О. Николаос Лудовикос: „Покаянието идва, когато сме готови да се променим от любов“

В неделната вечер на 8 октомври, по покана на фондация „Покров Богородичен“ известният гръцки богослов отец проф. Николаос Лудовикос изнесе вдъхновяваща беседа на тема „Покаянието като общение“ пред българска публика в препълнената аула на Богословския факултет на Софийския университет.

Отец Николаос е един най-изявените съвременни представители на гръцкото богословие, който е добре познат с харизматичното си умение да прави някои трудни богословски истини разбираеми за обикновения вярващ.

Неговото проникновено и искрено слово за любовта и покаянието докосна и сърцата на българската аудитория.

От името на академичната колегия на Богословския факултет гръцкият гост бе приветстван от доц. д-р Светослав Риболов. Той представи богатата академична биография на отец професора и творчеството му, издадено на гръцки, английски, румънски, вече и на български и др. Доц. Риболов отбеляза още, че беседите на отец Николаос, насочени към широката аудитория, по впечатляващ начин показват, че „догматиката не е суха наука, а начин на живот, жива вяра, изразена в цялостния етос на православния християнин“.

От името на организаторите от фондация “Покров Богородичен”, Пламен Сивов представи двата тома с „Беседи“ на отец Николаос, издание на „Омофор“, и отправи специална благодарност към богослова Константин Константинов, благодарение на чиито преводачески труд и ентусиазъм тези два тома излязоха на български език.

В началото на словото си отец Николаос говори за нарцисизма като основа на невъзможността на човека да се свърже истински с другия:

„Можем ли да имаме истинска връзка с някой друг? Това е основният ни проблем, пред който сме изправени днес… Винаги съм се впечатлявал от брачното последование в Църквата. Застава младата двойка – да, те се обичат, а Църквата се моли – дай им, Боже, истинска любов. Това не е ли някакво противоречие? Тези двамата очевидно са луди един за друг. Но тук е въпросът. Дали се свързваме с истинския друг, или с някаква наша проекция за него? Аз в действителност не познавам истинския обект на моето желание, но познавам източника на моята нужда… Оттук трябва да тръгне разбирането ни за покаянието…

В Англия на една конференция започнахме да обсъждаме темата за покаянието. И тогава една жена, православен богослов от Америка, каза: „Наистина не разбирам защо постоянно трябва да се покайвам. Това ме обижда. Вече съм се покаяла, отдала съм на Бога това, което Му принадлежи… И наистина не разбирам защо все трябва да се покайвам“. Във Франция, отново на една конференция в Католическия университет, стана въпрос за смирението и един католически богослов ни попита: „Защо вие, православните, винаги говорите за смирение, но аз имам своето достойнство, аз съм образ и подобие Божие…“

Декарт ни казва „Мисля, следователно съществувам“ – това е неговата максима. Къде тук са останалите, къде е общността? Или пък философията на Кант – нещо е нравствено, защото аз го разбирам като нравствено… Индивидът е в центъра на западната философия. Същото е и при западното богословие – когато Тома Аквински говори за връзката между човека и Бога, той не се съмнява, че тя съществува. Но тук има една важна подробност. Според него, когато Господ казва, че обича човешките същества, това означава, че Той обича Себе Си. Че тази връзка между Бога и човека се случва в Самия Бог; че Той обича идеите за своите създания, които са вътре в Него. Тоест според тази представа единственият начин Той да обича мен е да обича Себе Си. Това означава, че връзката между мен и Бога не е взаимна. Аз се свързвам с Него, излизайки от себе си, но Той не прави същото от Своя страна, защото, така да се каже, ме съдържа в Себе Си. Свързваш се с другия, но не в качеството му на друга личност, а на проекция за него, която пребивава в рамките на собствения ти нарцисизъм.

Оттук следва, че връзката с Бога от моя страна е истинска, но от Негова – не. Това е богословската теория на предопределеността, Господ знае всичко за мен и е предопределил всичко от Неговата провиденциалност, но за мен е невъзможно да вляза в божествената сфера… Вместо тази връзка, Той е оставил за мен нравствените закони, заповедите, които да спазвам.

