Неделя на самарянката. Тайната на Божието откровение в човека
(Йоан 4:4-42)
Поводът и начинът, по който Бог понякога ни зове, е изключително обикновен, всекидневен и естествен. Той не ни зове да станем апостоли. Разбира се, в евангелския разказ за самарянката става въпрос за призоваването на една жена-апостол, говорим за св. мъченица Фотина (Фотиния)…
… дай Ми да пия…
…как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?
Самаряните не общували с юдеи. Въпреки че съществувала такава мощна забрана през онази епоха (а тези забрани били по-силни и от роднинските връзки), самарянката не се поколебала да говори с Христос. „Дай Ми да пия“ – тя не хвърлила тези Христови думи на вятъра, а потърсила отговори, искала да разбере какво става по-нататък. „Той знае, че е юдеин, а аз знам, че съм самарянка. Какво става, защо точно от мене иска вода?!“, питала се тя. В онзи миг жената потеглила по пътя на своето себеразкриване. Важно е да разберем колко сюблимен е този миг, защото понякога, както споменахме, нашето общение с Бога започва по много прост начин, толкова просто, че човек не може да си представи по какъв път потегля и къде точно ще го отведе той. Тези хора неусетно навлизат в дълбините на вярата, започват да разбират неща, които не са си и представяли, че ще разберат.
Иисус й отговори и рече: да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива.
Разговорът бързо преминава към друго равнище – „водата“ изглежда е забравена, вместо това става въпрос за друга вода – живата вода. Очевидно защото обикновената вода не може да удовлетвори тези най-дълбоки търсения, които има самарянката. В разговора става дума за вода, която всъщност е цял извор, притежаващ чудното качество никога да не се изчерпва. Колкото повече човек пие от него, толкова повече изворът се увеличава за вечността. Чрез тази вода човекът утолява своята душа, цялото си битие.
Жената Му казва: господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода?Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му? Иисус й отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.Казва Му жената: господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.
Тук Христос решава да направи това, което по евангелския пример виждаме при всички велики старци, за които слушаме и които познаваме. Той пристъпва към прозорливостта. Обръща се към нея и й казва: „…иди повикай мъжа си и дойди тука.“. След като жената му отвръща, че няма мъж, той й отговаря: „…добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж…“. Веднага щом казва това, жената е разтърсена до дъното на душата си, както обикновено се случва.
Казва Му жената: господине, виждам, че Ти си пророк.
Външно тя е жена, която не може да намери покой, да имаш пет мъже и накрая шести… каква енергия имала тази жена, колко силна личност била. По онова време това било дръзка постъпка. Но след думите на Христос тя веднага се променя и започва да Го пита за неща, които ни разкриват, че вътре в себе си тя имала цял един свят от духовни въпроси и търсения, които просто се нуждаели от присъствието на специален Човек, за да излязат на светлина…
Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме. Иисус й казва: жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.
