Може ли съвременният човек да вярва?

Темата на днешната проповед „Може ли съвременният човек да вярва?” има две страни. На този въпрос веднага можем да дадем прост отговор: „Да, съвременният човек е вярващ човек”. Той вярва в най-необикновени неща, в нашия западен свят той приема на вяра каквото му е угодно, само не и традиционните вярвания на своята страна. Днес лековерието е несравнимо повече, отколкото преди 50 години – не говоря за още по преди, тъй като приблизително от този период се помня съзнателно. Хора с научно образование и достатъчно зрели по ум са готови да вярват в едно, но друго да отбелязват като невъзможно.

Спомням си една книга, написана от човек, пред когото се прекланям с голямо уважение, за неговия опит от живота в Хималаите, в Тибет. Някъде в увода той казва, че му се наложило да се откаже от християнството, поради това, че то е пълно с най-невероятни твърдения. И след това преспокойно, безметежно, но със страстна убеденост разказва за един тибетски подвижник, който можел да лети, когато пожелае. Аз не казвам, че подвижникът не е можел да лети, но ако вярваме, че човек е способен да лети, то колко повече можем да приемем много неща в християнството, представляващи много по-малък проблем от научна гледна точка и много по-приложими за човешкия разум.

Не мисля, че ще засегна някого, ако кажа, че разпространяването на вярата в такива явления като летящи чинии, гадаене, астрология и други подобни, поразително се е увеличило през последните десетилетия. Нещо повече, хората, които са готови да вярват във всичко, изброено по-горе, казват, че не е възможно да се вярва в християнството. Спомням си как един човек ми каза, че е невъзможно да приеме на вяра Възкресението на Христос – въпреки че вярва във Въплъщението. И когато отбелязах, че е много по-лесно да повярва, че Бог, Който е станал човек, е възкръснал от мъртвите, отколкото да повярва, че Бог, Който е станал човек, е можел да умре, той ме погледна изумено и каза: „Никога не се бях замислял над това в този смисъл!”

Тази доверчивост, способността да се приемат нови, пълни с тайнственост разбирания, благодарение на които започваш да принадлежиш към група или движение от изключителни „посветени”, е поразителна. И понякога ми се струва, че преживяването на собствената изключителност и особеното положение, в което се оказваш, принадлежейки към такова движение, отчасти спомага за това хората да могат да приемат на вяра някои твърдения. Нали е много примамливо да принадлежиш към тесен кръг, дори ако там има подобни на теб необикновени личности – стига те да не са твърде много и вашата изключителност да е напълно очевидна.

Сблъсквал съм се с подобно отношение към Православната църква. Отказах да приема в Православието немалко хора, отказах им просто защото, задълбочавайки се малко повече, открих, че за тях Православната църква изглежда като някаква екзотика и това да принадлежат към нея би било така чудно, би предизвикало интереса на другите към тях, би ги поставило в особено положение в живота. Такъв вид проблеми се наблюдават у два типа хора: на едните им се иска на всяка цена да не се отличават от множеството и да бъдат една от блеещите овце в колкото се може по-многобройното стадо; а другите имат потребността да изберат нещо екстравагантно или изключително, за да се окажат на пиедестал. Но много трудно е да се приеме нещо съвсем просто, нещо, което изглежда обикновено, тъй като хората са живели с него две или пет, или десет хиляди години…

Ето защо аз съм убеден, че съвременният човек вярва така, както хората от ХVІІІ или ХІХ век са смятали за невъзможно да вярват. Той е готов да преглътне каквото и да било, стига то да съдържа в себе си нещо ново и да предизвиква вълнуващи преживявания на собствена изключителност, необикновеност. Сега не изобличавам никого, но се изказвам против това, че хората не са в състояние да се разделят с нещо непривично просто поради това, че то е ново и ги вълнува. Такъв подход е повърхностен и не особено убедителен.

Сега ще оставим този аспект на въпроса и ще разгледаме способността или неспособността на хората да вярват в това, което провъзгласява християнството. Защо е трудно да вярваме и защо аз смятам, че можеш да бъдеш донякъде образован и здравомислещ човек (за какъвто смятам себе си) и въпреки това да бъдеш вярващ? На първо място мисля, че една от причините, поради които на хората от нашето време им изглежда трудно да бъдат вярващи, е в това, че езикът на християнството постепенно е закостенял, изгубил е сила и яснота, в него са започнали да навлизат непознати преди това смисли, така че в крайна сметка християнското учение е станало отчаяно безжизнено и не е останало никакво основание, никаква подбуда да се вярва в това, в което практически не е останало никакво съдържание. Когато Въплъщението се свежда до нивото на „мит” или символ, когато за Възкресението се говори, че, разбира се, това не е било възкресението на Христос в плът, а някакво духовно събитие в сърцата на Неговите ученици, когато всичко се пренася във външно-исторически план, в образи, то Евангелието се превръща в поредната вълшебна приказка. Мога да цитирам вълшебни приказки, които са много по-увлекателни от Евангелието, ако търсим развлечение, а не учение, което е способно да формира живота. Затова смятам, че Църквата трябва много сериозно да се замисли над това какво трябва да проповядва на хората.

Евангелието е строг документ, Евангелието е безпощадно и се изразява с абсолютна точност; то не може да се преразказва, разрежда и приспособява към нивото на собственото ни разбиране или вкус. Евангелието провъзгласява нещо, което е по-висше от нас, то е дадено, за да разшири нашия ум, да разшири нашето сърце (понякога до непоносими предели), да преустрои нашия живот, да ни даде светоусещане, което е пълна противоположност на обичайното за нас, и на нас не ни се иска особено да приемем всичко това. И тъй като Западът като цяло още не е намерил мъжеството да заяви, че всичко това е безсмислено и да отхвърли Евангелието, мнозина намират начини да „размият” това, което е твърде трудно и непосилно, и да създадат едно „приспособено” Евангелие. Но бедата е в това, че ако в чаша вино добавим прекалено много вода, това ще бъде вода, оцветена с вино, и няма да предизвика у нас онова въодушевление, което би могла да предизвика чаша вино.

Ако в Евангелието няма нищо, освен нравоучителен разказ за един достатъчно неуспешен млад пророк, който завършил зле живота си на кръста, то наистина, заслужава ли си да го следваме? Апостол Павел преди много време е казал, че никой воин не се готви за битка, ако не чуе ясния призив на тръбата. Кой от нас е готов да се хвърли в бой заради някаква си вълшебна приказка?

Второ: християнството в по-ранните времена е предполагало дисциплина на живота, която е пренастройвала ума и волята, насочвала ги към Бога. Когато говоря за „дисциплина”, нямам предвид казармената дисциплина или общоприетите норми на поведение. Дисциплината, от латинската дума discipulus (ученик) – това е състояние на ученик, на този, който е избрал за себе си учител, наставник и е готов да се учи от него на всяка цена. И същността на това, че ти имаш учител, е в това, че ти си се срещнал с ум, по-голям от твоя, със сърце, по-дълбоко от твоето, с воля, по-силна от твоята, с начин на живот, който си заслужава да последваш. Но това може да ни струва скъпо. Бонхьофер е написал книга, озаглавена „Цената на ученичеството”; и когато си помислиш за това как е живял той и, особено как е умрял, то разбираш, че ученичеството може да струва скъпо – това е изпитание на мъжеството, на величието на душата. Църквите като организации вече не се занимават с възпитаването на хората в духовния живот, в сърцето, в ума, във волята и действието, по начина, по който според апостол Павел тренират бегача преди състезание. Тренировката на ума е задължително условие за ученичеството в областта на науката или изкуството. Но ние не се поставяме в положението на ученици по отношение на Евангелието; нас много малко ни учат и много малко изискват от нас.

Можеш да бъдеш християнин и да ти излезе евтино: смята се, че е достатъчно да заявиш, че си готов да приемеш няколко твърдения относно Бога, човека, греха, спасението, Църквата – и това е всичко. Не, това не е достатъчно. Истината на Евангелието не може да се представи като списък от точки, приемани от всеки, който иска да стане християнин. Това е начин на живот, и при това нелек. Евангелието е безпощадно и Христовите думи са жестоки, макар и да са преизпълнени с любов, защото любовта е безпощадна, любовта никога не се съгласява на компромис.

Закона можеш да заобиколиш; има една руска поговорка, че законът е като локвата: малката можеш да прекрачиш, голямата можеш да заобиколиш. Но с любовта не е така: в любовта няма нищо такова, което можеш да заобиколиш. Тя е пределно взискателна, любовта няма граници, и ето с какво е страшно Евангелието. Можеш да изпълниш докрай старозаветния закон, но не е възможно да изпълниш докрай закона на любовта; защото старозаветният закон се състои от правила, но ако ни е призовала любовта – което означава да живееш за другите, да забравиш за себе си и само така да намериш пълнотата на живота – това не може да има граници. В това е вторият проблем, който църквите трябва да погледнат открито.

