Покаянието „побеждава” всемогъщия Бог

Какво е покаянието? То е велика тайна и мощно лекарство. Покаянието е толкова всемогъща тайна, че може да свали Божията благодат от небето на земята и да изкачи човека от земята на небето. В светото Писание има една история, която разкрива как Бог решил да разруши град Ниневия. Той изпратил пророк Йона, който обявил това на жителите на града и тогава целият народ се покаял.

Започнали да постят, да плачат и да молят Бога… всички – от царя до последния поданик; и не само хората, но и животните постели, за да ги съжали Бог и да не ги унищожи. И Той ги пощадил. Това прави покаянието – то побеждава всемогъщия Бог. Немощният човек побеждава всемогъщия Бог.

Какво е покаянието? „Бомба“, която разтърсва границите между света, в който живеем, и невидимия свят. Тези граници падат, царството Божие се излива на земята и започва още тук, от земния живот, и това е възможно чрез покаянието. Затова и още в началото на Евангелието е казано: покайте се, защото приближи се царството Божиe. Покаянието на един обикновен, незначителен човек, на когото никой не обръща внимание, въздейства върху небето. Сам Бог ни го разкрива: „Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“ (Лука 15:7). Ангелите се радват за каещия се грешник. Толкова страшна тайна и оръжие е покаянието. Затова един голям съвременен богослов казва, че Църквата е Тайнството на покаянието.

В килията, в която живея сега, преди години дошъл един светски човек, за да стане монах. Той бил обсебен от нечист дух, което се случило, когато бил в света. Отците видели проблема му, но разбрали, че е добър и смирен човек, и тъй като ги помолил да остане, те го приели. Постригали го за монах. Не можете да си представите обаче какво ставало, когато нечистият дух го нападал. Веднъж един отец го отвел при своя старец. Когато влезли при стареца, отецът казал:

– Геронда, помолете се Бог да се смили над този човек. Да го помилва, да му дари покаяние, да се покае и да се спаси!

Той посочил към монаха, но духовниците ми обясниха, че отецът имал предвид да се покае и спаси бесът, който бил в човека. Тогава настъпила страховита сцена: монахът се повдигнал във въздуха на метър и половина от пода, заемайки хоризонтално положение. „Ние – ми разказваха отците, свидетели на случилото се – се дръпнахме назад. Дяволът вдигна монаха във въздуха и го стресе в земята с такава сила, че подът под краката ни се разтресе!“ Ако не е бил обсебен от бяс, човекът е щял да стане на пюре. Той отворил устата си, но без да движи езика си, и тогава се чул вик: „Аз не се покайвам! Не се покайвам! Този горе да се покае! Той да ми поиска прошка! Бог да се покае, Бог да поиска прошка! Аз не се покайвам!“ Как само дяволът трепери от покаянието! Колко невъзможно е той да се покае!

Как да придобием това оръжие срещу дявола, от което той така трепери? Как да се покаем правилно, за да се спасим? Показват ни го примерите на онези, които са се покаяли. В притчата за блудния син виждаме, че когато той прахосал всичко, което взел от баща си, с блудници, в гуляи и т.н., се оказал на пътя, той дошъл в себе си, осъзнал се, събудил се, съвзел се и си казал – ще се върна вкъщи, ще намеря баща си, ще коленича и ще му кажа – съгреших пред небето и пред тебе! Приеми ме! Това ще правим и ние. Ще поставим начало на нашето покаяние. Ще вземем твърдо решение. Първо това. Решение, което ще означава, че този, който ще се покае, ще промени своето мислене и начин на живот; ще насочи ума си в правилната посока, ще напредне и на дело ще покаже своето намерение и решимост. Думите са въздух. На дело ще покажем дали сме се покаяли или не.