Аз обаче имам нужда от Бог, Който не да обича само Себе Си, а и мен. Не просто Бог, който има нужда от мен, за да тръгна след него, а защото се нуждае от мен самия. Оттук следват два вида разбиране за покаянието според тези два подхода.

От една страна, нямаш истинска връзка с Бога, защото Той няма истинска връзка с теб. Вместо това имаш заповеди от нравствено естество, някакъв правилник – тук вече или си прав, или си крив. От спазването на този правилник зависи дали Той ще те хареса или няма да те хареса. Това е правното, юридическо разбиране на покаянието.

Този тип разбиране на покаянието може да доведе до депресия, до религиозна депресия, породена от усещането, че „всичко съм направил, което си поискал, Боже, но съм съм човешко същество, а Ти си твърд, дори понякога си суров с мен“. Това разбиране е пряко свързано с вината. Защото не мога да прегърна Бога, Той не е мой Възлюбен. А когато си прегърнал възлюбения си, ти вече нямаш вина.

Ако така възприемаш покаянието, тогава е добре да бъдеш атеист. Аз бях атеист, когато имах такова разбиране за Бога. Но, тук следва едно голямо но… има и друга възможност – Бог винаги излиза и извън Себе Си. Той е толкова всемогъщ, че може да стане слаб от любов. Това е големият парадокс. Излиза извън Себе Си, за да създаде истинска връзка с друга личност. С мене, човека, който е нищо в сравнение с величието на Бога; който е личност, сътворена от нищото. И Бог взима тази личност толкова насериозно, че създава истинска връзка с нея. Това е разликата между богословието на св. Максим Изповедник и на Тома Аквински.

***
Според Тома Аквински идеите за нещата и създанията същестуват изначално в Бога и Той в момент, когато пожелае, ги извежда в битие. Това е нещо подобно като да имаш в ума си идея за това какъв е добрият брак, да си създадеш представа каква трябва да е идеалната жена и когато се появи някоя конкретна жена, да се опитваш да видиш дали идеалът ти за нея и реалната личност са едно и също нещо. Това ни казва Тома Аквински за отношението на Бога към човека. Но свети Максим използва съвсем друг образ – той казва, че няма разлика между Божието разбиране за творението и самото творение. Бог твори не за да се забавлява, а защото обича. В тази любов ти си готов да дадеш себе си за любимия и не очакваш другия да бъде достоен за твоята царствена любов.

Какво означава покаянието в този контекст? Това е любовно събитие. С твоите енергии ти влизаш в синергия с Него. В синергията имаме две воли, които се съединяват, това не са отношения на подчинение, а на равенство.

В копнежа си да обичам Христос и ближните, отивам на изповед, на причастие отново и отново. И именно когато съм в синергия с Бога, внезапно разбирам, че Неговата милост е безгранично по-голяма от моята милост. Вече Го възприеман като Възлюбен.

И съм готов да се променя заради любовта. Защото ние можем да се променяме заради любовта. Тогава покаянието е истинско щастие.

Това бяха едни от първите думи, които чух от стареца Паисий – че има две големи тайни. Първата е, че не можем да кажем нищо за величието на Божията любов, невъзможно е. „Но нали толкова отци пишат за тази любов“, казах аз. „Да, но не могат да я опишат“, ми отвърна той.

И втората тайна е как Бог се променя с човека. Това означава, че Той създава истинска връзка с него. Когато човекът има нужда от вода – Той става вода, а не вино. Когато има нужда от вино – Той става вино; когато човекът има нужда от топлина – Той става топлина, а не хлад. Той ни служи както майката служи на бебето си. Това е Христос.

* * *
Като психолог ще кажа нещо за метаноята и параноята. Социалният живот на човека е параноичен. Защото смятаме, че това е единственият начин да се защитим. Какво значи на практика това – че имаме склонност да не разбираме другия. Хората не разбират другите хора; мъжете не разбират жените, жените – мъжете и т. н… Трябва да научим езика на другия. Всъщност точно това прави Господ и точно това е единственото възможно обяснение на Въплъщението. Когато четете Тома Аквински, не можете да разберете защо е необходимо Въплъщението. Бог ни е оставил заповеди, защо Му е било да се въвлича в моя хаос?! Заради нуждата от синергия. Той иска да даде Своята сила на моята слабост; Своята велика любов – на моята немощна любов. И да съедини всичко това в едно – за да се получи това, което наричаме богочовечество.

