Величието на Православието

Архим. Агатон Констамонитски

Величието на Православието не може да се изрази с думи. То трябва да се преживее лично от всеки човек. Православието е живо отвъд времето, благодарение на него православният християнин участва във вечния живот: точно сега, точно в този момент, днес и във всеки миг от живота си. Животът на бъдещия век е Раят, Царството Небесно. Православието не е нещо абстрактно и неопределено. Православие е, когато всеки от нас,  удостоен от Бога да бъде кръстен в светата православна вяра, живее с тази вяра, усеща я, общува с невидимия свят в молитва – и в същото време остава тук, на земята. Човек, който живее с вяра, не я възприема като абстракция, не се опитва да я помести в рамките на някакви определения, закони на логиката или да намери интелектуално, рационално обяснение за това. Всеки има свое собствено общение с Бога, съкровено и лично, непознато за другите. Въпреки желанието да се предаде с думи, с кратки или дълги обяснения, движения или някакви действия, същността му остава неизразима.

Всички останали религии, с изключение на Православието, са обект на рационално познание, само Православието се познава със сърцето. Какво казва Евангелието? „Защото от сърцето излизат зли помисли“ (Мат. 15:19). „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8). Имаме всеблага надежда, защото нашата вяра не е нещо абстрактно и неясно, което някой ни е разказал. Лично се докоснах до това, и от момента, в който се докоснах, никой не може да ми докаже, че греша. Много добре си спомняте историята на апостол Тома. Когато другите ученици му казали, че Господ е възкръснал, той се усъмнил и рекъл: „Ако не видя… няма да повярвам”. И така, на втората неделя след Пасха, на Томина неделя, Христос отново се явил пред своите ученици, които се били събрали, както и ние сега с вас. Христос застанал посред тях и се обърнал към Тома: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27). Тома възкликнал: „Господ мой и Бог мой!” (Иоан 20:28) и с това приключили всичките му „логически разсъждения”. Той спрял да задържа вярата извън сърцето си, възприемайки я като нещо отвлечено и неясно. „Каквото и да правите с мен, няма да ме убедите: убивайте, бийте, режете с ножове… но Христос възкръсна! От този момент нататък оставете всички логични аргументи настрана, те не съществуват за мен!“

Такова е нашето Православие, такъв е духът на светата Православна вяра, ще го повтарям отново и отново. В него няма студена логика и мъртъв разум, както у всички други религии. Това е нещо, което се разбира от опит. И ако някой преживее този опит в живота си, тогава въпросът за вярата за него вече не подлежи на обсъждане, темата е приключена.

И, разбира се, такава вяра е най-големият дар, с който нашият Всеблаг Господ ни е удостоил. Само на Него дължим, че сме православни християни и че Той е допуснал ние, монасите, да пребиваваме в градината на Пресвета Богородица. Това е уникален и безценен подарък. И пак казвам, лично от всеки един от нас зависи доколко можем да оценим този дар, да благодарим и да прославим Бога за него; да Му се поклоним до земята и да се отречем от всичко светско и суетно. В същото време е много важно да се разбере, че теорията е едно, а практиката е съвсем различно нещо. Ето защо от момента, в който светите отци в личния си опит започват да вкусват, усещат, чувстват, изживяват какво е вяра, те отиват в пещери, в пустинята, в тишина, само за да не се отвличат от това, което са преживели, защото всяко общение е отвличане на вниманието. Човек се разсейва и Бог неусетно си тръгва. Какво казва поговорката? От два стола – на земята…

Преп. Йосиф Исихаст

Разбира се, както казах, това е личен въпрос за всеки. Що се отнася до нашето братство, Всемогъщият Бог ни е удостоил с най-голямата милост. Не знам защо Той ни даде този дар: удостои ни да познаваме свети Йосиф Исихаст, който стана онзи духовен „корен“, от който произлезе нов клон на Светогорското монашество и който ни научи на „науката на науките.” Това е специална благословия и само Бог знае защо я е дал на нас, грешните. „Твоята правда като планини Божии, и Твоите съдби – велика бездна!“ (Пс. 35:7). Мнозина са идвали на Атон, в градината на Пресвета Богородица; мнозина са работили в манастирите, килиите и скитовете, но не на всеки е била дадена възможността да открие тайната на умната молитва, която старецът Йосиф притежаваше. И той, с Божията благодат, ни научи на това изкуство, за да не губим време в безплодни търсения.

По традиция всички отци се делят на два лагера: тези, които следват пътя на телесните постижения и външните дела, и тези, които следват пътя на умната молитва. Както казва народът: „Работата се бои от майстора си“. Можете, разбира се, да извършвате така наречената „мръсна работа“, да работите като товарач. В това няма нищо лошо: изпълнителят на външни подвизи също ще получи награда. Но старецът Йосиф Исихаст намери по-кратък път, който е достъпен за всеки. Ето защо за нас няма да има извинение – и преди всичко за мен – ако не следваме този път. Всемилостивият Бог ни удостои да живеем близо до този блажен човек, който, заедно със стареца Арсений, извършваше големи трудове: той водеше уединен живот в тъмни пещери, устоявайки на лютия студ през зимата. Старецът ореше, облагородяваше земята, сееше, обработваше я, а ние, неговите деца, жънем труда му.

След благословената кончина на стареца Йосиф отците убедиха стареца Арсений да стане глава на монашеското братство, а той от своя страна остави наследници: приснопаметния отец Харалампий, моя старец, и отец Ефрем от Катунаки, така приемствеността беше запазена. Няма съмнение в правилността на избрания път, няма нужда от нови търсения. Това е най-голямата и неоценима благословия. Едно е, когато някой вече е проправил пътя, а ти вървиш по утъпканата пътека, и друго, когато имаш непрогледна гора пред себе си и не виждаш нищо. Отец Стефан, моят приемник тук, на Атон, веднъж ми каза същото, когато водехме задушевна беседа с него. „Как мислиш – казва ми той, – щях ли да мина през дерета и планини, ако ти не беше вървял по пътеката пред мен с мулета? Дори не знам как да ти го опиша с думи.“

Ето защо личният пример и работата върху себе си, делото на всеки брат и особено на по-възрастния, е от съществено значение. Защото един ден Всеблагият Господ ще ни потърси сметка и ще попита как сме използвали Неговите най-големи дарби: „Изпратих те при този старец, той те научи на всичко: и на дело, и на съзерцание“. И няма да има оправдание за нас, ако не принесем добри плодове, ако не почувстваме, ако не изживеем това преживяване на общение с Бога, което ще ни позволи да се измъкнем от сухата и безплодна теория и от студа и хладния рационализъм на вярата, която се основава на чужди писания, на чужди думи, на това, което другите са чували. Подчертавам: няма да имаме оправдание.

Това не може да се нарече по друг начин, освен Божия благодат, защото, докато живеех в света, не знаех нищо за стареца Йосиф. Имах един приятел (приснопаметния старец Ефрем Ксиропотамски – бел. ред.), който замина да се подвизава на Атон. Той споделил с един наш приятел, но на мен не ми каза нищо, за да не ме смути, защото тъкмо бях отворил магазин и бях наел там братята си. Попитах този приятел: „Знаеш ли как живее и с какво се занимава? Каза ни, че ще отиде да служи в армията, измина цяла година, а не ни е изпратил нито едно писмо.“ И моят приятел не издържа. Той отговори: „Когато нашият приятел каза, че ще влезе в армията, той не излъга, просто имаше предвид, че ще бъде Христов войник. Той е на Атон.“

Този разговор се е запечатал в съзнанието ми. Обикновено ходех на село при родителите си три пъти в годината: на Коледа, на Великден и на Успение Богородично. И един ден казах на баща ми да не ме очакват за Великден, защото ще отида на Атон. Баща ми беше много недоволен: „Какви глупости говориш? Мислех си: ще дойдат децата, ще се съберем за празника с цялото семейство, а ти ще отидеш на Атон?“

Тогава бях на 26 години, така че баща ми не можеше да използва сила срещу мен и да ми забрани да тръгна на път. На Велики четвъртък бяхме заедно с Димитриос Асланидис, бъдещият йеромонах Козма (има се предвид приснопаметния отец Козма Григориатски, мисионер в Африка – бел. ред.), вече бяхме на Атон. Намерих моя приятел от детството и прекарахме няколко дни в неговия манастир, от Велики четвъртък до Светли понеделник. Казах на моя приятел: „Колко е хубаво при вас, каква тишина, какво спокойствие!“ И моят приятел, който по това време живееше на Света гора от три години, ми отговори: „Остани още сега“.

Старецът Арсений

По това време игуменът не беше там: беше заминал да изповядва своите духовни чеда в Атина, а след това трябваше да посети женския манастир във Волос. Пътят му обратно към Атон минаваше през Солун. Моят приятел ме посъветва: „Иди и намери стареца там“. Това и направих. Предния ден, на Великден, се изповядах пред покойния му брат отец Харалампий и се причастих със Светите Христови Тайни, така че със стареца просто си говорихме, без изповед. И аз му зададох същия въпрос като на моя приятел преди това: „Мога ли да стана монах?“ Той ми отговори: „Да! Само че тръгни от света още сега! Веднага!“ Имах изповедник, о. Яков (Павлакис). Отидох при него и му казах, че съм решил да стана монах. Отецът ме попита: „Добре ли помисли? Монашеският кръст ще бъде три пъти по-тежък от този, който носиш в света!“ Тогава му казах, че отивам в манастира заради любовта си към Христа. Няма външни обстоятелства, които да ме принудят да направя тази стъпка: не съм инвалид, не съм неудачник, не страдам от нещастна любов. Имам магазин, млад съм, всичко е все още пред мен, слава Богу, нямам нужда от средства; отивам, защото Христос ми е по-скъп от всичко на света и вярвам, че Той няма да ме остави. Може би моят изповедник просто изпитваше волята ми? Той отново се опита да ме разубеди от монашеството: „Ти отиде в Атон само за няколко дни – наистина ли искаш да останеш там завинаги? Къде си тръгнал? Или си мислиш, че всичко е толкова просто?“

С Божията милост настоях за своето и отидох в манастира при моя приятел и при стареца. Така се озовах на Атон и станах това, което съм днес. Не ми е хрумвало, че ще бъда монах, камо ли игумен, не. И през ум не ми е минавала такава мисъл. Но Господ имаше Своите планове за мен, грешния. И сега – казвам това с цялото си сърце – нямам думи, с които да изразя цялата си благодарност към Всещедрия Бог и особено днес, в славния ден на Христовото Възкресение, на който се основава величието на Православието. Защото ако го нямаше Възкресението, ако го нямаше вечния живот, нямаше да я има основата на нашата вяра. Ако, не дай си Боже, претърпим корабокрушение във вярата, тогава ние – на първо място говоря за себе си, а после за всички останали – няма да имаме оправдание, няма да имаме какво да кажем на Страшния съд.

Въз основа на малкия опит, който имам днес – от това, което живея, това, което преживявам, това, което чувам, което чувствам – ако се откажем от вярата, няма да имаме извинение. Това е малкото, но много важно нещо, което исках да ви кажа. Амин.

Превод: Персиана Пастухова-Личева

Източник: Православие. Ру

Заглавна снимка: Манастирът Констамонит, Света Гора,  OrthPhoto.net