Проповед в Неделята на митаря и фарисея

mitar_fariseiС притчата за митаря и фарисея нашият Спасител изобличава гордостта на всички фарисеи от всяко време и на всяко място по света. Изобличава всеки, който живее с мисълта за своята абсолютна добродетелност и с презрение към ближните си.

Два различни образа и два различни модела на поведение ни разкрива Евангелието в тази история. „Молитвата“ на фарисея всъщност е хвалба с добродетелите, които той е уверен, че притежава. Молитвата на митаря (който не дръзва да вдигне очи към небето, измъчван от угризения) е стон на покаяние, който идва от дълбините на сърцето: „Боже, бъди милостив към мене грешника!”. Спасителят ни дава този пример, за да ни каже, че митарят е по-близо до дома, а фарисеят, насочил се към дома, всъщност е изгубил посоката.

Гордостта е истинска духовна катастрофа, която може да унищожи всичко, спечелено от човека с цената на големи усилия. Заради гордост станало сгромолясването на Луцифер (Деница) от небесата, а Адам заради гордостта си изгубил Рая. Затова народът казва, че „надменността е предвестник на падението”.

Усилията на християнина да отхвърли от себе си гордостта и да се облече в смирение е израз на естествения му стремеж да следва Христос, Който Сам казва: „…вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце…“ (Мат. 11:29). Този, Който ни сочи пътя към небето, не е нито ангел, нито пророк, нито пък светски философ, а е Синът Божи. За Когото в Евангелието ни е казано, че „понизи Себе Си, като прие образ на раб… смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт”. (Фил. 2:7-8). И още: „…кога Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; кога страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия ” (1 Петр. 2:23). А ние как реагираме, когато сме подложени на критики? Веднага търсим начин да се оправдаем. Критиката предизвиква в нас горчивина и желание да се противопоставим. В нас светкавично се надига гневът и ставаме войнствени. Ако разпознаваме в себе си тези реакции и чувства, те са знак, че сме обладани от гордост. Защото смиреният дух ще приеме да бъде съден от всеки и още повече – от това ще съумее да извлече духовна полза. В Патерика четем, че един стар монах исихаст подканвал себе си: „Малко по малко свиквай сърцето си да казва за всеки един от братята: този ме надминава в усърдието си да служи на Господа; този е по-трудолюбив от мен“. И така в един момент ще съумееш да служиш на всички и в теб ще обитава Божият Дух. А ако ти се прииска да охулиш някого, Божията благодат в мига ще се отдръпне от теб, предаваш се на тленното и сърцето ти се вкаменява”.

Смирената мисъл е най-светлата черта, характерна за истинския християнин. Това качество са го притежавали светиите, които, въпреки великите дарове и добродетели, които имали, никога не са се хвалили, а винаги са имали чувство за недостойнство.

Когато Авраам говори с Господа за Содом и Гомор, той казва за себе, че е „прах и пепел” (вж. Бит. 18:27). Когато Мойсей бил изпратен от Бога като Негов пратеник при фараона, той казва смутено: „…о, Господи! аз не съм речовит, и такъв си бях и вчера и завчера, такъв си съм и откак почна да говориш с Твоя раб: аз говоря тежко и заеквам.. (Изход 4:10). Възхвалявайки Бога, великият пророк Исая възкликва по свой адрес: „…горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста ” (Исая 6, 5). Св. апостол Павел, ненадминат в мисионерския си подвиг, казва емблематичните думи: „…Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз ” (1 Тим. 1:15). Само когато притежаваме такова смирение, когато имаме очи да видим колко сме малки пред Божието величие, ние сме на истинския път на спасението.

Нямаме никакво оправдание за високомерието си – заслугите ни, те са дарове от Господа, или както казва апостолът: „Защото, кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил? ” (I Кор. 4 :7).

Св. Йоан Лествичник пък казва: „Който се превъзнася със своите естествени дарби – остроумие, схватливост, художествено четене и произношение, и други подобни качества, които лесно се придобиват, той никога няма да достигне небесните блага; защото, който е неверен в малкото, той е неверен и в многото (Лука 16:10) и е тщеславен.

С какво ще се похвалиш? Със злато? Същото това злато е било в недрата на планината, а планината не се е похвалила. А може би с дрехите? Коприната, от която са направени, е била притежание на копринения червей, а той не се е похвалил. Със здравето си? Много по-здрав е вълкът в гората, но не се хвали с това. С какво ще се похвалиш, християнино? Че си по-достоен от съседа си? Ти постиш, но той е изпълнен с повече любов. Ти даваш милостиня, но ближния ти не се напива и не лъже човека до себе си. Нека никога не сравняваме себе си с по-слабите от нас, а със съвършените. И тогава ще разберем, че сме слаби, а може би и подли. Защото пред Божието лице един смирен грешник е по-ценен отколкото праволинейният и добродетелен горделивец.

Както гордостта е началото на всеки грях, така смирението е основата на всички добродетели. Това е добродетел, присъща на всички, които във всичко се стремят да се уподобяват на Христос. Нищо не засяга толкова Сатаната колкото добродетелта на смирението, по чиито път можем да стигнем до небесата, откъдето ни е пратена.

В състояние ли сме да преминем през униженията и обидите, като през моменти, които са без значение, защото те не затъмняват истината? Ако не сме, значи все още не сме придобили истинско смирение. Прекрасно е да вярваме, че без Господа сме едно нищо; че всички съвършени дарове идват от Царството Божие, прекрасно е и да можем да кажем като апостол Павел: „Но с благодатта на Бога съм това, което съм” (1 Кор. 15:10).

Посредством смирението ще разберем, че животът ни е само миг от Божията безкрайност, но този миг ни е даден, за да приложим в света нещо от вечния закон на Твореца. Каквото и да сме направили, трябва да мислим за себе си като за „недостойни слуги”, които са тук, за да изпълняват дълга си, или както е казано в Писанието: „Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим“ (Лук. 17:10).

Смирението е също толкова значимо нещо за добродетелността, каквото е коренът за растението. То е коренът и основата на всяко добро. Затова св. апостол Петър ни подканва: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петър 5:5). Амин. | www.doxologia.ro

 

Текстът е публикуван със съкращения

 

Превод: Сандра Керелезова

 

 

Близки теми: