Светото Тайнство Кръщение – между необходимостта и невежеството

Eдна неделна сутрин, малко преди началото на богослужението в храма влязоха двама млади хора – съпрузи. Жената носеше жалейно шалче, по лицата и на двамата беше изписана голяма мъка. От техния разговор със свещеника разбрах, че им е починало детенце на година и няколко месеца. Хората искаха да се извърши опело, но се появи една важна и неочаквана пречка – детето не беше кръстено. В този случай това невинно създание не можеше да се ползва от благодатта на Църквата, просто защото все още не беше успяло да стане част от нея. Постарахме се да ги успокоим според възможностите си, като им казахме, че Бог прибира тези деца при себе си, че те са като малки ангели и нямат грехове, препоръчахме им да четат вкъщи заупокойни молитви и да раздават за “Бог да прости”. Вътрешно се надявах, да сме успели да им вдъхнем поне малко надежда.

Едно от нещата, които още тогава ми минаха през ума беше евангелския цитат: “Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” /Йоан 3:5/ За мен той беше явно свидетелство, че дори да сме обнадеждили и успокоили родителите, това дете е останало встрани от Божията благодат и е понесло последствията от техния грях. Така и не успях да разбера, какво са чакали тези млади хора, защо са се забавили да кръстят детето, защо са допуснали да се случи непоправимото…

Тази случка ме накара да се замисля за безусловната необходимост от свето Кръщение и за светския начин по който мнозина възприемат това тайнство. Със сигурност знам, че между тях има и такива които редовно посещават храма. Често ми се е случвало да задавам на мои познати, сдобили се наскоро с дете, въпроса – кога ще го кръстят. Следват оправдания от рода на: “ами нека малко да поотрасне”, “страх ме е да не настине”, “сега не можем да съберем пари за тържеството” и др. От семействата които познавам само един мой приятел кръсти дъщеря си според традицията на четиридесетия ден след раждането й. Очевидно е, че една голяма част от хората не разбират дълбоката същност на това тайнство, завещано от Спасителя, запазено и до днес като основа на духовния живот в православната Църква.

Ако зададем на различни хора въпроса: “защо кръщават детето си?”, ще последват най-разнообразни отговори: “Ами напоследък стана модерно”, “това е стара българска традиция”, “да го кръстим, че нещо много боледува”, “така искат баба му и дядо му”, “за късмет” и пр. Единици са тези, които осъзнават, че Кръщението води своето начало от думите на Иисус Христос: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа” /Мат. 28:19/. По-голямата част не разбират, че то е едно ново – духовно раждане, че е врата за влизане в православната Църква, че е важно условие за приемане на всички нейни благодатни тайнства и обреди, а и не само на тях. Те не разбират, че във водата на Кръщението детето се умива от първородния грях. В една немалка част от случаите на него се гледа като на екзотична традиция, а в други го възприемат като мода. Ставал съм неволен свидетел на Кръщение, при което възприемник на детето става десетгодишно момче. Има и такива, при които кръстникът се кръщава предния ден и то само за да може въобще да стане кръстник. Ще оставя тези случаи без коментар, но те за пореден път доказват – колко страшен бич може да бъде невежеството.

Аз се придъжам към мнението, че в Църквата всичко трябва да се върши осъзнато, а не да се спазват сляпо някакви обреди. Това ме кара да запитам: не трябва ли и тези родители, донесли детето си в храма да приеме Кръщение, да си направят труда, да прочетат нещичко, да поразпитат, за да разберат какво точно ще приеме то? Има немалко съвестни свещеници, които не допускат непълнолетни да стават кръстници, обясняват синтезирано значението на тайнството, отправят заръки към възприемника. Но има и случаи, при които се оправдаваме, че ако не извършим тайството, може да отблъснем тези хора от Църквата, че ще разчитаме Божията благодат да се прояви над кръстения. Но нали с приемането на Кръщение детето встъпва в завет (съюз) с Бога? Нали неговият кръстник от негово име се отрича от сатаната и се съчетава с Христа? В основата на този завет би трябвало да залегне православната вяра /Марк 16:16/ и покаянието /Деян 2:38/. Порочната практика превръща Кръщението в изпразнен от духовност обряд, а формулите за отричане от сатаната и съчетаване с Христа в едни неосъзнати думи.

Знаем, че има празнични дни, в които кръщенията следват едно след друго през един час. При това положение свещенослужителят едва успява да извърши тайнството и да напише кръщелното свидетелство. Рядко остава време за поучение. В една част от случаите той дори не познава родителите и кръстника, защото не са от неговата енория.

Така е и при случаите когато семейството отива да кръсти детето си в някой манастир. Това също спомага великото тайнство да се изпразни от своето исконно духовно съдържание. А кой поема отговорността пред Бога? Вярно е, че ако върнем желаещите да кръстят детето си с основанието, че кръстникът е малолетен, те може да се отдалечат от Църквата. Но ако този “кръстник” не е способен да изпълнява своите задължения като такъв, ако тези две души погинат, не носи ли отговорност и този, който го е допуснал? Можем ли да търсим компромиси с оправданието, че Бог ще промисли, че такива са времената и пр.? Вярно е, че живеем в трудни времена на безверие, че всеки човек е добре дошъл в храма и все пак една народна поговорка мъдро отсича: “Оно може, ама не требе!”

Днес инициативни кръгове млади православни, в това число и духовници апелират за “връщане към традициите на древната Църква”, за “стриктно придъжане към каноните”, “за православно възраждане” и прочее. Някои го правят от сърце, за други е популизъм и кариеризъм, но и едните и другите изпадат в плен на съблазънта да се изявят като реформатори. Това даде възможност за посегателство върху евхаристийната практика, независимо от Типика и църковните канони. Бих ги попитал: защо не проявят този възрожденски дух за връщане към традициите именно по отношение на Кръщението?

Един преглед на апостолските правила, на каноните на светата Църква и тези съставени от мъдрите църковни отци показва, колко сериозно и строго е било отношението към Светото Тайнство Кръщение. Защото практиката на древната Църква е била, към него да се пристъпва след период на оглашение и катехизация. Смятам, че връщането към тази практика днес ще принесе голяма полза и ще ни избави от много съблазни. Детенцето в пелени не би могло да бъде катехизирано, но необходимостта остава за неговия възприемник – за човека, който ще трябва да го напътства във вярата, за родителите.

Подготовка и катехизация е необходима особено, когато се кръщават зрели – навършили пълнолетие хора. Самият аз съм срещал младежи, които приемат Кръщение, дълбоко осъзнавайки значимостта на великото Тайнство. Мои приятели, желаещи да се кръстят, са ми задавали въпроси, питали са за книги, търсели са верния път. Но това са единични случаи. Повечето пъти всичко се изчерпва с обредното участие, с държането на запалени свещи и с тържествения обяд, който често прилича на сватба. После всичко си тръгва по старому. Разликата е само в това, че детето вече ще нарича някой свой сродник кръстник. Иначе нищо в живота на семейството не се променя.

Получава се една много неприятна ситуация – духовното съдържание на тайнството Кръщение пропада в колапса между невежеството, маловерието и комерсиализацията на свещеническото служение. В тези случаи то не престава да бъде действително, защото е извършено от законно йерархическо лице, спазени са всички необходими елементи. Тук тайнството губи от своята действеност, защото тя зависи именно от вярата на онези, които го приемат. Православието остава вярно на апостолската традиция и приема кръщението на невръстни, като го прави заради вярата на техните родители /Деян 16:33; 18:8/. Но когато тази вяра отсъства, а всичко се прави заради традицията, от суеверие, защото е модерно, заради домашното празненство и пр. акцентът се измества. Не би могло да бъде другояче, но можем ли ние да останем равнодушни? Нали именно тези родители трябва да започнат да водят детето си в храма, да се погрижат то да приеме първото свето Причастие, да следят за неговото духовно възрастване? Нали кръстникът трябва да бъде духовен наставник и учител?

Още по-лошо е, когато родителите не осъзнават необходимостта детето да бъде кръстено в най-ранна възраст. Те не разбират, че така го лишават от Божията благодат, че го отлъчват даровете на Светия Дух преподавани от Църквата. Някои от оправданията които си намират бяха изложени по-горе. Много деца са напуснали белия свят, без да приемат Кръщение именно заради невежеството на родителите си.

Вярно е, че израстнахме в години, когато вярата беше гонена и все пак, нали именно тя е, която ни отличава от мюсолмани, сектанти и евреи. Но за много от съвременните млади хора е по-лесно да си търсят оправдание и да остават встрани от Църквата, защото ако станат част от нея, това би означавало да поемат някакви задължения. А те не биха искали да си усложняват живота, поне докато не се стигне до сериозно заболяване на детето или до случаи като този, който описах в началото. Нека Бог опази невинните младенци от неверието на родителите им!

Уместно е да се запитаме: какво трябва да направим ние като православни християни, за да помогнем в подобни ситуации? На първо място можем да помогнем с препоръка. Добре би било, без да натякваме, да поговорим на родителите за благодатта Божия, за тайнствата и молитвите, от които детето би могло да се ползва при необходимост. Това ще бъде нашият дял като катехети, разбира се самите ние трябва да сме наясно с нещата за които говорим.

Друг важен и съществен въпрос е, ако, попаднем в екстремна ситуация, при която съществува риск за живота на детето, когато няма време да извикаме свещеник, какво да направим? Тогава остава една възможност – Кръщението да бъде извършено от обикновен православен християнин – мъж или жена. Много хора не знаят, че това е допустимо в практиката на Православието и че е предвидено именно при опасност от смърт на отрочето.

Процедира се така: младенецът бива три пъти потопен или поръсен три пъти с вода, според възможностите предоставени в случая и се произнася трикратно кръшелната формула: “Кръщава се Божият раб /или рабиня/ (споменава се името) в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа”. След този акт детето се смята за член на Христовата Църква, а ако опасността за живота му отмине, над него се извършва тайнство Миропомазване. Свещеникът прочита всички останали молитви, но не повтаря кръщелната формула, защото това тайнство вече е извършено, а то се прави само веднъж в живота на християнина /Ефес. 4:5/, (ап. правило 45).

Ако родителите или другите близки на младенеца не знаят кръщелната формула и не могат да извършат Кръщението, може да се наложи да го извършим ние. В тези случаи трябва максимално да се съсредоточим, да осъзнаем към какво пристъпваме и да се постараем да се обърнем към Бога от цялата си душа и сърце. Изричайки Кръщелната формула трябва да съзнаваме своето недостойнство, но и великата Божия благодат, проводник на която се явяваме в момента. Трябва да сме наясно, че Бог е допуснал да извършим това, не защото сме много по-напред в духовния живот, а за да не погине нито една душа, а всички да бъдат приобщени в небесното Царство.

Тук може да се направи връзка с царственото свещенство /Изх. 19:6/, завещано от Христос и апостолите на всички християни, но трябва да се внимава да не се изпадне в съблазън. Защото тук не става въпрос за някакво велико дело, а за християнски дълг – да дадем шанс на една душа да стане съпричастна към Божията благодат, да придобие възможност за спасение /Йоан 3:5/. Защото Кръщението се извършва само над жив човек, напусне ли този свят, той никога вече няма да получи тази възможност!

Колко жалко, че това семейство – тези млади хора, за които разказах в началото на статията, не са знаели това, за да го извършат навреме! За нас, които се смятаме част от православната Църква е задължително да го знаем. Не бива да си позволяваме да бъдем невежи, защото неведоми са пътищата на Божия промисъл и неизвестни са изпитанията които ще срещнем по пътя си. Невежеството във вярата е грях, за който несъмнено ще понесем своята отговорност пред Бога.

Използвана литература:

1. Афанасиев, Н. – Царственото свещенство, сп. Мирна, бр. 28, 2007 г.
2. Коев, Т. К. – Православен Катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, С. 1991 г.
3. Николов, И. – Защо се кръщаваме и какви са задълженията на кръщелник и кръстник, Костенец 1993 г.
4. Правила на светата православна Църква, С. 1936 г.
5. Силченков, Н. – Практическое руководство при совершении приходских треб, Санкт-Петербург 1994 г.
6. Чифлянов, Бл. – Литургика, С. 1996 г.