Когато хананейката, чиято дъщеря била обсебена от нечист дух, чула, че Христос минава, тя се втурнала и Господ й казал: „…нека ти бъде по желанието ти!“ (Мат. 15:28). Той излекувал дъщеря й, но тя първо се втурнала, за да Го срещне; вървяла зад Него, викайки „помилуй ме, Господи, Сине Давидов!“, и след това се втурнала пред Него, поклонила се и извикала: „Господи, помогни ми!“. А сетне с радост претърпяла унижението, бидейки оприличена на куче. И ние ще правим същото – ще се втурнем в Църквата, ще извикаме „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!„, и с радост ще претърпим подигравките и ирониите на другите, които ни осмиват заради нашата вяра.

Какво казва св. ап. Павел – боря се за Божията любов и не ме интересува какво казват хората, тоест ако ме интересуваше да угаждам на хората, нямаше да бъда християнин, защото всички знаем какво се харесва на света. Ако искаме да се харесваме на Христос, не трябва да търсим признание за нашата вяра от другите. В противен случай трябва да знаем, че нашата вяра страда и не сме здрави християни.

Друг пример за истинско покаяние. Господ дарил зрение на слепородения, но този акт е предшестван от неговата вяра и послушание към Христос. Христос не го излекувал, а му казал: „Иди се умий в къпалнята Силоам…“ (Йоан 9:7), както и слепият не Му казал „Излекувай ме! Аз дойдох тук да ме излекуваш!„, а свел глава и отишъл в Силоамската къпалня – проявил послушание към това, което Христос му казал, и послушанието му възвърнало зрението и здравето.

Христос очистил десетимата прокажени от болестта им, но първо те викнали силно: „Иисусе, Наставниче, помилуй ни!“ (Лука 17:13). След това, показвайки своята вяра и послушание, те отишли при свещениците и показали телата си, както им казал Христос.

Също и Закхей, който бил нисък на ръст, поискал да види Христос, Който минавал. Отпред имало много хора, той не можел да Го види, и какво направил? В Евангелието се казва, че поискал да види Иисус. Първо поискал да срещне Христос, след това водил борба, за да Го срещне, смирил се – бил много богат, но дори и не помислил за положението си, а какво направил? Като малко дете се покатерил на едно дърво, за да види Господа. Това било унижение за него и Христос му казал: „Слез по-скоро, днес ще остана в твоя дом!“ Закхей слязъл и Го приел в дома си, където извършил дела на покаяние. Приел Христос и казал: „…ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. „ (Лука 19:8). Едва след тези думи Господ му казал: „…днес стана спасение на тоя дом…“. Тоест след като той казал, че ще се поправи на дело. Покаянието ни поставя в царството Божие.

Дяволът гледа да оскверни, смали и изврати покаянието. Затова има примери на хора, чието покаяние не им е принесло никаква полза. Юда се покаял и открито изповядал това, дори с дързост: „…съгреших, че предадох невинна кръв…“, казал той на първосвещениците. Разкаял се, но къде са делата на покаянието? Как на дело той е показал своето покаяние? Къде са неговите сълзи? Къде е намерението да поиска прошка? Христос още бил жив, бил на Кръста, но бил жив, защо не е отишъл да поиска прошка от Него? Нима Христос нямаше да му прости? Той простил на разбойника, който никога не Го бил срещал, нима няма да прости на Своя приятел и апостол Юда, на който дал силата да прави чудеса? Юдовото покаяние обаче било напразно, защо нямало плод, той не извършил дела на покаяние. Св. ап. Петър също се отрекъл от Христос и плакал с черни сълзи, но чрез живота си показал своето покаяние. Единият се обесил, а другият бил прославен.

Божието слово към нас е: направете плод, достоен за покаяние! Покажете вашето покаяние на дело, не на думи; покажете го с промяна на вашето поведение и живот сега, за да не остане то безплодно. Няма да оставим дявола нито да ни обърка, нито да ни измами, започвайки покаянието още сега. Пусни народа, казвал Моисей на фараона, – остави народа ми да тръгне!, но фараонът казвал: по-късно. Докато дойде това „по-късно“, фараонът преминал в другия свят. Същия трагичен резултат виждаме в притчата за десетте девици, която Сам Христос ни казва. И едните, и другите били девици. И едните, и другите били добродетелни. Мъдрите били извършили добри дела, показали своята вяра и любов към Христос, и техните светилници били пълни с елей, а другите отлагали това за бъдещето и заспали. Затова е казано в Писанието бъдете будни, защото не знаете часа – не знаем кога ще дойде Христос при нас, кой ще е часът на нашата смърт. Затова имаме само настоящето, за да се покаем. Утрешният ден е в Божиите ръце и не ни принадлежи.

В Александрия имало една блудница, но един неин сродник монах (става дума за св. Аврамий Затворник и неговата племенница блажена Мария – бел. прев.) я съжалил и отишъл да я спаси. Когато девойката дочула разговора на монаха със съдържателя на публичния дом, си казала: „Монасите ловуват в Червено море, може да е намерил някой бисер, да има пари да плати, нека го доведат горе!“ Монахът се качил при нея и тя се шокирала, защото видяла своя сродник, който й говорил за покаяние, за кръвта, която Христос пролял, и започнала да плаче:

– Има ли надежда, отче?
– Има!
– Събирай си нещата и да тръгваме!

Те тръгнали, бягайки. Момичето грабнало някаква дреха, наметнало се и потеглили към манастира, който се намирал надалеч. Вървели доста време. В един момент видели, че отсреща се задават някакви хора, и монахът казал на девойката: „Скрий се някъде да не те видят с мене, защото друго ще си помислят!“ Тя се втурнала и залегнала зад едни храсти. Хората отминали, а монахът й казал: „Хайде, нека продължим!“ Но тя не помръдвала. „Да тръгваме!“, подканил я той, но тя не се движела. Той отишъл, побутнал я, но тя била умряла. Погледнал краката й, които били целите окървавени. Тя дори обувките си не била обула, за да следва пътя на спасението.

Така ще се покайваме и ние. Ще вземем решение и още от този миг ще го приложим. Утре не знаем какво ни очаква, мнозина заспиват днес и утре не се събуждат. Мнозина са заспали вчера и днес не са се събудили. Сега ще се покаем. Покаянието е оръжие и лекарство, което ни спасява и дарява живот. Но внимавайте – всички лекарства имат срок на годност. Е, така е и с това лекарство, което се нарича покаяние. Неговият срок на годност изтича в часа на нашата смърт. Оттук нататък то е безполезно. Както хвърляме на боклука лекарствата, които са с изтекъл срок на годност, така и нашето покаяние след смъртта се превръща в отпадък. Затова на Петдесетница, когато служим Вечернята, свещеникът чете една прекрасна коленопреклонна молитва, в която се казва: „Преди да се върнем в земята, ни удостой да се върнем при Тебе. Преди да ни погълне земята, Боже наш, ни удостой да се върнем при Тебе…“ В друго песнопение се казва: „Дари ни начин да се покаем преди да дойде краят…“ А св. ап. Павел казва: „…днес, кога чуете гласа Му, да не ожесточите сърцата си, както кога роптаехте в деня на изкушението в пустинята, дето бащите ви Ме изкусиха, изпитаха Ме и видяха делата Ми през четирийсет години.“ (Евр. 3:7-9).

Бог очаква кога ще се покаем, кога ще се вразумим, но ако загуби търпението Си, ще бъде много късно за нас. Затова казва: не ожесточавайте сърцата си и не презирайте търпението, което Бог проявява, защото, ако Го загуби, ще констатираме, че е Бог, Който изпраща дъжд, но изпраща и огън от небето и оставя враждебните народи да вразумяват вярващите.

В този път и борба, която водим за покаянието, имаме помощници. Христос не ни е оставил сами, имаме хиляди неща, които ни помагат. От най-простите до най-значимите. Когато бях студент, нямаше никаква духовна литература, която да четем. Нищо. Книгите, с които разполагахме, бяха свързани с етиката, т.е. как да си етичен. Сякаш ако си етичен, ще си добър християнин. Сякаш не съществуват етични будисти, етични мюсюлмани. Християнинът също е етичен човек, но това не означава, че етичният човек е и християнин. Не знаехме какво да правим и накъде да се обърнем, за да си помогнем. Сега разполагате с толкова духовни книги. Дяволът никога не е имал толкова оръжия, за да воюва с християните, това е факт – чрез телевизията, интернет… Но също е факт, че християнинът никога не е имал толкова оръжия, за да се отбранява и да воюва с дявола. Нуждаехме се от нещо духовно и отивахме на кино да видим някакъв филм. Сега имате книги, беседи, дори християнски ТВ канали, филми… Имате Новия Завет, преведен на всекидневен език. Какво е оправданието ни днес? Въпрос на желание е – ако искаме, можем!

