Най-подценяваната Божия заповед
Ние твърде често не внимаваме в детайлите. Бързаме, увличаме се, опияняваме се от много подробности и пропускаме други на пръв поглед по-дребни и незначителни, които носят всъщност не по-малък заряд или съдържание. Особено сега, когато стихиите на съвременния свят са особено динамични и ни поставят в ребусите на безброй предизвикателства. Съвременният човек няма време да се задълбочи, да обозре нещата и старателно да ги анализира, да ги види в истинската им светлина и реална дълбочина. Това правим не само в светските, но и в духовните дела. Когато един човек повярва в Христа и реши да го последва по тесния път до Неговото Царство, възпламенен от небесния огън се оставя на този първи порив и изпълнен с благодат и истина, отразява и раздава Божията светлина. А когато заплува в безкрайното море на богословието и навлезе със своята малка лодка все по-навътре в него, когато отминат вълните на религиозния възторг, той постепенно усеща другите, вторични въпроси, които му откриват нови хоризонти на преобразяващата вяра. Ние, християните знаем Десетте заповеди Божии, които Творецът е предал на св.пророк Моисей, когото Синът Божий благослови и освети, но малцина от нас вникват достатъчно задълбочено и се оглеждат в тях, като в истинско огледало за своя духовен ритъм. Типичен пример за това е Третата Божия заповед – „Не изговаряй напразно името на Господ, Твоя Бог!“ Колко рядко в изповед, изброявайки личните си грехове, обръщаме внимание на тази заповед. Съобразяваме се с другите завети, смятайки ги по „човешки, твърде човешки“ за по-важни, с повече концентрация и вътрешно внимание, но тази сякаш оставяме някак си …настрани. А това е голям грях! А ако не е така, Премъдрият Бог не би го възвисил в заповед, дадена веднага след първите две, които са фундаментални. Толкова често в различни моменти от нашия живот изричаме без съсредоточаване и с явно пренебрежение и нехайство:“Ох, Боже!“, “Господи, какво направих!“, „Ех, Боже мой…“ и т.н., и най-порочното е, че сме превърнали това в злободневна практика, без дори да осъзнаваме своето отстъпление. По всякакъв повод изричаме името Божие и така не само го обезценяваме пред себе си и другите, но и самите ние трупаме излишни грехове. Дори си позволяваме шеги и закачки в разговорите си с вярващи и невярващи, познати или почти непознати. Изпадаме в двойна съблазън. А някои от нас дори си мислят, че тази заповед няма голямо значение в духовния живот, и че все пак Всемогъщият, но Вселюбещ Бог поглежда милостиво към тези, които я престъпват. Защото намираме несъстоятелното оправдание, че след като го споменаваме, все пак всичко се освещава и получаваме Неговото благословение. Но във неизтощимото Си величие, Вседържителят отказва да слезе до нивото на обикновена фраза и няма как да Го споменаваме, както всички други, като части от възклицание или просто като елемент от нашите душевни въздишки. Достигаме до това да го превърнем в елементарен предмет на обсъждане или вторичен продукт, разменна монета без особена ценност в контактите със света около нас. Този, Който е сътворил вселената, Отец на всичко видимо и невидимо, изначално съществуващият и пребиваващ в непристъпна светлина, най-малкото не заслужава това. На нас ни е заповядано да не споменаваме името Му „напразно“, а това означава – без внимание, дълбок духовен замисъл и вътрешен трепет. Защото е Бог неизказан, неизразим, страшен и милващ в делата Си. Нещо повече, в Господнята молитва „Отче наш“ ние се обръщаме към Него с чистото и откровено: “Да се свети Твоето име!“ А светм това име само и единствено, когато Го изричаме, изпълнени с чувство на искрено благоговение. В наставленията си към идващите поклонници, един от забележителните боговидци на 20 в., св. Паисий Светогорец обичал да повтаря, че „християнинът всичко трябва да върши с благоговение!“ Не само в своите малки тихи мигове на молитвеност и споделяне с Бога, но и в отношенията си с другите и света около нас – в обръщението си към Господ Бог, Пресвета Богородица и всички светии. Според него това е признак на свят дълг и истинско богоизбраничество от Божия промисъл. Всяко обръщение да бъде като свещенодействие. Когато коментира третата Божия заповед, св. Николай Велимирович казва така: “Следва да произнасяме Божието име рядко, по възможност само в молитва и винаги с огромно благоговение, защото то е най-святото име, от което демоните със страх треперят, в което биват благославяни хората и делата им, което изцерява болести и освещава произнасящите го уста.“ (“Житие и слова“, стр.166). Всичко друго освен това е отстъпление. Името Божие трябва да се споменава с осъзнато, дълбоко благоговение и усет към светинята. Защото то е огън небесен, който изгаря всичко, до което се докосне! Обяснение на Необеснимия, Който и Сина Си е отдал в жертва от любов към нас, хората. То е Свято и Пресвято, Чисто и Пречисто! Затова нека ние, децата на съвременния студен и враждебен свят, които сме обгърнати от неговата суета, изгубили сме до голяма степен истинската ценност на думите и тяхната духовна мощ и дълбочина, да подхождаме към името на Всемогъщия и Всемилостив Наш Отец с вътрешен трепет и внимание, без нехайство – като истински негови синове, а не осиновени.