Ето че тези поклонници ще излязат от пространството на филетичното, историческото или всякакво друго детерминиране и ще преминат в пространството на свободата и на истината. Истината не е нещо, което се притежава, а е нещо, което се случва. Тя съществува в Бога и човек влиза в пространството на истината, оставяйки всичко, както Бог казал на Авраам: „…излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа…“ (Бит. 12:1). Защо е нужно това? Бог не е ли могъл да каже: „Стой там, където си и Аз ще дойда да те намеря!“? Защо Авраам трябва да остави хиляди неща, за да Го намери? Защо Бог иска от нас да оставим нещо и да отидем да Го срещнем? Защо например монасите да идват тук, в манастира? Не могат ли да намерят Бога, както мнозина казват: да отидат монасите да се подвизават в света, както се подвизаваме всички ние, но всъщност никой от нас не се подвизава…
Миналата неделя Бог ни благослови да отидем в манастира „Рождество Богородично“ в Клисура, където беше първото честване на паметта на новопровъзгласената преподобна София, която беше наша съвременница, починала през 1974 г. Имала съпруг и дете, но мъжът й загинал през Първата световна война, а детето й също загинало – изяли го диви прасета (в онова време оставяли децата на полето, докато възрастните работели, и бебето на София било нападнато от диви прасета). Скоро след тези трагични събития, жената оставила всичко, дошла в Гърция от родния Понт и вършела страховити подвизи. Живяла сама в манастира без ток, без отопление, без топли дрехи… Понякога й липсвали най-насъщните неща, за да оцелее, като вода и храна. И ви питам защо е правила всичко това? Не е ли могла да дойде в Гърция (или да остане в родината си), да се омъжи повторно, отново да роди? Защо тръгнала и за какво й е било да върши всички тези „луди“ дела? Тя била юродива заради Христа, но въпреки това имала велики харизми в Светия Дух. Пресвета Богородица й се явявала, тя чувала гласа на Божията майка пред икона й, глас, който й казвал: „ Ще стоиш, за да те гледам и ти ще ме гледаш!“. И тя седяла и гледала Пресвета Богородица и Пресвета Богородица гледала нея. Бог я удостоил да извършва свръхестествени дела. Известно е, че тя страдала от херния, но й било дадено самата Пресвета Богородица да й направи операция. Нещо наистина невероятно и велико – тя показвала истински белег от операция, а никога не била излизала от манастира. Хора, която са я познавали, разказват за много чудеса и велики събития, свързани с нея, запознах се и с един възрастен свещеник, който я е причастявал.
Но защо е нужно това? Защо е нужно да излезем от своята земя и род? Защо да нямаме един наш бог и да го носим, както дрехите си, да го почитаме като стъкмен идол, да му палим огън, да му принасяме агнета, да ни помага в каквото поискаме, да ни дава автоматични решения… да е наш човек? А вместо това защо да носим тези черни одежди, които се превръщат в проблем за някои, които питат: „Такъв живот не е ли отричане от творението?„?! Не, не е отричане от творението, защото Бог снизхожда в творението. Това е великият подвиг на свободата, то е свободата, която Сам Бог е положил в нас като Негов образ. Когато говорим за Божия образ в човека, имаме предвид именно една главна черта, която Бог има – абсолютната свобода. Бог е напълно свободен, Него никой не Го е създал. Той Сам избрал Себе Си, но ние не сме избрали себе си. Всеки от нас има поредица от биологични, психични, социални и икономически ограничения, които понякога ни карат да стенем… Раждаме се с трудности, с проблеми, както и с таланти, с призвания… Нищо от това не сме избрали сами, нали? В този смисъл понякога изпадаме в недоумение: защо да съм такъв? Една девойка ми задаваше подобен въпрос: „Защо да съм толкова грозна?„. Защо другите да са красиви, а аз – не? Защо един да се ражда богат, а друг да е толкова беден? Защо един да е много умен, а друг – глуповат? Не винаги имаме отговор на тези въпроси. Но едно е ясно – ние произлизаме от нищото, нашето битие е чудо, както мравката, молекулата, атомът… Всичко това е едно голямо чудо. Човекът обаче е и икона на Бога, което означава свобода. А свободата означава, че сме способни да подредим всичко, което представляваме, по един нов начин, че можем с творчески сили да преобразим себе си. Ето например тази светица София, каква е била тя? Едно обикновено момиче от народа. В този момент тя е ходатайница между Бога и човеците; същество, което отваря на другите вратата към небето. Тя действа и присъства тук и сега… И в този миг, в който сме се събрали и говорим, тя в Светия Дух знае, че я споменаваме.
Един се ражда болен, друг – пълен, трети – много слаб… Но когато свържем тези дадености с Божията свобода, можем да направим така, че те да дават плод във вечността и да се превърнат в Божи дар. Какъв е начинът да стане това? Няма да ви го кажат психолозите, нито дори великите философи, те не го знаят, макар и да са се опитали да разберат. Ето например Платон, който знаел, че ако човекът не открие истината, никога няма да може да намери мир в живота.