Вече няколко пъти употребих думата „църкви” и навярно много от вас мислят: „Да, действително, добре би било тези персони в черни раса или официално отговорните за църквата хора да направят нещо разумно в тази посока – тогава би било славно да станеш вярващ”… Но бедата е в това, че Църквата – това не е вашият настоятел, не съм аз, нито който и да било друг в расо. Църквата – това сме ние с вас заедно. Веднъж ме поканиха на конференция, на която духовенството не беше допуснато, и ме представиха като „мирянин в духовен сан”. Точно така и вие – свещениците в чина на миряните, и вие не можете да избягате от собствената си отговорност за изопачаването на Евангелието и вярата, или за отсъствието на духа на ученичеството, обвинявайки ни в това, че сме лоши ръководители. Няма такова постановление, че ръководителят трябва да бъде член на клира; делото на свещеника е да извършва богослуженията и тайнствата. Но знанието за Бога не се дава чрез ръкоположението, а тук става дума за това да познаваш Бога.

Това е още една причина, поради която християнството е изгубило привлекателност и поради това на мнозина им е трудно да вярват.

Смята се, че за две хиляди години християнството е променило малко неща в света. Мисля, че това е или явна лъжа, или груба грешка. Християнството коренно е променило света. Преди Христос не е имало и понятие за това, че човешката личност има абсолютна ценност. В гръцкия свят, в Римската империя имало свободни хора, властимащи, които имали правото да бъдат смятани за личности, всеки друг човек бил незачитан като неповторима личност и можело да бъде заменен с друг. За удобство им се давали имена, и това било всичко. Понятието, че и най-незначителният човек има същата ценност, както и най-висшият в очите на хората, е дошло с учението на Христос, с провъзгласяването на това, че Бог именно така се отнася към всеки от нас, към всички хора. Само това е достатъчно, за да се покаже изменението в човечеството, неизвестно дотогава. Истина е и това, че би могло да бъде постигнато много повече, ако християните, живели преди нас, бяха били по-добри християни, отколкото сме ние. Проблемът е в това, че те не са били по-добри от нас, и не е наша работа, такива, каквито сме, да обвиняваме другите в това, че не са изпълнили своя дълг. Ако подходим сериозно към въпроса, може би за едно поколение бихме могли да възстановим равновесието. Апостолите били дванадесет души; половин година по-късно техните последователи били няколкостотин, и те преобърнали целия свят, защото проповядвали нещо съвсем определено. Те провъзгласявали вярата в човека и вярата в Бога, провъзгласявали новия живот и заплатили за това с цената на собствения си живот. Ако ние се бяхме решили на това, нашият християнски свят би могъл да се нарече християнски със съвсем ново значение на тази дума.

И още. Можем ли да бъдем вярващи в света на науката, техниката, съвременната мисъл? Когато говорим за вярата, ние почти неизбежно мислим за религиозната вяра. Но вярата е много по-универсално понятие. Ако вземем Посланието до евреите, там в началото на 11-а глава ще намерим определение за вярата: увереност в невидимото. Има някаква увереност и предметът на тази увереност е невидим. Вярата започва там, където акцентът се поставя върху думата „увереност”, а нейният предмет е невидим. Но нима това не се отнася и за подхода към всичко в живота, а не само към Бога и духовните неща?

Нито един учен не би се впуснал в такива изследвания, ако не беше уверен, че зад видимото, отвъд границата на видимото съществува областта на невидимото, която подлежи на изследване, на откриване. Ние виждаме предметите, физикът изучава природата на материята, химикът изучава химическата природа на всичко това, от което постоянно се ползваме. Всяко изследване на материалния, видимия свят, в който живеем, е възможно да се предприеме само благодарение на увереността, че видимото ни открива това, което е скрито зад този видим пласт.

Вие може би ще възразите, че това се отнася само за научния подход. Но опитът, душевната работа, която ние наричаме вяра, е много по-универсално явление. Когато срещам човека лице в лице, аз виждам човешки черти, облекло, присъствие и толкова; но с някого бих искал да общувам, някои лица привличат вниманието ми, с някого ми се иска да се запозная по-отблизо. Защо? Защото зная не само от опита на всички изминали преди мен столетия, но и от собствения си опит и интуиция, че това лице ми говори за това, че зад него има нещо, с което си струва да се запозная по-отблизо. Лицето, поведението, маниерите на човека, звукът на неговия глас са подобни на витраж, на прозорец от цветно стъкло; това лице ми показва, че зад него има живот и си струва да се изследва какво стои зад него. Но това също е акт на вярата. Обективно казано, всичко, което виждам у всеки от вас, който стои пред мен, това е овалът на лицето, в неговия център носа, очите и двете уши; образът може да се допълва или да не се допълва от коси. Ако всичко това е възможно да се види, у мен няма нито желание, нито подтик да се сближа с някого, защото всички ние сме взаимозаменяеми, ние сме еднакви на вид. Но зад лицето нещо сияе и чрез акта на вярата аз встъпвам във взаимоотношения със стандартния набор от външни черти, както го описах. Аз съм видял в него повече, отколкото говори външността.

Така че вярата е душевен труд, който засяга всичко в нашия живот. Ако приложим това към нашата вяра в Бога, то вярата съвсем не е прищявка или безумие, недостойни за образования или умния човек.

Ако вие смятате така, то трябва да се откажете и от всяка друга форма на изследване на невидимото. Освен това, устройството на невидимото представлява за мен предизвикателство със самото си присъствие. Какво предизвикателство отправя към мен невидимият Божи свят? Как той стига до мен? Това е съществен въпрос за нас. Ако ние имаме научно устроение на ума, то не можем да изключим възможността, че съществува друг свят, по-малко достъпен за възприемане от този, който се вмества в известните ни научни категории. С този невидим свят се срещаме или непосредствено, или с помощта на нещо. Ние се срещаме с него непосредствено по драматичен начин чрез хората или чрез преживяванията, като например апостол Павел по пътя за Дамаск. Понякога се сблъскваме със същото преживяване, не толкова ярко, но убедително и несъмнено, когато стоим на молитва. Обзема ни чувство за Божието присъствие в най-неочаквани моменти от живота, понякога сред природата, или в някой друг момент, в някаква ситуация. Със същото се срещаме чрез човек, или чрез група хора. Чрез човек: има стара православна пословица, че никой не може да се отрече от всичко, да се прилепи към Бога и да Го последва, ако не види на лицето на поне един човек сиянието на вечния живот.

А понякога това може да се види у група хора. Ще завърша с един пример. Преди няколко години при мен дойде един човек и ме помоли да го кръстя. Попитах какво го е накарало да се кръсти, а той ми разказа, че за пръв път дошъл при нас в храма, за да предаде пакет на някого. Той вече беше зрял човек, четиридесетгодишен, убеден невярващ. Беше дошъл малко преди края на службата, затова му се наложило да потърпи известно време. Стоял в дъното на храма и изведнъж почувствал онова, което аз току-що нарекох всеобхватно Божие присъствие, почувствал обективното Присъствие. Той решил: вероятно това е, което християните наричат Божие присъствие, но то не може да бъде просто настроение, навято ми от свещите, пеенето, тамяна, молещите се… Но решил да дойде отново, дошъл веднъж-два пъти по време на богослужение и преживял абсолютно същото. Тогава дошъл няколко пъти, когато в храма нямало никого, и с удивление – и неудоволствие! – забелязал, че и в отсъствието на хора чувството за това Присъствие не било с нищо по-малко, така че то не било навято от вярващите, пеенето, външния ход на службата. Тогава си помислил: добре, да предположим, че това е Бог; но каква работа имам аз с Бога, ако Той просто живее в този храм и не влияе на нищо? И той решил да идва и да се вглежда случва ли се нещо с нас. Никога не бих повярвал, че, гледайки ни, може да се стигне до такова заключение, до каквото стигнал той; но около година по-късно той стигнал до извода, че Бог присъства изключително активно, защото, по неговите думи, той видял как хората се изменят. Аз не искам да твърдя, че те стават по-добри, но той видял промяна у хората, които особено внимателно наблюдавал. Ние бяхме за него като опитни животни, които той наблюдаваше и се опитваше да си прави изводи; и неговият извод беше, че животните се променят.

Всичко това най-добре може да се изрази с един цитат от К. С. Луис. Същността на християнството е в това, че хората, под въздействие на Бога и Неговата благодат, толкова се променят, че бихме могли да кажем: статуите стават живи хора. Ето това уловил и този човек. Той не сметнал, че статуите са станали по-красиви, но ако видим как уродливата статуетка започва да се движи, да слиза от своята поставка, навярно ще решим, че това е извън обичайния опит. Именно това преживял и той.

Ето по какви пътища Божието присъствие може да достигне до нас, стига да сме настроени за опитно изследване и достатъчно честни, за да гледаме на нещата цялостно, да бъдем готови да кажем на себе си: аз сега ще се срещна с невидимото, каквото и да е то. Като начало ще приема свидетелството на други хора, ще се вгледам в живота на другите… Тогава вие ще забележите, както става с физика, химика или биолога, че пред вас се разкрива светът на неизвестното, който в някакъв смисъл остава невидим, но с който вие можете да общувате и в който да правите открития. Този свят ни обгръща така, както топлината обхваща премръзналото тяло, както животът се влива в статуята. I www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева

Коментари

коментара