Най-голямата жажда
.jpg)
„Който е жаден, да дойде при Мене и да пие” (Йоан 7:37)Колко е лесно да се каже. Кой не изпитва жажда? И коя е тази жажда? Това е жаждата, която се появява, когато всички други жажди бъдат утолени. Това е най-изгарящата от всички жажди. Когато всички други бъдат утолени, тя остава; да не кажа, че много пъти тя се маскира като други жажди. Дълбинната психология и психоанализата учат, че едно е конкретното искане, а друго – дълбокото желание. Моето желание е дълбоко, безлично и аз не мога да го назова, но искането е нещо, което мога да разбера.
Обикновено усещаме искането, а не желанието. Искането се задоволява относително лесно, но в себе си символично то крие човешкото желание, което далеч го превишава. И така, човек казва:
– Искам да си купя черно порше!
Поршетата ги продават в черно, защото, както знаете, това има значение; значението пък в случая е свързано с търсене на авторитет. Желанието е авторитетът, конкретното искане е автомобилът. И човек се бори да задоволи искането, но не знае, че по този начин всъщност иска да задоволи желанието, което си остава непознато за него. Затова, когато вземе конкретния автомобил и види, че другият е взел например Хамър, и заподозре, че той привлича повече погледите по пътя, човекът ще гледа да продаде купения автомобил и да си вземе като на другия – защото желанието му вече намира по-голяма утеха в това искане. Нали? Пълни сме с искания, които символизират нашето желание, което е много по-голямо и непознато за нас. Кое в крайна сметка е пределното желание на човека?
Писанието ни открива, че желанието на човека е да стане бог. Той е образ на Бога и е получил заповед да стане бог, както казва един от отците. Да стане същество, свободно от ограниченията на всички потребности – от време, от пространство, от тление, от смърт; да стане свободно и вечно същество. Това е голямата мечта на човека – да стане бог. Доколкото не осъзнава това, той маскира желанието си в много искания, които изглеждат сами по себе си правдоподобни. Не можем обаче да обясним защо, когато някое от тези искания не удовлетворят човека, той може дори да се самоубие. Има хора, които се самоубиват, когато загубят нещо, което смятат за важно – когато загубят надежда или някакво значимо благо, някоя връзка.
Защо човек се самоубива? Някой би казал, че тук става въпрос за погрешна оценка. Самоубийството е възможно, защото зад това искане се крие голяма доза желание, което е в крайна сметка е само едно – да стана бог, да живея вечно; ако искате – вечната жизненост, както казва един атеист и философ – Ницше, който описва много добре величественото събитие, което наричаме вечен живот и което не знаем какво представлява. Рядко докосваме реалността на вечния живот, бидейки в благодатно състояние или като особено благословение и изключително преживяване от Бога, но все пак не разбираме какво ли е вечността.
Не знаем какво е вечността. Тя е не просто някакво съществуване, а пълнота. Това ни затруднява да разберем какво е. Тя не е просто вечно съществуване. Вечното съществуване може да бъде и вечно мъчение, нали? Какво е адът? Съществуване без смисъл, което се разпростира до безкрайност, самотно и пусто, обитавано единствено от страстите.
Евангелието изобщо не е лесно, нито невинно четиво. То ни казва велики неща, затова не се чете лесно. Зад привидната му простота се крие огромна дълбочина.
Ако някой има тази жажда за вечен живот, за онзи вид съществуване, което е откровен живот, веселие и вечност, откровена любов и всички тези неща (да го кажем с едно по–трудно понятие – откровен смисъл, тоест там всичко има смисъл и всичко е истинно), да дойде при Мене и да пие. Аз съм Вечно Съществуващия.
Това е разтърсващо заявление; никой друг човек не го е правил. Няма да го намерите никъде другаде. Тази изразност, този начин, по който Христос говори, е изключително скандализиращ. Човек или го приема, потриса се и казва „Това е!”, или го отхвърля. И наистина, всичко това е трудно за приемане, защото Христос не говори за Бога, както много от нас, а просто казва:
– Аз Съм!
И това „Аз” е страшно, защото препраща към тайната на Въплъщението. „Аз съм между вас! Аз съм!”. Той не казва „Някой ми каза, от някого чух”. Той казва, че пророчеството свърши, сега ви говоря директно – Аз, Вдъхновителят на пророчеството.
Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода
Както е писано в Писанието. Това се казва в Писанието за Бога. В този момент човек или става и си тръгва, или остава и казва:
– Докажи ми това, което казваш!
Целият живот на Христос е доказателство – слепи проглеждат, хроми прохождат, мъртви възкръсват, Той Самият възкръсва, следователно – „Аз съм!”.
Хората не само ще утолят жаждата си, а от тях ще потекат и реки от жива вода. С други думи, един човек ще утолява жаждата и на хиляди други. Такива са светците. Те имат тази особеност: човек чувства, че от тях изтича река. И тази река – тези от нас, които сме срещали такива святи хора, знаем какво имаме предвид – е реална река. Тя не спира донякъде. Дори и това, което такъв човек има, не е негово, защото по-долу пише: „Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него”. Те ще приемат Светия Дух, Светият Дух е Духът на Отца, Който почива в Сина. Той е любовта, истината, животът на Отца, Който почива в Сина, защото Тяхната връзка е неизказана и вечна, а Тяхната любов е ипостасна.
Който има Сина, очевидно има Духа, Който почива в Сина. Светият Дух създава странно съчетание между тварно и нетварно – така всеки човек може да получи божествени свойства. Затова и светците са прозорливи, пророкуват и правят чудеса – защото притежават тези велики дарове на Светия Дух.
Ще потекат много реки. Светият Дух никога не се уморява, ние се уморяваме да утолим жаждата си, но това не уморява Този, Който я утолява. Тук имаме висша жажда, която получава висш дар и този, която я утолява, придобива възможност да утолява жаждата и на други по един висш начин. Това е казал св. Серафим Саровски – „Придобий мирен Дух и хиляди около тебе ще спасят” – не защото ти ще ги спасиш, а защото тези реки утоляват жаждата на онези, които идват. С други думи, чрез Светия Дух.
Така започва новият живот. Нов живот за този, който има тези неща, и нов живот за тези до него. Ще кажете: и този живот започва с едно копче, което просто решаваме да натиснем? Не, категорично не. Човек се разпъва, става подвижник, тук е подвигът – за да може да извиси своя живот до висините на полученото Откровение. Откровението ни извисява много високо, но ние носим своите страсти, безизходицата, нищото, което представляваме, своите рани.
Затова човек става подвижник. Затова Църквата има изповедта и Тайнствата – за да може да се бориш с цялата тази купчина непотребни или опасни, убийствени понякога неща, които имаш в себе си, за да можеш постепенно да преобразиш всичко това през целия си живот, подвизавайки се да стане това, което благодатта иска.
Благодатта съществува, но в душата на човека съществува и терзанието на стария човек. Разбрахте ли? Вътре в нас тече страшна борба, която описваме не ние, а св. ап. Павел – „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”;„върша това, що не искам” (Римл. 7:20-24) и намирам в мене това, което мразя – колко страшно е да чуваме това от този, който е получил велико Откровение, тет–а–тет – „Аз съм Този, Когото гониш” – и от велик гонител станал велик апостол. Никой не става лесно от гонител апостол. Павел станал апостол и това е доказателството за истинността на видяното от него. Той не загубил ума си, а наистина срещнал нещо, което разсякло живота му на две и от гонител станал апостол със същия устрем, като се раздал докрай за Този, Когото гонел. Представете си колко разтърсващо било това Откровение! Е, същият този апостол ни казва: „Онова, що мразя, него правя“.
Тук именно е началото аскетичния подвиг, който е евхаристиен подвиг. Подвижникът, монахът или вярващият няма някакъв проблем със себе си или с другите. Той няма проблем със своето общуване, имущество и любов. Единственото, което прави, е да се стреми да остави настрани всички тези неща, за да извърши подвига, който позволява тази промяна, това преобразяване, което отнема време. Без това преобразяване обаче целият Божий дар може да бъде загубен. Сякаш моят баща ми дава огромен капитал и ми казва:
– В еди-коя си банка има еди-какъв капитал за тебе! Върви, вземи го и го използвай!
Ако не отида в банката, не го взема и не използвам капитала, той сякаш престава да съществува, нали? Това е притчата за талантите, сещате се. Някои взели, работили и дали плод, други казали – аз се уплаших и оставих всичко както си беше; не направих нищо. Именно това правят повечето от нас поради своето неверие. Не вярваме в това, което ни се дава, и затова в живота ни не става нищо, обръщаме се назад и сякаш се връщаме в собствената си смърт.
Тук се говори за жажда, която идва, когато всички други жажди бъдат утолени или ни изморят. Защото има вероятност те не да ни наситят, а да ни уморят. Днес виждате колко са уморени всички – и младите хора, и възрастните. Защо? Защото не могат да намерят удовлетворение. Липсата на удовлетворение означава не просто пресищане, а умора, което пък означава, че правим всичко по погрешен начин. Пробваме оттук, пробваме оттам и постоянно имаме усещането, че нещо не върви добре. Кое е то? И аз съм добър, и тези до мене са добри; кое не е в ред? Ще кажа един израз, който вече не е толкова непонятен – „Няма го Светият Дух”.
Това е проблемът. Няма Го Този, Който ме е сътворил, Който ме познава и Който ме води към вечността. Затова и моето търсене е проблемно; бия си главата от една стена в друга и се уморявам. Затова днес има много уморени хора. Без значение дали гуляеш и танцуваш, или се правиш, че ти е добре, умът ти, сърцето ти е уморено. Виждаме това в съвременния човек – и не ми казвайте, че не е така. Знаете добре, че това се случва. Чуваш как човек казва:
– Имам всичко, какво ми липсва?
Какво му липсва? Липсва му лична връзка със съвършената Личност, Която би му дала цел и път. Защото не е достатъчно някой да ми даде автомобил; той трябва да ми даде и ключ, за да го запаля, да ми даде някаква посока, за да отида някъде. Какво да правя с автомобила си, ако няма къде да ходя? Ако никой не ме чака, ако нямам никаква задача или отивам само да се забавлявам? Ще се позабавляваш, ще искаш и компания, но все пак трябва да направиш и някакво дело в живота и по отношение на това дело днес има голямо объркване.
В миналото е имало по-силно усещане за общност. Днес младите не искат да се женят; дори момичетата. Ако не знаете, питайте децата си. Аз от децата си го научих.
Разбирате ли? Казват ти:
– Че защо? Свобода!
Ако човек няма общение и любов, тази свобода е най-голямата умора за душата. Свобода от какво? От мене? От чувствата ми? От моята пълнота? Мога ли сам да открия своята пълнота? Къде се е чуло това? Съществува ли пълнота без компания?
В Англия често къщите нямат обособена кухня. Веднъж попитах един човек:
– Защо нямате кухня в дома?
Той ми каза:
– Нямаме компания, затова нямаме кухня!
Трапезата иска компания, но компанията иска взаимоотношение, а взаимоотношението иска не просто свобода, но и любов. Така ли е? Без свобода не се получава взаимоотношение. Но може ли да се получи взаимоотношение без любов? Това, което получаваме, ако забравим любовта, няма да е взаимоотношение.
Днес липсва животът, който минава през смисъла, през общението. Затова се поражда тази умора. Не забравяйте какво казваме на Светата Литургия:
„Благодатта на Господа Нашего Иисуса Христа и любовта на Отца и общението на Светия Дух да бъде с всички вас!”
Светият Дух създава общението. Ако видите свят човек, който има Светия Дух, ще видите, че той е много общителен. Той не е свиреп и изолиран, а изпълнен с любов и с молитва за света. Пустинници! Ако ги срещнеш, ще почувстваш общението; ще почувстваш, че сякаш си намерил дядо си, когото си загубил и когото не познаваш. Ето, този е! Познава те, сякаш те познава години. И след пет години да отидеш, пак ще те помни, защото се е помолил за тебе.
Той ли е сам?! Аз съм сам, аз, който живея сред множеството. Той е сам, но със Светия Дух. Без Духа жаждата остава и ако остане до края на живота на човека, това не на добро.
Превод: Константин Константинов
Следвайте ни
Когато човек чете Писанията, той вижда, че жаждата на човека освен за плътски храни и течности е жажда за слово. Ние виждаме най-голямата проява на Духа в дарбата за словесност и за обяснение на тайнствата и живота по Христа, защото всички доказателства за истинността на Христос пропадат ако ние не владеем словото и не сме дарени от дара на Духа, с който се свързва говоренето на езици, способността за текстово пресъздаване на действителността и убеждението в правотата на вярата. затова българите, които по техните си текстове се свързват със Светия Дух като народ са ценели много словесността За жалост днешната БПЦ не цени словесността, която е създадена от държавни и частни образователни и културни средища и разчита на мистическия акт, на сложили се културологични и култови нагласи у българите и от страха от Бога и интереса към свръхестественото у българите А умението за словесност освен дарба иска много труд и средства за да може да се прослави Бога
http://chureshki.wordpress.com/
Нека обърнем внимание на понятието „подвиг“. Човек полага усилия – първо върху себе си, било то физически, било то интелектуални, било то духовни за да се пребори със затрудненията в живота, които злите сили, статуса му в обществото и грижата за насъщния изискват После полага труд за да си осигури пребиваването на земята, като този труд го изцежда, носи му травми и го ограничава във времето и така не може да се занимава с любимите си неща. После настъпват мигове на напрежение и на жертва – човек дава от придобитото си, било то дете, било то материални блага, било то време и труд за дадена кауза, която се осигурява от идеологическия институт на общността или от Църквата. Идва дори момент на жертване на живота и понасяне на телесни рани и страдания от събитието – било то военно, било то трудово. Така през войните от ХХ век и през комунизма българите извършиха много подвизи, усвоени от хората, които претендират да представляват народа по линия на святото народно дело. Днес това е БПЦ
След като комунизмът рухна, хората на властта обърнаха поглед към вярата и Църквата и ги посочиха като извор на надежда и гарант за успешното бъдещо развитие на нацията. Не знам обаче доколко такива надежди и очаквания са оправдани като се знаят погромите в Църквата и във вярата, снижаването на качеството на религиозните дейци и занижените критерии на народното образование след 1878г. В едно предаване по една телевизия казах, че има сериозен въпрос пред битността и същината на БПЦ – дали Тя пази духа и истината на православието, или пази параметрите на една отминала историческа епоха – Средновековието и феодализма – когато властта на Църквата е била все и вся в живота на хората. В публикации в медиите това опасение беше потвърдено – една авторка беше нарекла хората от клира „феодали“ и наистина – никакъв нюанс на модерността и особено постановките за движение на капитали и средства и тяхната обществено полезна експлоатация в битността на БПЦ днес.
http://chureshki.wordpress.com/
Да, да и хиляди пъти да! Абсолютно всеки човек страда от „комплекса за божественост“
, който само Господ може да „избие“ … като ни направи богове по блаогсдат.
Днес в България има жажда за истина и за истинско познание на нещата – в това следва да се заключи битността и същината на Църквата, защото от верова гледна точка в приемствеността от миналото в българската народопсихология и официална култова нагласа има прекъсване – след 1878г. ценен става култа към силата – вж.девиза на сградата на Народното събрание, съчетано с нормите на българската народна мистична конспирация, където проблемът не е самата конспирация, а провинциалността и ниската критериалност на нейната философия и действие в обществото, а през комунизма култови станаха историческите паметници сами по себе си по „законите на историята“ величаещи комунисти и техните предтечи от Революцията след 187Ог. и материята на грандиозните строежи. Така че днешният българин е жаден за истина и знание – изконния български верови култ и БПЦ следа да утоли тази жажда
http://www.bg-history.info/5349/Za-religioznata-i-filosofska-predopredeelnost-na-istoricheskiia-proces-v-Bulgariia.html
Виждаме колко много хора се самоубиват напоследък. Никога не е било така. Но скоро се самоуби и един столетник. Човек на 103 години мисля, че беше /Бог да го прости/. Значи жаждата по Бога може да продължи толкова дълго…
И неутолимостта и да победи дори и един човек умеещ да живее!
103 години. Може ли някой да си представи колко много е това?
103 години жажда…
„Йоан 37:7)“
Здравейте. Този стих е от най-горе. Евангелието на Йоан има около 20 глави.
Приятелска забележка
ДА!
Разменили са местата на главата и стиха. Странно, това подреждане дори протестантите го спазват (то те са го измислили, де), какви ли стандарти спазват на този сайт?!