Това означава с дух и с истина – всичко онова, което представлявам, да го свържа с Божията истина и да бъда истинен човек, да осъществявам богообразността с Дух Светий и с истина. Аз съм истинен не защото съм гениален или по светски важен, а защото живея в тази свобода на Бога. И ако съм по-скоро глупав, отколкото умен, чрез благодатта и живота в Христос това реално може да се превърне в небесна простота, която дава покой на хората. И това е валидно за всичко: и за грозотата, и за красотата, и за болестта, и за здравето. Неслучайно казвам и болестта. Наскоро излезе една книга за стареца Антоний. Снимката на корицата е поразяваща – показва млад монах на около 30-35 години, сляп, със затворени очи, с два бастуна, да върви по пътя. Той бил мъченик и вече е причислен към светците. Загубил зрението си в лагерите на сталинистите (на тези, на които днес някои в Гърция се дивят и на човек му идва да заплаче). Хванали го заедно с неговия старец и го пратили в ГУЛАГ, където запалили огромен казан. Стражата на шега хвърлила жив в казана неговия старец и той загинал. Младият монах, който станал свидетел на ужасяващото дело, не издържал, взел едно дърво и ударил стражаря по главата, който се свлякъл мъртъв на земята. Тогава монахът бил подложен на ужасяващи мъчения – сложили го на електрически стол, поставили електродите директно в очите му и в онзи миг ги изгорили и ослепили мъжа. Този човек просиял духовно, станал свят чудотворец. Той всъщност не бил незрящ, защото виждал всичко в Светия Дух. Монахът можел спокойно да върви, воден от топлиннна вълна, която Бог му изпращал и която го насочвала накъде да върви. Никога не се препъвал, което карало хората да се чудят на добрата му ориентация.
Всички тези примери разкриват общението с Бога, което Христос носи в света и което дава на човека съвсем нови измерения на живота му. Въпреки всичките немощи и трудности, с които е бил роден и се е сблъсквал този чоек. Но това не се получава веднага. Не си мислете, че преп. София, която починала на деветдесет и няколко години, се е осветила веднага щом отишла в манастира, или че слепият монах получил благодатта на Светия Дух веднага щом загубил зрението си, или пък по-рано. Това е един процес, в чиято последователност не можем да проникнем, не е като чрез някакъв компютър да направим точна диаграма на кое точно място идва благодатта. Това са тайнствени, Божии неща. Не всички ставаме мъченици за вярата, както св. Фотина, но въпреки това всички нас ни очаква това удивление, незнайно кога, но в определен момент – навярно в края на живота ни, очаква ни онова удивление на срещата с Бога. Това е събитие, което ме срива и ме извайва отново, но ме извайва много по-добре, отколкото съм бил преди.
Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести. Иисус й казва: Аз съм, Който говоря с тебе.
На малцина според Евангелието Христос се открива по такъв начин, както на самарянката. „Аз съм, Който говоря с тебе…“ – в толкова пряка декларация. Може би Христос се разкрива по сходен начин на слепия? Но не е на това духовно равнище. Това пряко откровение се дава обикновено на велики апостоли и на хора, които ще вършат големи дела оттук нататък. При срещата със самарянката Христос вижда, че тя е апостол, Малцина са имали такова откровение. На всички нас откровението ни се дава в определена мярка и тази мярка ни позволява да продължим всекидневния си живот. „Аз съм Месията, но не го вземай много сериозно!“ – няма как това да стане… Не си представяйте и че това откровение става чрез думи. Неслучайно след като Христос изрекъл словата, чрез които се разкрива на самарянката, разговорът спира дотам, оттам нататък действал Светият Дух. Христос не просто казал: „Аз съм, Който говоря с тебе“, в онзи миг онова, което тя видяла, било Преображение. Евангелието не ни го казва, но в онзи миг тя Го видяла преобразен, видяла Този, Който реално е. Затова и разговорът спира, защото тя стигнала до пълнотата на знанието, що се касае до човешките неща. Самарянката тръгнала по пътя си и… станала апостол. Тя вече била променена, вече е станала св. Фотина, не била вече жената, която била преди срещата си с Христа.
Но както казах, такова откровение се дава на малцина. Защото, ако ти се случи, няма да можеш на другия ден да продължиш да работиш в адвокатската си кантора, да отвориш магазина си или да чакаш чека със заплатата си, да иронизираш или да бъдеш иронизиран, да се правиш на политик и т.н.. „До някаква степен“, защото тази истина прониква в душата ти постепенно, тя е нещо, което накрая ще те погълне, но Бог така устройва нещата, че тази истина да върви с живота ни, тоест да ни погълне към края на дните ни, защото иначе бихме зарязали всичко и бихме тръгнали към планината… а под планина имам предвид манастир.
Човек не може да понесе това откровение, то е нещо, което изцяло изменя разбирането му за предназначението на неговия живот. Затова онези, които го преживяват, рядко продължават със своя „нормален“ живот. Разбира се, това не означава, че не можеш да избереш монашеския живот, ако не си преживял толкова голямо разтърсващо събитие. Но онези, които са го преживели, със сигурност не могат да запазят предишния си начин на живот, а се посвещават на дела, които са отвъд обичайните.
В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея? Тогава жената остави стомната си и отиде в града и казва на човеците: дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?Тогава те излязоха из града и идеха към Него. Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж!Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело. Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят. Защото в тоя случай права си е думата: един сее, а друг жъне. Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд. И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелствуваше: каза ми всичко, що съм сторила.
Сеитбата вече е направена, а семето е самото Пришествие на Христос в света. Ние сега, предполага се, сме наследници на апостолите, защото това е свещенството – наследството на апостолското служение. Ние не изнамираме нищо ново, а просто жънем това, което вече съществува и действа в света, в Църквата. Само Бог може да посее нещо ново и Той, вижда се от евангелския разказ за самарянката, го е направил. От това, че нейните съграждани са дошли да потърсят Христа, се вижда, че тя наистина е била апостол. Не се е затворила в себе си и не се е опитала да запази за себе си онова, което е открила. Вместо това нейната харизма се е проявила сред множеството.
Затова, когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена.И още по-много народ повярва поради словото Му.
Тук виждаме формирането на първата християнска общност, не знаем какво е било нейното бъдеще, но трябва много от същите тези хора след Възкресението да са се присъединили към младата тогава християнска Църква. Това всъщност е абсолютно сигурно, след великото събитие на срещата с Христос.
Истината, за която днес говорихме, е нещо, което човек трябва сам да потърси. Ако е нещо, с което от време на време ни замерват по главата, тогава то не е истина. Може да е идеология. Но Църквата не бива и не може да се превърне в идеология. Лично аз вярвам, че всички, които си задават екзистенциални въпроси, някой ден ще се настроят към честотата на духовната вълна, за която говорим днес. Защото всичко, за което говорим тук, има едно свойство – колкото повече привидно изглежда нереално, толкова по-близо е то до човека. Самият човек е едно странно същество, за което, докато изглежда, че знаем какви точно са неговите потребности, както претендираше идеологията на марксизма, всъщност истината се оказва съвсем друга.
Любопитно обаче е, че човекът, който има такива „странни“ търсения като тези на самарянката, след като преживее тази необичайна разтърсваща среща с божественото, за него действителността става кристално по-ясна отпреди. Той вижда по-добре нещата от живота, това е и причината, поради която Божият човек се ориентира по-правилно дори сред всекидневни неща в битието си, вижда истинския облик на нещата, затова не се увлича от всичко, което блести, не се подмамва лесно. Не може всяко едно кухо обещание да вземе ума му, защото има критерий. Валидно е и обратното – ако нямаш такива критерии, всеки те мами, затова като общество си патим днес, когато се разочароваме от политическите решения. Трябва обаче и сам да потърсиш истината, не е достатъчно някой да ти говори за нея. Както благото започва с покаянието, така и спасението на една общество започва в душите и не може да се наложи отвън…
Превод: Константин Константинов