Една баба отишла да си купи книга, но не можела да чете. Продавачът й казал: „Е за какво ти е тогава тази книга?“ А тя му отвърнала: „Викам внучката, давам й две евро и тя започва да ми чете. И така и аз, и тя имаме полза!“ На човека, който иска да се спаси, Божията благодат дава мъдрост как да постъпи, стига само той да има желанието да прави това, което може да прави. Има духовни филми, например известният филм „Остров“ – руски филм, който показва покаянието на един човек, който убил приятеля си във войната. Покаяние на дело. Сещам се и за документалния филм за едно голямо чудо, което св. Николай направил в Русия по време на комунистическия период – това са филми на високо ниво. И филмите са като книгите – нужно е да ги следим с внимание, нужно е прочитане. Киното не е добро или зло, както и книгопечатането не е добро или зло. Добро или зло е това, което казва авторът, който пише книгата или прави филма.

Св. Григорий Богослов казва, че Божието слово е ангелски хляб, тоест то храни душата на човека, който гладува. Защото ще дойде час, когато Бог ще изпрати глад на земята, и жажда, а пророк Амос казва: „…не глад за хляб, не жажда за вода, а жажда за слушане думите Господни.“ (Амос 8:11). Ще искаме да слушаме Божието слово, но няма да можем никъде да го намерим, защото ще е забранено. (срвн. Амос 8:12). И не знаем дали тези времена наближават или не.

Първо, трябва се облегнем на духовните книги, на духовната храна, която ни се предлага. Второ, ще се молим непрестанно, без спиране, за да бъде здраво нашето покаяние, за да ни изпрати Бог Своята благодат, за да можем да постъпваме правилно. Молитвата „Господи, Иисусе Христе, помилуй ни!“ да бъде винаги в ума ни. С уста ще казваме тази молитва, когато никой не ни чува, когато сме сами. Когато вършим някаква работа, можем да шепнем: „Господи, Иисусе Христе, помлиуй ме!…„. Когато сме с други хора, ще я казваме вътре в себе си. Веднъж говорих с един човек, който постоянстваше в молитвата и беше постигнал нещо голямо, а именно молитвата да влезе в сърцето му. Той казваше: „Не мога да я спра!“ Въпросният мъж работи в една обществена служба и „когато съм сам, шепна – Господи, Иисусе Христе, помилуй ме! Когато колегите са около мене, затварям устата си и казвам това вътрешно“. Веднъж обаче той се унесъл, шепнейки молитвата, и:

– Обърнах се и видях трима колеги да ме гледат странно и недоумяващо ме попитаха: „Ти обезумя ли, сам ли си говориш?“

А той избегнал повече обяснения, като им отвърнал:

– Ами как няма да се подлудиш, не виждате ли с какви данъци ни облагат, накъде отиват цените, пенсиите… Имате право, идва ти да полудееш!

Ще казваме молитвата, но не е достатъчно само да я казваме, а умът ни трябва да следи думите, да бъде съсредоточен, да внимава в смисъла. Цялата борба е заради това – умът да остане съсредоточен. Да не бяга, да не лети, иначе това е голяма победа за дявола. Къде съм сега? Кой ми говори? Някой ни говори и умът ни се разсейва. Четем и умът ни лети, гледаме и умът ни странства – тогава сме загубили играта. Постоянно ще се стремим да концентрираме ума си и тази молитва, тази всемогъща молитва, всемогъщото Христово име, ни помага да го постигаме.

