да се помири с Бога и да се съчетае с Него чрез истинско покаяние. Нашето време в този земен живот е безценно, защото тогава ние решаваме нашия вечен жребий. Нека той да бъде за наше спасение и за наша радост! Нека нашата радост да бъде безкрайна! Нека се присъедини към радостта на светите Ангели Божии! Нека радостта на Ангелите и хората бъде съвършена, защото изпълнява волята на Небесния Отец! Защото „тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни едно от тия малките“ човешки същества, отпаднали и унизени от греха. (Мат. 18:14). Амин.

Превод: Ралица Кръстева

Източник: orthochristian.com