Покаянието лекува нарцисизма без да накърнява личността. Покаянието помага стъпка по стъпка да изградиш една по-завършена личност

да постигнеш метаноя (преобръщане на ума, преобразяване) и да се освободиш от параноята.

Въпроси от публиката

Отче, бихте ли казали няколко думи от опита на гръцката традиция за практиката на изповедта в Църквата? В България имаме едно прекъсване на традицията… В нашата традиция няма строго преподаване – как трябва човек да се изповядва. Пораждат се въпроси от рода – трябва ли човек да се изповядва преди да се причасти. Изповедта се превръща във формален акт, по влияние на руската и на западната традиция. Това е един нарцистичен начин на разбиране, както Вие употребихте тази дума – един параноичен начин на възприемане на вината. Така изповедите се превръщат в едни дълги психоаналитични сеанси, към които някак човек се пристрастява, дълбае в едно и също състояние и не може да излезе от него, което е нещо трагично от духовна гледна точка. И върху всичко това е поставен един печат на необходимостта. Като резултат малко хора пристъпват към Трапезата и се обезсърчават…

Това е въпрос за цяла отделна лекция, но ще се опитам да отговоря в няколко думи. Това разбиране за покаянието разглежда отношенията ни с Бога не чрез връзка, а чрез заповеди. Грехът трябва да бъде обективиран. И всичко оттук нататък тръгва накриво. Защото ние не знаем какво е грехът. В Стария Завет – знаем, но в Новия се появява една нова перспектива – нямаш справедливост, имаш благодат, имаш оправдание. Ще направя следната аналогия. Това е като да изляза сега, след беседата, и да видя на площада един просяк. Той е съсипан от наркотици, животът му излежда безсмислен. И аз го оправдавам. Казвам му: „Ти си прекрасен и аз те обичам. Ще станеш мой син.“. От своя страна, той ще ми отвърне: „Но аз не те познавам, ти си много странен и не мисли, че аз те обичам. А аз му казвам: „Обичам те двойно, и за двама ни!“. Това е християнството. А същият този човек не разбира какво е грехът.

Имал съм многократно този опит като изповедник. Ще ви споделя в тази връзка нещо. Една жена, която живее извън Гърция, откри моите беседи. Започнала редовно да ги слуша и така да се каже, ми стана фен. За празниците тя дойде в Гърция и един ден отишла в манастира на свети Паисий. Отправила молитва към него да ме срещне. Така се случи, че по някаква причина аз отидох на това място и така се срещнахме. Когато ме видя, тя каза, че това е чудо и че иска да направи при мен първата си изповед. Знаех, че тази изповед ще бъде кратка. „Колко часа ще ни трябват“, ме попита тя, а аз й казах: „Само няколко минути“.

Тя бе влюбена в този дух на любовта, който беше открила в Църквата. Но… нямаше грехове. (Когато обичате децата си, те понякога не знаят, че трябва да станат по-добри.) За да й помогна все пак да стигне до греховете си, започнах да разговарям с нея – и тя ми каза някои ужасни неща. „Правила съм това и това – но то е естествено, аз съм човек… И това съм правила, но и то е естествено, човешко…“, ми казваше. В онзи момент можех да я съсипя. Ако бях легалист, един добър протестант, каквито са много от нас, православните.. Бих й казал – ей сега трябва да си платиш. И да я лиша от причастие за една-две, четирисет години…

Да, отивате на изповед да откриете греха си, на първо място. Но отивате и за да получите благодат, това е кръщелната благодат, тя е скрита. Когато отивате с такава настройка на изповед, тази благодат на осиновлението е оживотворявща, и отново чувствате Бога като свой Баща – не защото вие вече не сте грешни, а защото чрез благодатта отново виждате любовта Му. Без тази благодат вашето себелюбие не ви позволява да видите любовта Му. И тогава спирате да вярвате, че Той ви обича. Това е единственият грях всъщност. Само един.