Св. Максим Изповедник казва, че ако някой не съгреши с ума си, никога няма да съгреши на дело. Това е факт – какъвто и грях да направим, първо в ума си сме го приели, съгласили сме се да го извършим и тогава сме го извършили. И обратното – понеже се молим, ако в ума си не приемем дадена мисъл и не се съгласим да извършим греха, никога няма да го извършим на дело. Цялата война е в нашия ум. Там, където е умът ни, там трябва да бъде и тялото ни. В противен случай накрая тялото ще отиде там, където отива умът.

Един отец в Иверския манастир, докато прикадявал, минал покрай игумена, без да го прикади, а прикадил само монасите, които стояли до него. Игуменът кипнал, но в онзи миг не казал нищо. Щом службата свършила обаче, той отишъл при отеца и го попитал:

– Защо ме отмина? Защо ме направи за резил пред хората?

Отецът онемял, но след миг казал:

– Ти къде седеше, геронда? Не те видях.
– Там седях.
– Но стасидията беше празна, никой не седеше на нея – отвърнал смутен отецът.

Умът на игумена по време на службата бил другаде и по този начин Бог показал, че ако умът отсъства, ще дойде момент, в който и тялото ще отсъства. Ако умът ни е в делата на дявола и в греха, и тялото ще отиде там.

Веднъж имахме бдение в чест на един светец. Певецът от лявата страна пееше хубаво, този от дясната страна – не толкова хубаво, канонархът ги объркваше, но после песнопението им продължи добре. Обсебеният от нечист дух монах, за който ви споменах, също бил в храма. Той се бил разсеял, но в даден момент се запитал какво всъщност прави – моли ли се или зяпа… Тогава излязъл вън от храма, взел една броеница, седнал върху един камък и започнал да казва Иисусовата молитва. В този момент го нападнал бесът, отворил уста, но езикът му останал неподвижен, и се чул силен вик: „Пукни! Пукни! Защо казваш това име, защо казваш това име?“ Христовото име. „Аз закачам ли те? Ти защо ме закачаш? Какъв монах си, защо излезе от църквата? Не чуваш ли другите, които пеят вътре? Върви вътре да изпееш нещо, върви, прочети отново от Псалтира!“ Невероятно е да слушаш как самият дявол те изпраща в храма, стига само умът ти да е другаде! Тялото да е в храма, а умът да върши други работи – това е победата на дявола.

Ще концентрирате ума си. Нима е толкова трудно и непостижимо? Какво казва св. ап. Павел за това: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепва“ (Филипяни 4:13). Как ще дойде Христовата благодат да ни укрепи? Св. Писание го казва – „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (срвн. І Петр 5:5; Иаков 4:6). Божията благодат идва и ние можем да направим това, което със собствени сили не сме могли. Как ще се смирим? Стигаме до тайнството Покаяние, до Изповедта. Ще намерите свещеник и ще започнете да се изповядвате. Постоянно ще се подготвяте за светото Причастие. Защото какво казва Христос? Аз съм живият хляб – ако ядете от този хляб, ще живеете. Само който яде от този хляб, т.е. от Мене, ще се спаси. (срвн. Йоан 6:48) Толкова е наложително светото Причастие.

Имаме и примера на една светица, която се е причастила само веднъж в живота си. Тя е една от най-великите светици на нашата Църква – преподобна Мария Египетска. Причастила се е веднъж, преди да умре, но се покайвала 40 години и плакала в пустинята за живота, който водела в Александрия. Толкова наложително е покаянието и затова никога няма да спираме да казваме молитвата „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме“.

Няма да се отдалечавате от вашите свещеници, от вашите епископи, не (само) те са Църквата, вие сте Църквата, всички сме Църквата. И те ще ви помагат, и вие ще им помагате… Няма да се отдалечавате от вашите енории, от вашите духовници. Не можем да проумеем по какъв начин Изповедта и Причастието ни спасяват. Умът не го разбира, това обаче не означава, че те не са безценно лечебно средство. Когато отидеш при лекаря, той ти казва: „Искаш ли да оздравееш? Тогава ще следваш това лечение, ще вземеш това лекарство!“ Ти не разбираш как точно това хапче ще свърши работа. Вземаш го, оздравяваш, и от резултата виждаш, че и лекарят е бил добър, и лечението – правилно. На дело виждаме дали чудото се случва или не. Свещеникът ще те призове да се изповядаш, да се причастиш, и на дело ще видиш дали това са просто думи или реално носят добри плодове.

По друг начин не можем да познаем нашата вяра. Тя не е сбор от богословски и философски знания. Виждаш хора, които са събрали в ума си огромна библиотека, класифицирали са всичко: отци на Църквата, догматика… по раздели, с картончета… Питаш ги нещо, търсят и веднага намират отговор, който да ти дадат, но сами не знаят какво се случва с тях и на дело не правят нищо. Сещам се за един преподавател, който ни разказваше за изкушенията на св. Антоний Велики, как светията бил нападан от демони, които му нанесли такъв побой, че без малко да го убият, като веднъж го оставили полумъртъв. Мъдрият преподавател обаче, прочут и известен и по света, казваше, че ставало въпрос за олицетворение на страстите. Тоест страстите на светеца, които той виждал като мечки, лъвове, го нападали. Това означава, че този преподавател никога не е казвал „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!“, за да види как дяволът ще го преследва; означава, че нито веднъж не е плакал за греховете си да види каква сила ще получи от изповедта и какво просветление ще получи да разбира неща, които с ума не се разбират. Живеем ги и знаем, че са истина, живеем ги и ги приемаме, нашата вяра не е вяра на логиката, затова съществува до днес. Ако се крепеше на логиката, някой по-умен щеше да дойде и да те „затапи“ с някакъв логично убедителен аргумент. Когато обаче видиш един светец, който е бил убит поради вярата си преди почти 600 годин, като свети Рафаил, и днес прави чудо за теб, знаеш, че това, което е казал Христос, е истина. Защото, ако не е бил Христос, светецът нямаше да го има сега, нямаше да бъде жив днес, да ти се яви и да те чуе, да направи чудо за теб. Нашата вяра е живот. Затова се изповядвайте и ще видите плодовете на Изповедта на дело! Сещате ли се какво казал дяволът? Аз не се покайвам! Той не се покайва. Но нека ние се покаем! И тогава той няма да знае откъде да избяга, ще му отрежем краката.

Веднъж, беше тежка зима, в килията ми дойдоха група млади хора. Попитах ги какво работят и всеки взе да ми разказа по нещо за себе си. Сред тях имаше и един слабичък младеж с коса като перука. „А ти? – запитах го аз – С какво се занимаваш?“, тогава той ми отвърна:

– Аз, отче, бях бял маг.
– Каквооо? – подскочих от ужас.
– Не, отче, не правех черна магия, а бяла!
– Каква ти бяла, черна или зелена?!

Той ми обясни с какво се е занимавал и как влязъл в Божия път. Приятелите му започнали да откриват Христос, Църквата, Тайнствата. Веднъж отишли на Изповед и го приканили да се изповяда и той.

– Защо? – ги запитал.
– Ние как ходим?!
– Някой кара ли ви да ходите? Не ходете!
– Една компания сме, ще отидеш да се изповядаш и ти!
– Хайде да ме оставите на мира!
– Ще отидеш да се изповядаш! – настоявали те.

„Заведоха ме при един свещеник, свят човек. Зачаках с другите реда си да се изповядам. Веднага ми направи впечатление, че около мен имаше само жени – около трийсетина; бях единственият мъж. Забелязах, че мнозина бяха приковали погледи в мен и си шушукаха нещо, което ме накара да се почувствам неудобно“, спомня си за този ден младежът. В един момент обаче вратата се отворила и през нея влязъл един много висок мъж. Младежът се зарадвал, че погледите на околните ще се отместят от него към новодошлия. Почти двуметровият мъж обаче се насочил право към него и неочаквано го попитал:

– Сега ми обясни, приятелю, защо искаш да се скараме?

Момчето било стъписано и само успяло да промълви:

– На мене ли говориш?
– На тебе. Защо искаш да се скараме?
– Но, приятелю, за първи път те виждам!
– Ха, за първи път ли? Толкова години бяхме приятели с теб!

„Гледах го и не го познавах, геронда, за първи път го виждах!“, ми разказваше младежът.

– Не, приятелю, бъркаш ме с някого! С теб не се познаваме! – отново казало момчето.
– Как да не се познаваме?! Кога не ме повика и не дойдох? Кога не ми поиска нещо и не ти го донесох? – отвърнал непознатият.

Този почти двуметров мъж бил обсебен от демон и тогава демонът говорил в него, а горкият младеж въобще не можел да разбере за какво става дума.

– Не, приятелю, бъркаш ме с друг! – настоявало момчето и започнало да трепери.
– Не! Не, ти си виновен!… Този козел вътре е виновен, че те взема от мене! Сега ще му покажа аз! – разкрещял се непознатият и се устремил вътре, където изповядвал свещеникът.

Междувременно жените, които чакали отвън, били ужасени, развикали се и настанала голяма суматоха. Едва успели да изкарат новодошлия от изповедалнята. Непосредствено след цялата тази врява, свещеникът попитал:

– За кого говореше той?
– За мене, отче! – промълвило момчето.
– Ела вътре! – повикал го товага отецът.

Младежът сподели, че днес целият му апартамент е осеян с икони, с образи на светии. Той спи на пода, няма легло, посвещава се на постоянна молитва и непрестанно се подвизава, за да се спаси. Ето как знаем, че дяволът се страхува от изповедта и никога няма да те остави да отидеш да се изповядаш. Не защото ни го казват свещениците или монасите, а защото го живеем на дело – и тази реалност се повтаря повече от 2000 години. Не са наивници онези, които са се предали на мъченическа смърт заради Христос. Те не са дали живота си заради някакви думи, които са им казани от някой свещеник или монах, а лично са преживели този опит, знаят за тези истини от първа ръка…

В Пирея имало една обсебена от нечист дух жена. По същото време в манастира „Логоварда“ на остров Парос се подвизавал и един свят, много благ старец – Филотей (Зервакос). Благословен, красив на вид и с още по-красива душа, той бил ученик на св. Нектарий Егински. Колко много ни е говорил той за св. Нектарий! Той се опитвал да прогони нечистия дух от жената – когато ходел в Пирея, винаги отивал при нея и се опитвал да изгони беса (някой друг път ще ви разкажа как бесът в крайа сметка излязъл от нея). Тази жена имала близка приятелка, вдовица с деца, която много обичала. Родителите на обсебената жена казваха, че имат на кого да я оставят в нейното тежко състояние, когатозаминават на някъде. Един ден, когато старецът Филотей изповядвал, вдовицата решила и тя да отиде да се изповяда при него. Нейната приятелка, обсебена от нечистия дух, обаче й казала:

– За какво да ходиш? Да отидат да се изповядат онези, които са извършили много грехове! Ти няма какво да кажеш!
– Не, не! Трябва да отида да се изповядам!
– Защо, какво имаш ти да кажеш? Да отидат онези, които увличат другите в грях! Ти си си добре!
– Не! Ще отида! – Божията благодат я просветлила да не отстъпва от решението си.

И така, вдовицата отишла да се изповяда и тъкмо когато се готвела да влезе в изповедалнята, обсебената от нечистия дух нейна приятелка връхлетяла и изпаднала в истерия, крещеейки:

– Не влизай вътре! Не отивай там! Не отивай!

Вдовицата все пак успяла да влезе, старецът Филотей затворил вратата, а в това време отвън настанала невероятна бъркотия. Хората, които чакали за изповед, едва успели да удържат другата жена, която продължавала да крещи: „Не му казвай нищо! Не му казвай!“.

Вдовицата се изповядвала почти три часа. Оказало се, че тя била сложила отрова в кафето на съпруга си и така го убила. Когато излязла, обсебената жена се нахвърлила върху приятелката, като се заканвала: „На парчета ще те направя!“

Виждаме от какво се страхува дяволът. Обсебената от нечистия дух не знаела какво е сторила нейната приятелка, но демонът в нея знаел за извършеното убийство. Ето как разбираме каква сила има изповедта и как тя освобождава човека.

Ако вземеш лекарството на покаянието и отецът ти прочете опростителната молитва, дяволът знае, че те е загубил. Затова те оставя да правиш всичко, освен едно – да се изповядаш. Защото изповедта е смирение. Има срамни неща, които правите и ги казвате на своите приятели, но не и на свещеника. На други можеш да ги кажеш, но на този, който носи епитрахила, не. Защо? Защото дяволът трепери от този епитрахил и от изповедта, която ще направиш не пред друг, а пред свещеника; той от това се страхува, защото знае, че с това ще го поразиш.

Едно семейство от Атина таяло голяма болка – единственото им дете било парализирано. Майката дочула, че от Атон в столицата бил дошъл един светогорски старец, и с мъка убедила мъжа си, който не бил въцърковен човек, да извикат стареца да прочете молитва на детето им, за да оздравее. Когато старецът прекрачил прага на дома им, бащата тръгнал да го води към стаята на детето, гостът обаче се насочил към трапезарията, седнал на един стол и казал на родителите:

– Знам, че детето е в стаята, после ще отидем при него. Но преди това елате и седнете тук! Кажи ми ти откога не си ходил на църква!

Въпросът бил насочен към мъжа, който обаче нищо не отговорил, само мълчал.

– Откога? – отново попитал старецът.
– Откакто баба ми ме водеше – най-сетне отговорил бащата.
– Колко пъти на ден хулиш Христос?

Мъжът отново мълчал.

– Колко души си онеправдал?

Той пак мълчал.

– Защо затвори брат си в лудницата, за да му вземеш имуществото?

Мъжът онемял. Той много добре знаел, че нито той, нито съпругата му, не били срещали този старец никога преди…

Тогава старецът се обърнал към жената:

– Това първият ти мъж ли е?
– Да – отвърнала тя.

В действителност обаче той не бил първият, в миналото тя имала връзка с много други мъже, но старецът не искал да я поставя в трудно положение пред съпруга й.

– Добре. Откога не си се изповядвала? – запитал я той.
– От години, не помня точно!
– Колко деца си хвърлила в контейнера преди да родиш това дете?

Тя мълчала, но в ума й нахлула мисълта за няколкото аборта, които била направила.

– Четири?

От този въпрос жената замръзнала – била направила точно четири аборта.

Тогава старецът казал:

– Разбирате ли сега защо ви казах да дойдете първо тук? Защото не детето ви е парализирано, а вие сте парализирани! Вие сте проблемът! Детето има чиста душа, а вие сте болните! Искате ли то да оздравее?

– Искаме! – възкликнали в един глас те.
– Тогава първо вие трябва да оздравеете!

Старецът насочил родителите за изповед към двама конкретни свещеници. „Когато изповядате греховете си от петгодишната си възраст насам, и свещеникът ви позволи да се причастите, ме извикайте да говорим повторно. Тогава ще дойда и ще вдигна на крака детето ви“, била заръката на стареца. След като той си тръгал, родителите се разплакали и скоро отишли да се изповядат. Когато отецът чул историята им, когато разбрал за тяхната драма, през сълзи им казал: „Вървете да се причастите, детето ви да оздравее час по-скоро! Така, както ви е казал онзи човек, Бог може да го е изпратил! Вървете!“. Отецът прочел опростителната молитва и двамата съпрузи се причастили точно на Преображение Господне. Когато прекрачили прага на дома си, потънали в мисли как най-бързо да известят на стареца за изпълнената заръка и да го повикат повторно, те застинали от изненадата, която ги очаквала: от вътрешната страна на вратата стояло изправено любимото им дете, то уверено пристъпвало на здравите си крака, без следа от парализа…

Раят ще бъде пълен с грешници, но покаяли се и причастили се грешници, а в ада ще има не само грешници, но и добродетелни и етични горделивци като дявола, жестокосърдечни като него. Дяволът казва: „Аз не се покайвам! Бог да се покае!“ Но какво пеем ние през Великия пост? „Отвори ми вратите на покаянието, Животодателю…“. Моля се тези врати да се отворят за всички нас в този живот, за да влезем през дверите на рая…

Превод: Константин Константинов