За посланията на болката и гвоздеите на Кръста

Защо съществува болка в нашия живот? Какъв е нейният смисъл? За какво служи тя? В училище ни казваха, че болката е предупреждение, че става нещо нередно в нашето тяло – страшно ни боли, когато някой зъб се развали, когато получим херния – тичаме към лекаря и се избавяме от проблема. Тоест болката е защитен механизъм, аларма, че нещо не върви добре и е нужно действие, което да се предприеме.

Изглежда логично. Защо тогава не ни боли, когато имаме някаква много по-сериозна болест, която дори заплашва живота ни – рак, СПИН? Защо тогава не изпитваме болка, а ни боли, когато често е много късно? Очевидно не това е смисълът на болката. Тя е тайна. Науката не е дала ясен отговор. Но на нас, християните, са ни известни няколко неща за болката. Например, че болката е резултат от падението. В рая не сме изпитвали болка, нито Адам, нито Ева. След падението Бог казал на Адам: „…проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си… с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет…“ (Бит. 3:17,19). Оттук виждаме, че болката не е само телесна, но и душевна, духовна – болка от раздяла; болка на децата, които гледат родителите си да се карат и да се заяждат; на родителите, които гледат детето им да страда.

Преди няколко дни чух една новина: един женен човек с деца дължал пари на банките, които щели да му вземат къщата, но той хвърлил бензин върху себе си и се самозапалил. Това било резултат от двете болки, които изпитвал, но и… двойно погинал. Децата предпочитат да имат беден родител, отколкото мъртъв баща. Децата обичат родителите и когато са бедни, но използвайки болката, дяволът замъглява нашия ум и преставаме да мислим правилно. Много често душата на човека изпитва много повече болка от тялото. Имаме примера с Пресвета Богородица, която довела Христос в храма и чула думите на св. Симеон Богоприимец: „...и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца.“ (Лука 2:35). Затова един писател беше написал в своя книга: „Там, където съществува болка, мястото е свещено.“.

Ние страдаме и изпитваме болка по три причини. Първо, много често болката е резултат от греха. В Евангелието имаме примера на човека, който бил парализиран 38 години. Христос го излекувал и му казал:„… недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.“ (Йоан 5:14). Тези думи ни показват, че болестта му е била поради някакъв негов грях. Нима в параклиса към Пресвета Богородица не пеем: „От много мои грехове боледува тялото, боледува и душата ми…“... Затова ще прибягваме и до двата вида лечение – и при лекарите ще ходим, и в Църквата ще търсим благодатта на Тайнствата. Ще се обръщаме и към лекаря, ще извикаме и свещеника да отслужи маслосвет. Св. Йоан Златоуст пише на дякониса Олимпиада, която била болна: „Не пожелавай смъртта, нито пренебрегвай своето лечение.“. Трябва да търсим помощта на лекарите. Св. Нектарий Егински е чудотворец, той излекувал мнозина, но когато една монахиня от Егина се разболяла, той не я изцерил, а й написал: „Ще вземаш лекарствата, които лекарят ти е дал„. В „Шестоднев“ св. Василий Велики казва, че ако Бог не е искал медицинската наука, нямаше да влага изцелителни свойства в билките. В своите обширни правила той казва още, че лекарите трябва да използват възможностите на науката за Божия слава.

И при лекарите на телата ще ходим, и при Христос, Лекаря на телата и душите. Резултатите от няколко проучвания, направени в САЩ, показват, че болните, които имат вяра, оздравяват по-бързо от другите. Затова св. ап. Павел казва: „За всичко благодарете.“ (Солун. 5:18). И за скърбите. Но как ще благодарим на Бога и за скърбите, когато не сме се научили да Му благодарим за даровете, които ни е дал? За здравето, което ни е дал? Но защо да Му благодарим за скърбите, защо да се радваме за болката? Какво ни дарява тя? Именно това – помненето на Бога. За съжаление, когато сме добре, Го забравяме. Но когато изпитваме болка, възкликваме: „Ох, Боже! Ох, Пресвета Богородице!“. Такава е човешката природа още преди идването на Христос. Св. пророк Давид сам казва, че именно в нашите скърби си спомняме за Бога. След като по друг начин не си спомняме за Него, Той ни изпраща болка и болести…

„Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения…“ (Иаков 1:2), ни казва св. ап. Яков. Радвайте се, когато паднете в изкушения. Но нали в Господнята молитва се казва: „… и не въведи нас в изкушение…“. Тогава защо св. ап. Яков ни призовава да се радваме? Господ има предвид да не падаме в изкушения, чрез които може да погубим душата си, т.е. в душевни изкушения. А св. ап. Яков има предвид нещо съвсем друго – телесните изкушения на болката и скърбите. И така, първата причина, поради която изпитваме болка и се разболяваме, е, че съгрешаваме. Болката като последица от греха…

Друга причина за болките и болестите е, за да може чрез това да се явят Божиите дела и сила, да се прослави Божието име. Господ споменава именно тази причина в случая на слепия по рождение, за когото учениците попитали: „Рави, кой е съгрешил… за да се роди сляп?“. Нали казахме, че болката и болестите са резултат от греха. Тогава кой е съгрешил? Той или неговите родители? Ето и отговора на Господ: „Не, никой не е съгрешил, а се е родил сляп, за да се явят Божиите дела в него.“ (вж. Йоан 9:3). За да се яви Божията сила и любов в човека, Той му върнал зрението. На Света гора има местности сред скалите, в които живеят подвижници: Карулия, Катунакия и др. В Катунакия се подвизаваше папа Ефрем. Веднъж върху крака на подвижника се образувала огромна рана, която била толкова зле, че никой дори не можел да я погледне. Монахът проявил голямо търпение дълго време, но в един момент вече не издържал болките и се качил на корабчето за Солун, за да потърси лекар. Като монах обаче знаел какво означава да вършиш своята воля на своя глава. Бил тръгнал без да попита стареца, без да прояви послушание към някого и се измъчвал от мисълта да не би тази негова постъпка да не е по Божията воля. Корабчето имало спирка при няколко светогорски манастира. И когато спряло край манастира Дионисиу, там се качил един много прославен монах – о. Теоклит Дионисиатски, който въпреки че не бил образован, бил канен като лектор в много гръцки университети (той е и авторът на най-хубавата книга за монашеството – „Между небето и земята“). И така, когато папа Ефрем съзрял о. Теоклит на корабчето, побързал да отиде при него и да му каже: „Отче Теоклите, не издържам повече болката от тази рана и отивам в Солун при лекарите! Правилно ли постъпвам? Каквото ми кажеш, ще го сметна, че Бог ми го казва чрез твоята уста. Понеже няма старец да попитам и да проява послушание, ще направя това, което ти ми кажеш!“. Тогава о. Теоклит му отвърнал, че ако отиде при лекарите, това ще се сметне за падение. И папа Ефрем така и не слязъл от корабчето – изчакал то да завърти курса обратно към Света гора, върнал се в Катунакия, влязъл в килията си и започнал да плаче. Паднал пред иконата на Пресвета Богородица и започнал да се моли: „Нали каза, че ще бъдеш наша Покровителка, че ще бъдеш наша Хранителница, че ще бъдеш лекар. Ето сега ме излекувай! Не издържам повече, не утре, не вдругиден, сега ме излекувай!“. Щом станал, видял, че раната не само се била затворила, но и била заздравяла. И до днес са живи хората, които са станали свидетели на това чудо с очите си, които са видели окаяното състояние на крака му преди да се качи на корабчето и след това. Ето една друга причина, поради която Всеблагият Бог на любовта позволява да изпитваме болка, а именно за да се прослави Неговото Име. Всички ние знаем за чудотворни изцеления от светци. Това е нашата вяра. Живеем сред тези чудеса…

Третата и последна причина, поради която изпитваме болка и страдаме, е за да получим по-голяма награда от Бога, за да останем смирени и да се спасим. Св. ап. Павел не бил грешен. Казахме, че се разболяваме от греховете си, но той не бил грешен. Той лекувал парализирани, които прохождали, вършел чудеса, но едновременно с това самият той бил болен, дори изпитвал непоносима болка. Не знаем за каква болест точно ставало въпрос, някакво страдание на очите. Но знаем, че имал „жило в тялото“, което го измъчвало. „И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене.“ (2 Кор. 12:7-8). Той не можел да вижда добре и когато някога писал сам, го отбелязвал. „Вижте с колко големи букви ви писах“, се казва в едно от посланията му (вж. Галатяни 6:11*). Затова и имало писар, който му помагал да записва своите послания. Той молел Бог да го излекува. Не виждал, страдал и молел Бога отново и отново, но Бог какво му казал? „Не, няма да те излекувам, стига ти Моята благодат!“ (вж. 2 Кор. 12:9) . И го оставил болен. Ето една причина, поради която човек може да страда. Бог виждал, че той ще издържи, ще претърпи страданието – защо тогава да го лиши от наградата, защо да го лиши от още един венец?!…

Има още много такива примери. Св. Василий Велики, който било с немощно тяло, често го обхващала треска, която го изгаряла целия. Бог не го излекувал. В Патерика се говори за авва Вениамин, който бил подвижник и се разболял от воднянка. От болестта много се подул и не оздравявал, но… лекувал другите. Светците знаели защо страдали. Ето защо св. ап. Яков казва: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения…“ (Иаков 1:2) , както и „…през много скърби трябва да влезем в царството Божие“. (Деян. 14:22). В сравнение с това, което ще придобием, скръбта е нищо. Господ ни казва: „…който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.“ (Марк. 8:34). Това някой да вземе кръста си и да последва Христос е нещо много героично и дори се гордеем с тази наша готовност. Но ние няма да се спасим, ако вземем кръста и последваме Христос, т.е. ако приемем кръста, а ще се спасим, ако приемем и гвоздеите на кръста. Ще се спасим, ако приемем и часа на горчивината, ако вземем своя дял от болката, от похулването, ако приемем скърбите и по този начин приемем и гвоздеите на кръста. Но тук следва още един въпрос. Нима всички не изпитват болка, нима не страдат от болести? Всеки понася своя кръст, но означава ли това, че всички ще се спасят? До Христос били разпнати двама – единият от едната страна, другият – от другата. Единият се спасил, а другият не. Първият превърнал своя кръст и болка в ключ към вратите на рая. Вторият – не. Защо? Има един филм, който е добре да гледате повече от веднъж – „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. Първия път, когато човек го гледа, се шокира от страданията на Христос и осъзнава какво е понесъл Той заради нас. Дори само на този първи „прочит“ филмът е достатъчно въздействащ и поражда в нас въпроса: „Той е претърпял такива страдания за нас, пък аз да не претърпя за мене самия?!“…

Всеки следващ път, когато гледате филма, ще правите нови открития, защото той е наситен със смисъл, той е богословска творба (режисьорът неслучайно благодари на няколко богослови, които са били до него като консултанти през целия творческия процес). „Страстите Христови“ е точно описание на евангелските събития. Тогава защо в него има една невероятна сцена, която не се споменава в Евангелието? Защото тя не присъства като буквален образ в Писанието, но съществува в него като богословски смисъл. Това е моментът, в който един гарван долита, каца върху кръста на непокаялия се разбойник и започва да кълве очите му. Ужасяваща сцена, но какво иска да ни каже тя? Иска да ни каже, че не използваме истински очите си; разбойникът не поискал да види онова, което другият, също разпнат на кръста до Христос, успял да види. И двамата били разпнати до Христос, единият Го виждал, а другият не. Какво казва Свещеното Писание – очи имат, и не виждат... Единият сред болката успява да съзре Бога, а другият, горделивият егоист, може само да извика: „Защо на мен ми се случва това страдание? Защо точно аз да се мъча?“. И дяволът хвърля мрак пред очите му. Той не поискал да види Бога, дори изправен пред Христовото Лице, пред своя Спасител. Именно това ни пречи да видим и да разберем защо изпитваме болка. Но как ще издържим нашия кръст, как ще издържим тези скърби и болки, тези болести? Чрез Неговата помощ, само чрез Христовата помощ. И Той не издържал в даден момент тежестта на Кръста, коленичил, паднал… Симон Киринеец отишъл да Му помогне да вдигне Кръста… „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан 15:5), се казва в Писанието. Без Неговата помощ, която се дава само чрез Тайнствата на Църквата. Затова имайте доверие в духовния лекар, в свещеника, в неговия епитрахил. Не се отдалечавайте от духовната лечебница – Църквата. Нека помним, че Христос действа чрез свещенството, което Той установил над апостолите чрез Светия Дух. Затова св. ап. Павел казва: „Всичко мога чрез Иисус Христос, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13) .

Защо изпитваме телесни болки, ще ни кажат лекарите и учените. Но какъв е смисълът на болката, ще можем ние да намерим отговор, ако първо я разберем. За римляните правото било най-висшата наука. И днес правото е структурирано върху онези основи, които римляните са положили преди столетия. Във всяко римско съдилище имало писар – благодарение на тези записки днес имаме свидетлства с невероятни подробности от съдебни процеси, които се извършвали по времето на Христос и след това. От тези свидетелства можем ясно да видим какво казвал съдията на мъченика, който отказвал да принесе жертва на императора или на божествата, и какво отговарял мъченикът. Едно от най-древните християнски мъченичества е това на св. Фивия Перпетуа и нейните близки и приятели – група от около шестима християни. Те отказали да принесат жертва на езическите богове и били осъдени на смърт. Св. Фивия току-що била родила. Бащата й отишъл при нея в затвора, за да я разубеждава с надеждата, че тя ще реши да се избави от мъченическата смърт: „Не съжаляваш ли младините си? Не съжаляваш ли белите ми коси? Не съжаляваш ли поне детето, което роди и което няма да познава майка си?“. Но християнката била непоколебима. С нея била нейната по-млада приятелка Фелиция (Фелицита), която била бременна в осмия месец. Тъй като законът забранявал да се умъртвяват бременни, за да не се пролее невинната кръв на бебето в утробата, Фeлиция била избавена от смъртната присъда. Ние бихме се зарадвали, но тя изобщо не се зарадвала, защото не можела да умре за Христос, заради Христовата любов. И какво станало? Нейните събратя били много наскърбени, защото не искали да оставят една толкова добра съработничка и спътница по пътя на благата надежда. Три дни преди екзекуцията – преди да ги хвърлят на зверовете, те отправили молитва към Господа. Веднага след молитвата младата жена била обзета от родилни болки… страшни болки. Един от пазачите, който ги наблюдавал в тъмницата, й казал: „Ако сега те боли толкова много, какво ще правиш, когато те хвърлим на зверовете?“. Тя дала страховит отговор: „Това, което сега страдам, го страдам аз, а там Друг ще страда за мене, защото аз страдам за Него! Сега аз страдам, а там Христос ще страда за мене, защото аз страдам за Него!“. Младата жена родила момиченце, което било взето от нейната сестра, за да го отгледа като своя дъщеря.

Това е една поразителна история, която се случила около 203 сл. Хр. В тази история за момента на публичната екзекуция се казва, че е дошъл денят на победата. Те били победителите, които ние щяхме да наречем жертви. От затвора християните вървели към амфитеатъра сякаш отивали към небето – с весело и сияещо лице. Фивия вървяла спокойно като Христова невеста и това карало тълпата да я гледа удивено. До нея вървяла Фелиция, радостна, че била родила, и в този момент можела да се изправи пред зверовете. От кръв в кръв – от кръвта на раждането в кръвта, която ще пролее върху пясъка, очаквайки да преживее своето второ Кръщение… в собствената си кръв. Когато убивали някого заради Христос, християните потапяли кърпичка в мъченическата му кръв, защото знаели, че той вече бил светец. Когато групата от християни наближила амфитеатъра, ги принудили да облекат специално облекло. Мъжете – в жречески одежди на Кронос, а жените – на Деметра. Но Фивия Перпетуа отказала, защото докрая не искала да загуби свободата си.

Фивия пеела, стъпквайки главата на дявола. Когато стигнали при управителя, заради който щели да ги убият, те му отправили знак с лице: ти – нас, тебе – Бог. Тълпата подивяла и се развикала: „Бичувайте ги!“. Те с радост приели и да бъдат бичувани, защото така претърпели частица от страданието, което претърпял и Самият Христос. Когато настъпило времето, съблекли дрехите им, обвили ги в мрежи и ги поставили на арената. Този път обаче тълпата се отвратила. Хората със зверски сърца, които екзалтирано крещели, които обичайно се радвали на ужасяващите гледки на арената, този път не поискали да гледат. Защо? Защото виждали, че едната девойка е нежно момиче, а от гърдата на другата, която наскоро била родила, капело мляко. Затова осъдените били отведени обратно, те били облечени в дрехи (но без пояс) и едва тогава били върнати отново на арената, при зверовете. Първа Фивия била прободена от бика. И какво направила тя в този момент? Надигнала се от земята, събрала скъсаната си дреха и покрила нозете си. Тя не мислила за това, че умира, че кръвта й изтича, а се страхувала да не съблазни тези, които гледали. Поискала игла и зашила скъсаната си дреха, вързала косите си, защото не подхождало на мъченик да се явява с раздърпана коса, за да не изглежда, че тъгува в часа на победата, се казва в историята (защото тези, които тъгували, пускали косите си разпилени и ги скубели). Това било победа за нея. Не било победа за палачите. След това, като видяла Фелиция, се приближила до нея, хванала я за ръката, вдигнала я, защото младата жена била паднала от поредния удар на бика, и двете застанали заедно. Преданието ни разказва, че в този момент жестокостта на тълпата отстъпила и тя поискала животът им да бъде пощаден. Смъртното наказание и на двете жени било отменено. Когато отвели Фивия от арената, тя сякаш се събудила от сън. Огледала се наоколо и с недоумение попитала: „Кога ще ни хвърлят на зверовете, за които казаха?“. Щом чула отговора, че вече се е била изправила пред зверовете на арената, тя не повярвала преди сама да види белезите от раните по тялото си.

Макар и животът им да е бил пощаден, Фивия и Фелиция отишли с другите християни, за да намерят мъченическата си смърт. Понеже палачът треперел, Фивия хванала ръката му, допряла меча до гърлото си и така загинала. Оттогава досега християнинът знае защо страда, знае за Кого страда, знае, че е част от Тялото на Онзи, Който е пострадал за нас… Затова и с радост трябва да сме готови да претърпяваме болката на страданието…

* В Синодалното издание на Библията преводът на този евангелски стих гласи: „Вижте, колко много ви написах с ръката си“; в т.нар. Цариградска Библия стихът гласи: „Вижте с колко едри букви ви писах с ръката си.“ (Галатяни 6:11).

Превод: Константин Константинов