Затова ни е необходимо едно антилегалистично, антиморалистично виждане за изповедта.

Едни думи на стареца Паисий гласят, че за страданието в света и на всеки отделен човек съм виновен аз – защото не се покайвам и не се моля. Доколко личните ни грехове и съответно – личното ни покаяние, влияят на хората около нас и изобщо на света?

Това всъщност е единственият начин, по който можем да влияем на околния свят. Ако това нямаше значение, светът би бил спасен от Платон например. Но за да бъде наистина спасен, светът имаше нужда от Богородица. Какво е онова, което прави Пресвета Богородица толкова специална? Това, че тя разбира, че човешките проблеми са толкова големи, толкова абсолютни, че ние имаме нужда от пряка намеса на Бога, за да бъдем спасени. Тя обединява личното си покаяние със спасението на целия свят. Нейното лично състояние на покаяние отваря цялото човечество към Бога.

Но това не са неща, които са призвание само за светците, това е единственията начин, по който можем да живеем. Защото другият вариант е това, което виждаме днес и стои в основата на голяма част от съвременната философия – нямаш право да ми забраняваш нещо, което харесвам. И тук въпросът за правилното и грешното изобщо не стои. Според Ницше ние вече сме отвъд доброто и злото. Но кое е това нещо, което стои отвъд доброто и злото? Волята за власт. Човечеството може да бъде разрушено от това, личните ни животи са опропастени заради това.

В последните 14 години от живота на стареца Паисий често се срещахме и той много настояваше на нещо, което често ни казваше: „Съвременният начин на живот може да ви направи всичките исихасти. Светците от древността е трябвало да ходят в пустинята, в планините, за да могат да се изправят срещу врага, срещу дявола. Но вие нямате нужда от това, вие сте поставени на изпитание, примамвани сте през цялото време.

Познавам много свещеници, които преживяват синдрома на прегарянето, спират да изповядват, защото просто не могат да понесат всичко това, които чуват при изповедта.

 Често говорите във Ваши беседи за усещането за богооставеност. Как вярващият човек може да понесе това изпитание?

Може и да не съм прав, но мисля, че това не е практика на Бога в наши дни. Твърде сме слаби за това. Ние сме тези, които Го изоставят – всеки ден, всяка нощ…

Ще споделите ли още Ваши преживявания и спомени от личните ви срещи със стареца Порфирий и стареца Паисий?

Още не съм достатъчно остарял да напиша книга за отците Порфирий и Паисий, и това ще се случи някой ден. Но ще ви разкажа една случка със стареца Паисий, всъщност за първата ми среща с него. Бяхме четири-пет човека студенти и единият от нас тъкмо беше преживял разочарование – приятелката му го беше напуснала. Седнахме около стареца Паисий и той започна да ни говори. И знаете, че той можеше да вижда в Духа, можеше да види събитията от нашия живот. Тогава ни каза: „Идват тук млади хора, загубили приятелките, които са обичали. И аз много им съчувствам“. Попитахме го защо. „Ами защото и аз съм влюбен.“. „Какво значи това, отче?“, попитахме. А той отговори: „Когато видиш тук някой човек, да минава на Света гора, петдесет дни преди Пасха, с парче хляб, това означава две неща – или че е луд, или че е влюбен“.

Това беше първото ми преживяване, свързано със стареца Паисий, и може би то се вписва в това, за което говорим тук с вас.

Как можем да се справим с мисловната война, която се случва в умовете ни, с нашите помисли?

Има два начина да се бориш с помислите. Да воюваш срещу тях е първият начин. Това обаче е било възможно за други хора в други времена. Днес сме слаби, и ако се опиташ да правиш това, най-вероятно е да се побъркаш.

Другият начин е да отвориш прозореца и да видиш светлината. Отец Порфирий казваше, че великата любов има нужда от още по-велика любов, за да бъде изцелена. Веднъж един човек отиде при стареца, за да го попита: „Отче, имам голям проблем. Много пуша. Какво ще ме посъветваш?“. „По колко цигари на ден?“, попитал го старецът. „По шейсет“, отвърнал мъжът. „Моят съвет е да пушиш по 160“. Човекът бил много объркан от тези думи, разсърдил се и си тръгнал. На изхода се срещнахме и той ми каза: „Този старец е луд“, а аз му казах да се върне и да пита стареца какво е искал да му каже. Той се върна и когато запитал отец Порфирий защо му е казал това, получил следния отговор: „Защото цигарите са най-малкият ти проблем. А големият ти проблем, е, че си концентриран прекалено върху проблемите си и нямаш възможност да видиш, че те въобще не са проблеми“.

95 процента от проблемите, които хората имат, изобщо нямат нужда да бъдат решавани. Когато човек се обърне към Христос, те просто изчезват. Това е по-лесният начин да се бориш с помислите.

* * *

Оставете Бог да ви поправи, да работи във вас.

Нашата епоха винаги ни задължава да сме тревожни за собствената си реализация

Не мога обаче да си представя за св. Максим Изповедник или Платон да се тревожат за реализацията си. Така че съветът ми е вместо тази тревога, която носите в себе си – да я замените с любов към съучастието, към причастността. Утрешният ден не е просто някакъв шанс за себереализация, а за съучастие в Божието чудо на живота.

* * *

Божията благодат има нужда от свобода. И ако не кажете на Бога, че сте болен и се нуждаете от изцеление, Той нищо не може да направи.

Лесно се превръщаме в идеолози – говорим за свобода, за справедливост. И какво? Влагаш цялата си енергия в това другите принудително да ти дадат справедливост. И ако ти остане една последна капчица от тази енергия, ти я използваш, за да се защитаваш, защото те искат същото от тебе. „Обичаш ли ме?“, „Защо не ме обичаш?“ – това са вариации на все един и същи въпрос, с който ежедневно изтощаваме себе си. И в една прекрасна слънчева сутрин като тази днес, след вчерашния дъждовен ден, осъзнаваш колко е безсмислено всичко това – да притискаш другия с условия, да го караш да те обича. И тогава идва „рационалното“ Евангелие и ти казва – обичай врага си! Това означава, че с любовта си към врага ти „създаваш“ едно много благодарно същество. С твоята безпричинна любов.

Вместо да вземеш справедливост за себе си, ти даваш любов и разбиране. И ставаш страшно необходим. Това е опитът на светците – те са били обичани от толкова много хора, толкова силно.

Как да обичаме и едновременно с това да се разграничим от неправдата, за да не насърчаваме греха?

Единственият начин да се разграничиш от несправедливостта е ти самият да бъдеш справедлив. Това е разликата между християнството и марксизма. И двете се съгласяват, че има социална несправедилвост. Християнинът обаче казва – самият ти стани справедлив. Марксизмът казва – направи другите справедливи, ако не искат – изпрати ги в Гулаг!

Има ли нужда Бог от нашето покаяние?

Не, Бог няма нужда от нашето покаяние, но това е деликатна, сложна тема. Когато обичаш някого, не искаш ли и той да те обича? От една страна, не е задължително, но от друга – би ти се искало, би било прекрасно любовта ти да получи взаимност. Любовта е диалогична, двустранна. Господ обича да е обичан и жадува да бъде жадуван, казва свети Максим Изповедник.

Христос ни казва – бъдете смирени, защото Аз съм смирен. Все едно ни казва: „Аз искам да се срещна с теб. И ако тръгнеш към смирението, ще се срещнеш с Мен. Ако тръгнеш към справедливостта, ще се срещнем, защото Аз съм справедлив. Вашето човешко действие ще бъде съединено с Моето божествено“. Това е било обяснено от св. Максим по гениален начин: добродетелта е заради истината, а не обратното – истината заради добродетелта.“

В края на своята среща с българската публика, отец Николаос се обърна специално към студентите по богословие, които бяха в залата, със следните думи: „Много е важно да обедините академичното богословско знание с живия опит на светците. В противен случай ще останем с празни ръце. Ако го направите, ще имате голямо влияние в българското общество. А иначе, ще бъдете избутани в периферията.“

След беседата дошлите да чуят живото слово на отеца имаха възможност да вземат автограф от него и лично да му зададат своите въпроси.

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: