Утренята на Велика Събота
Смъртното да се погълне от живота…(2 Кор. 5:4)
Утренята на Велика Събота е един от върховете на литургичното творчество на Православния Изток. В кратък текст не е възможно да се опише нито да се обясни цялата безпределна дълбочина и красота на тази служба, в която Църквата ни води толкова близо до разбирането на най-радостната тайна на нашата вяра; тайната, без която вярата ни губи смисъл, защото ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви (1Кор. 15:17).
Велика Събота е денят, който съединява Велики Петък – тайната на Кръста, страданията и смъртта на Спасителя със Светлото Възкресение – денят на Неговото ставане от гроба, победата на живота над смъртта. За мнозина смисълът на това съединяване, цялата необходимост и духовното значение на този среден ден са непонятни. В съзнанието на повечето вярващи са “важни” Петъкът и Неделята (Възкресението) – Кръстът и Пасха. Тези два дни остават някак раздалечени: това са ден на скръб и ден на радост; те се поставят един до друг и радостта сменя скръбта. Но учението на Църквата, изразено в нейното литургично предание, не е такова. Църквата учи, че Христос “със смърт смъртта потъпка”. Това значи, че самата Му смърт е била спасителна, че в нея и чрез нея е възтържествувала победата над смъртта. С други думи – че още преди Възкресението “нещо” се е случило; нещо, с чиято помощ мъката от смъртта не просто се заменя с радостта от Възкресението, а самата скръб се превръща в радост. Велика Събота е денят на това превръщане, денят, в който става това поникване на победата, денят преди възкресение, в който ние съзерцаваме смъртта на самата смърт. И всичко това е изразено, дори нещо повече – всичко това действително се случва всяка година в тази удивителна сутрин, в която помненото от нас ни се дава, действа в нас, става за нас спасяващо и преобразяващо настояще.
Ние се събираме в храма, след като току що е завършил Велики Петък – денят, в който си спомняхме кръстните страдания, смъртта и погребението на Спасителя, а също така изправянето срещу Него на цялата злоба на света, хорското поругание, хуленето, глуменето, предателството – цялото това тържествуване на злото над доброто… С всички служби Църквата подчертава за нас не само пълната действителност на тези страдания, но също и целия ужас на това, че светът отхвърля своя Господ; ужасът от това, че хората хората са разпънали Бога. “Дойде при своите и своите не Го приеха…” И ето че в средата на храма се издига Плащаницата като образ на всичко това – и на страданията, и на самотата, и на отхвърлянето, и накрая на смъртта, като последна победа на злото. “Положиша мя в рове преисподнем, в тени и сени смертней…”
Този гроб, тази печал на Велики Петък е изходна тема за утренята на Велика Събота. Тя започва като надгробна служба, като плач над мъртвец. След пеенето на погребалните тропари и бавното кадене, духовниците пристъпват към Плащаницата. Ние предстоим пред гроба Господен и съзерцаваме Неговата смърт. Пее се 118 псалом и към всеки негов стих се припяват особени ”похвали”, в които се изразява ужасът на цялото творение пред смъртта на Бога, състрадание, жалост и скръб: “О планини и хълмове и множество човешко! Заплачете и заридайте всички с мен…”. Но още от самото начало към тази първа тема – на скръбта, ужаса и недоумението, се прибавя друга, която звучи все по-силно и по-силно. Тя е изразена преди всичко в самия псалм 118: “Блажени непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен…” Този псалм сега се пее само при опело на мъртви и затова звучи като погребален. Но в древността неговото пеене е било централна част от възкресното бдение и смисълът му не е бил тъжен, а радостен. Това е един непрестанен порив на любовта към Божия Закон, което означава – към Божия замисъл за човека и за неговия живот. В спазването на този закон, в познаването му и постоянното вглъбяване в него е истинския човешки живот. “ В пътя на Твоите откровения се радвам като за всяко богатство.” Христос е образ на съвършеното изпълнение на този закон, защото целият Му живот е изпълнение на волята на Отца. Христос приема доброволно дори смъртта; приема я от послушание, като чаша, дадена Му от Отца. И като начало на Неговото тържество. Неговата победа е именно в смирението и в послушанието докрай. Бог Отец иска тази смърт, Синът я приема и това приемане е вяра в съвършената воля на Отца, в това, че дори отдаването на Единородния Син на смърт е изпълнение на благия замисъл на Отца.
В какво се състои този замисъл?
На този въпрос отговарят “похвалите”, поставени между стиховете на псалма. Все по-открито и все по-силно встъпва в темата на плача и все по-мощно звучи в нея една друга тема – за смъртта на Спасителя като слизане в ада и негово разрушаване. Ад (“шеол”) в Библията се нарича мястото, в което пребивават мъртвите, царство на безнадеждност и мрак, което е също територия на дявола, защото тържеството в света на смъртта, която Бог не е сътворявал, е тържество на греха и дявола. („Грехът влезе в света, а чрез греха и смъртта“ Рим. 5:12) Смъртта царства в света от времето на Адам и целият свят е станал нейно царство, обричайки се на тление, разпад и стареене. Затова смъртта е последният враг (1Кор.15:26), чиято държава идва да разруши Божият Син. В срещата “лице в лице” със смъртта е смисълът на онзи час, за който Христос казва “ Затова и дойдох на тоя час” (Иоан 12:27)
И ето че Синът Божи сам се спуска в смъртта, вкусва смъртта. В Преданието Отците на Църквата винаги описват този момент като някакъв двубой. Тази смърт е трябвало да бъде или последното и най-страшно тържество на дявола или неговото също така решително поражение. Външно погледнато, тържествуват смъртта и злото: Предават Праведника на разпятие, Той умира от позорна смърт, изоставен от всички. Той вкусва “ада”. Но именно в това е целият смисъл на Христовата смърт – Този, Който умира на Кръста, има в Себе Си Живот, тоест има живот не като дар отвън, а като Своя същност, защото Сам Той е Живот и източник на целия живот, “В Него имаше живот и животът беше светлина на човеците”. Умира човекът Иисус, но този човек е Син Божи. Като човек Той може реално да вкуси смърт, но в Него до смъртта се докосва, в царството на смъртта влиза Сам Бог, Който е Живот и Източник на живота. В това е изключителното, с нищо несъизмеримо значение на Христовата смърт: в нея умиращият човек е Бог или по-точно – Богочовек. Бог е Свет и Безсмъртен и само в “неизменното, неслитно неразлъчно и неразделно” съединяване на Бога с човека в Христа Бог може да вкуси човешката смърт, да я разруши отвътре и да я преодолее.
“Със смърт смъртта победи …” Бог възжела спасението на човека не като акт на Своето всемогъщество, не отвън („или мислиш, че не мога сега да помоля Своя Отец, и той ще ми представи повече от дванайсет легиона ангели?“ (Мат.26:53), не като насилие, макар и спасително, а в тази любов, свобода и доброволно отдаване Себе Си на Бога, за които Бог е сътворил човека. Затова спасението се извършва в съединението с човека, в Богочовека Иисус Христос. В Него човекът възстановява това послушание, любов и пълно самоотдаване на Бога, които са били потъпкани в греха. В Него се изкоренява цялото зло, всички грехове, всички промени в човека. И за да бъде пълно това спасение, това възстановяване на “образа на неизречимата Слава”, с който е бил създаден човекът, е трябвало смъртта не просто да бъде унищожена от Бога, а да бъде изкоренена и разрушена, преодоляна отвътре, за да бъде явено по очевиден начин, че смъртта е “жило” на греха, и това жило е разрушено и унищожено от човека. Понеже както смъртта дойде чрез човека, така и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. (ІКор.15:21)
Христос приема смъртта, отдава й се доброволно. За душата Си Той казва: „Никой не Ми я отнема, но Аз Сам от Себе си я давам.“ (Иоан 10:18). Той я отдава не без вътрешна борба: „И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки“… Лук. 22:44) . Тук се изпълнява съвършената мяра на Неговото послушание, Неговото самоотдаване; разрушава се преди всичко нравствената основа на смъртта като “жило” на греха. Христос действително до края живее божествен живот чрез Бога, Който е Живот, и именно този Живот преодолява смъртта, разрушава я. Защото смъртта е отказ от Живота, недостатъчност на Живота, разпад на съществуванието, откъснало се от Единствения Източник на Живота. В Христовата смърт, тъй като тя не е нещо друго, а е съвършеното послушание, съвършената любов, съвършеното предаване себе си на Бога („Отче! в Твоите ръце предавам духа Си“. Лук.23:46) настъпва смъртта на самата смърт: “Със смърт смъртта победи”.
Ето какво означава слизането на Христос в ада. Ето защо самата Христова смърт става Негово тържество. И това тържество започва отсега и все по явно звучи, все по-светло сияе в нашето предстоене пред Христовия гроб…
Животът влиза в царството на смъртта. Божествената светлина осиява страшния мрак. Но това значи също, че тя сияе за всички, които се намират там. Христос умира за всички, така, както взема върху Себе Си греховете и немощите на всички.
Мъката и радостта като че ли се борят помежду си и радостта започва да надделява.
~~~
Пророчествата са прочетени. Но това са все още само пророчества. Велика Събота е; и ние все още стоим пред живоносния гроб и трябва да преживеем целия ден, преди да чуем в пасхалната нощ Христос воскресе. Затова и утренята завършва не с възкресното Евангелие, а отново с разказа за запечатания гроб. Но тук се разкрива последният смисъл, дава се последното откровение за този “среден ден” – денят между Кръста и Пасха: Христос възкръсна и неговото възкресение ще празнуваме в пасхалната нощ.
Но за нас, които живеем в този свят, с Христос дойде и като че ли през целия ни живот продължава Великата Събота. Тя продължава и за починалите. Всички ние чакаме възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век. Ние знаем и вярваме, че със смъртта на Христос е разрушено жилото на смъртта и че смъртта вече не е безнадежден край, разпад и раздяла завинаги. От възкръсналия Христос, възсиял от гроба, ние през цялото време се изпълваме с безконечния Му живот, наслаждаваме се на неизтощимата Му храна. В живота на Църквата, в тайнствата, в общението на любовта и причастието със Светия Дух, ние ставаме съпричастни на вечния живот и съзерцаваме радостта от Божието Царство. Ние живеем чрез тези “пробиви” в Царството на възкресението…
И все пак ние сме все още тук и ни предстои умирането, приемането на смъртта и раждането – чрез смъртта – в царството на бъдещия век. Ние очакваме – с вяра, надежда и любов. И това очакване, тази насоченост към бъдещото възкресение, към живота в бъдещия век, тази радостна увереност, че нашият истински живот е скрит с Христа в Бога – всичко това е нашето състояние в този свят и в такъв смисъл сегашният ни живот е живот във Велика Събота.
Вие умряхте и вашият живот е скрит с Христа в Бога (Кол.3:4). Постепенно всичко в този свят става прозрачно за светлината, която сияе от там… все по-ясно е, че “преминава образът на този свят” и че “единственото потребно” е нетленният живот с Христа.
Всяка година на Велика Събота, след описаната утреня, след това радостно разпознаване в Христовата смърт на победата над смъртта, след откровението на живоносния гроб, ние чакаме Пасхалната нощ и пълнотата на пасхалната радост. Знаем, че тя ще настъпи, но как бавно се движат часовете, как нараства вълнението и очакването в нас.
Така би трябвало да бъде винаги за вярващия човек, защото целият ни живот в крайна сметка е осмислен от тази радостна, тази бяла тишина на Великата Събота, в която израства Христовата Пасха и незалязващия ден на Неговото Царство.
