Християнската вяра във възкресението
Въдкресение Христово. Руска икона от 15 век, преп. Андрей Рубльов.
За невярващото съзнание идеята за възкресението е абсурдна. От тази гледна точка вярата на християните е още по-абсурдна. Показателен е случаят с речта на св. апостол Павел в Атина – център на тогавашна световна философска и интелектуална мисъл. Речта му свършва в момента, когато той заговаря за възкресение от мъртвите. Част от слушателите си тръгват, други му се присмиват, а някои остават и му повярват (Деян. 17:34). В много отношения описаната случка отговаря на отношението по въпроса и на хората в съвременния свят. Със своята вяра във възкресението християнството коренно се отличава от всички останали религиозни системи. Целта на християнския живот не е спасението само по себе си, а единението с Бога, което се постига чрез любовта. Основна пречка за това единение с Него се оказва именно смъртта. Тя е главното препятствие, което трябва да бъде преодоляно. И според християнската вяра, това може да се случи само с божествена помощ.
Християнската вяра във възкресението от мъртвите коренно се отличава от вярата в безсмъртието. Безсмъртието, разбирано в различните езически системи, в най-общ план се приема като безсмъртие на душата, т. е. на част от човека – на негова съставка, която се отделя от материалното, от тъмната материя, и отива в царството на светлината. Християнството радикално променя парадигмата. То проповядва нещо немислимо – пълно възстановяване на човека, телесно и духовно. Поради тази своя вяра то става ненавистно на езическия свят. Причината е, че то не отрича този свят, не се отнася с пренебрежение към него, но не го и боготвори. Напротив, приема го, разглежда го като Божие творение, което обаче подлежи на претворяване, освобождаване от греха – т. е. признание за грешка, направена в зората на човешката история. Класическият езически свят проповядва нещо друго – бягство от този свят и съответно ненавист към материята, която според него спира човека по пътя му към Бога. За него материята е зло, тъмница, която задържа душата. За християнството проблемът не е в материята, а в духа, който се е отдалечил от Бога и е потънал в материята, изкривил е нейното предназначение. Поради греха на човека материята в създадения за него свят също търпи поражения. Според християнската вяра чрез възкресението се възстановява не само душата, но и материята, целият човек, т. е. нищо от него не се губи, не пропада. Следователно в човека няма нищо излишно. Иначе би било абсурдно да се приеме, че Бог е сътворил човека така, че от него впоследствие нещо трябва да отпада.
В Стария Завет очакването за възкресението е предадено по непряк начин. Там основната идея е била вярата в единия Бог, като противовес на езическото многобожие. Като следствие от това се е избягвало да се говори за възкресението, което в култовете на езическия свят е било особено популярно и е водело до съблазън1. Но пророците ясно свидетелстват, че възкресението на човека е нещо, което ще се случи и ще победи смъртта. Особено ясен е текстът на прор. Осия: „От властта на ада ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя. Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“2. Животът на старозаветния човек е зависим от два основни фактора: изключително и само от Бога, от една страна, и от друга, като следствие от първата – от общността, народа, от родовото начало. Поради това добруването на човека се определя изцяло от добруването на народа, от живота тук и сега – благоденствието на индивида преобладаващо е на земята. Земята за израилтянина има особена роля; дори и днес тя има значение в политически план, но и свръхзначение в есхатологически план3.
В отношението на старозаветния човек към живота, към неговия смисъл и значение, много показателна е кн. Иов. Изпитанието на Иов свършва само с верността му към Бога. Той остава верен докрай, въпреки всички страдания. Книгата завършва с това, че Бог му възстановява двойно онова, което е имал преди изпитанието (42:10 нат.). Той умира „стар и сит на живот“ (17). В тази книга обаче няма краен, есхатологически оптимизъм. Тя закотвя човека на земята, не му дава крайна надежда. Тя не решава и въпроса за смисъла, само го отлага. Истинското решение идва по-късно. То се намира във възкресението.
Това най-напред е предусещано от пророците4, постепенно е изказвано чрез откровения във видения и различни образи. Пророческият взор и виждане за възкресението обаче не е разбиран от всички. Впоследствие идеята за него е отречена в определени религиозни и интелектуални среди на обществото. В тази духовна и идейна среда в т. нар. междузаветна епоха се оформят две течения относно вярата във възкресението на мъртвите5. От едната страна са фарисеите, които приемат възкресението и Божия съд, а от друга са садукеите, които отричат възкресението и дори влизат в спор по въпроса с Иисус Христос (Марк 12:18-27).
Самата проповед на Иисус Христос е категорична по въпроса за възкресението. Спасителят упреква садукеите, представляващи голяма част от тогавашния духовен и интелектуален елит на юдейското общество, в неправилно разбиране на Свещеното Писание. Той се позовава на Мойсей, т. е. Закона, според който Бог е Бог на отците Авраам, Исаак и Иаков. „Но Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи“ (Лука 20:38). В опровержение на тяхното неверие Спасителят отново ползва аргумент от Писанието. Той им цитира Пс. 109:1 където Месия е наречен син Давидов (Лука 20:41-44). Явно тук Иисус Христос категорично заявява, че смъртта не е абсолютна, че тя има само временен характер и не засяга цялостно човека. Според св. Кирил Александрийски Иисус Христос показва на садукеите, че са особено неграмотни, защото не приемат думите на своя основен авторитет Мойсей, който явно е запознат с възкресението от мъртвите. „На кого ще е Той Бог, според техните аргументи, ако те са престанали да живеят? Той е Бог на живите“6.
Евангелието пряко свидетелства колко трудно е било възприемането на идеята за възкресението от мъртвите. Въпреки че Иисус Христос заявява на Своите ученици, че ще бъде убит и че ще възкръсне, тяхната вяра е слаба. Тя е слаба дори и след преображението, на което присъстват Петър, Иаков и Иоан. Те влизат непосредствено в друга духовна реалност, участват в теофания (Лука 9:34-35), но въпреки това не могат да приемат тази истина. Най-очевидно тези моменти се проявяват след самото възкресение на Иисус Христос. Показателни са думите на пътниците за Емаус. Жените вече са донесли вестта за Неговото възкресение, но те се съмняват, не вярват на свидетелствата и на тези, които са видели празния гроб (Лука 24:23-24). Налага се Спасителят да им изяснява Писанието, а те все пак не вярват. Едва след благославянето и преломяването на хляба (св. Евхаристия) те Го разпознават. През цялото време Иисус Христос настоява пред тях, че това, което се случва, е изпълнение на Писанието. Тоест скритият упрек е, че те не се осланят на Писанието, а на собствени разбирания. За да нямат колебания, Той предприема особено действие: „Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията, и им рече: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден“ (45-46).
Неверието във възкресението показва колко силно човекът е потънал в зависимостта от определеностите на външния, сетивния свят. Показателен е примерът със св. апостол Тома. Той търси външно, емпирично доказателство: да види белезите от гвоздеите и да пъхне пръста си в раните от тях, да сложи дланта си в раната от копието. Докато не направи това, той казва: „Няма да повярвам“ (Иоан 20:25). Въпреки всички тези срещи с възкръсналия Христос животът на учениците видимо не се променя. Те все още нямат ясно съзнание какво се е случило и какво има да се случва. Те ловят риба (21:3 нат.), грижат се за ежедневни неща. Явно, за да се утвърди вярата във възкресението – въпреки доказателствата, които Иисус Христос дава за Себе Си четиридесет дена след възкресението Си – и за да настъпи коренната промяна, до която то води човека, е необходимо да се случи още нещо. Това е историческата поява на Църквата в деня на юдейската Петдесетница. Тогава, със слизането на Светия Дух върху учениците, настъпва тази коренна промяна. Духовният им поглед се отваря и те започват да разбират старозаветните писания. Водещата роля поема св. апостол Петър и той, с просветен вече от Св. Дух ум, започва да обяснява старозаветните пророчества и връзката им с това, което се случва в момента. Той ги съотнася към Иисус Христос, защото те свидетелстват за победата над смъртта (Деян 2:27). Апостолът пряко заявява: „Тогова Иисуса Бог възкреси, на което всички сме свидетели“ (32).
След слизането на Светия Дух на Петдесетница, когато са отворени духовните очи на всички повярвали, тогава стават ясни за сърцето и ума много от събитията, свързани с Иисус Христос, и най-вече въпросът с възкресението Му. Такива са те впоследствие и за всички покръстени, вярващи православни християни, съзнателни членове на Православната църква. За православното съзнание възкресението е това, което осмисля и дава правилен отговор на въпроса за жертвата на Спасителя. Без възкресението тя би била безсмислена. Както отбелязва проф. Тотю Коев: „Възкресението Христово е уникален, неповторим случай в цялата човешка история. В него и чрез него се утвърждава и напълно се възприема голготската жертва. Без възкресението кръстната смърт се обезсмисля, както се обезсмисля и възкресението без кръста“7.
Тази истина е била трудно възпринимаема сред новоповярвалите юдеи и езичници. Явно сред новопостъващите в Църквата в гр. Коринт, а може би сред близките до апостолите вярващи, е имало колебания относно възкресението на Иисус Христос. Тогава свети ап. Павел поставя пред тях въпроса с възкресението от мъртвите радикално: „Ако Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Тоест всички усилия, които вършат той, апостолите и техните последователи, са напразни. И не само това, но те биха били в самоизмама, или още по-лошо – биха били измамници. Но истината е безпрекословна: „Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък“ (20). Ако няма възкресение, самото идване на Иисус Христос в света е безсмислено (19).
Смисълът е ясен: възкресението от мъртвите е ново начало за човека. Чрез него е победен последният враг – смъртта (26). Без вярата във възкресението самата християнска вяра се обезсмисля. Тя е абсурдна! Във второто си послание до коринтяни апостолът още веднъж ги убеждава: „Знаем, че Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси и нас чрез Иисуса“ (2 Кор. 4:14).
За елинското съзнание е било трудно да приеме възкресението като реалност. За него смъртта и възкресението са преди всичко присъщи на езическите богове, но не и на човека. Потвърждение на тази идея откриваме на друго място, отново в елинска среда. Пред вярващите в Солун апостолът пак настоява: „Ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него“ (1 Сол. 4:14). Възкресението е победа над смъртта, дадена е надежда на всеки човек да осмисли живота си и, борейки се с греховете си, да избегне отчаянието и унинието, но да вярва в живота. Това е обещанието и на самия Живот Иисус Христос: „Аз живея и вие ще живеете“ (Йоан. 14:19). Възкресението Христово е върхът, кулминацията на християнската вяра. В него се пресичат, сумират и центрират всички въпроси и отговори, свързани с нея.
От проследеното дотук се вижда как Свещеното Писание започва с разказа за творението и катастрофата на грехопадението, последицата от което е смъртта. В своето съдържание то не е нищо друго освен свидетелство за тази гигантска битка, която се води на небето и земята именно за унищожаване на този последен враг – смъртта. Центърът на тази битка е фактът на нейното унищожение в лицето на Иисус Христос, а как това ще се случи за всеки човек поотделно и за света като цяло свидетелства последната книга на Писанието – кн. Откровение. В нея историята на света, миналото и бъдещето, се развиват като в забързан филм. Тя е най-оптимистичният завършек на световната история, който човечеството познава. Този есхатологически оптимизъм решава въпроса за смисъла – именно във възкресението на човека в неговата цялост и пребъдването му заедно с Бога. Тогава загубеният достъп до дървото на живота ще бъде възстановен. Дървото ще бъде посред главната улица на новия Иерусалим. Според бл. Иероним то символизира Свещеното Писание: плодовете са неговият смисъл, а листата са думите. Само думите обаче, както ги четат юдеите, са безсмислени. Но „дори и ако някой разбира Свещеното Писание само като история, той придобива нещо полезно за душата си“8. Реката, която тече през града, е Божието Откровение, което съдържа в себе истината и носи благодат на жителите на града. Според епископ Андрей Кесарийски дървото на живота е сам Иисус Христос. Плодовете на дървото са повярвалите в Христа, които разпространяват вярата през дванадесетте месеца, символизиращи апостолите. Те сочат към непрекъсваемото знание за Бога, което вярващите получават. „Дървото на живота“ дава дванадесет плода, а именно апостолският събор, който споделя в Него, Който е истинското Дърво на живота, Който чрез Своето участие в плътта ни даде възможност да споделим Неговото божество“9.
Невестата Христова, Църквата, очаква идването Христово. Тя призовава: „Дойди! И който чува, да каже: дойди! И който е жаден, да дойде, и който желае, нека взема от водата на живота даром“ (Откр. 22:17). Сам свети Иоан завършва книгата с общата надежда на всички християни: „Амин, да, дойди, Господи Иисусе!“ (20). Вярата на Църквата е фокусирана във Възкресението, и затова то е най-светлият неин празник. Той започва в историята, преживява се постоянно, като трансцендира пространството и времето, и се проектира в есхатона. Неговото въздействие обаче е постоянно и неотменно за вярващия православен християнин, за което свидетелстват и много от текстовете на възкресното богослужение. Те приканват да се радваме на Възкресението:
„Този е избраният и свет ден,
Първият ден на седмицата, цар и господар,
Празник на празниците и тържество на тържествата:
В него да благославяме Христа во веки“10.
Радостта от Възкресението обаче винаги е споделена. Тя преодолява всеки егоизъм и прощава на всеки човек, който е съгрешил спрямо нас. Иначе радостта от Възкресението е невъзможна. Богослужението на празника отново ни приканва:
„Ден на възкресение е,
Да просияем на празника
И един другиго да прегърнем.
На тези, които ни ненавиждат, да кажем: братя!
И всичко да им простим, заради възкресението…“11
В заключение може да се каже, че Възкресението в дълбинния си смисъл води до възстановяване пълнотата на човека, на неговата цялост. Иисус Христос идва да „претвори“ човека чрез Своето възкресение. На гръцки „Sōtēr (Спасител) означава „Изцелител“. Чудесата с изцеленията, които имат толкова забележително място в евангелските разкази, символически предизобразяват последното „изцеление“ на човека. Истинската цялост, неделимото, неразложимото тяло човекът придобива само в телесно възкръсналия Господ, в „тялото на възкресението“12. Следователно възкресението е пряко свързано с пълното възстановяване и спасение на човека от греха и смъртта.
Посрещането на Спасителя е най-великата надежда на вярващия християнин – окончателно решение на въпроса със злото и смъртта. Затова християнството е най-оптимистичната религия.
Откъс от изданието „Между вярата и разума“, София, Омофор, 2020
Бележки:
1 Култове, свързани със Слънцето, с кръговрата на природата, където персонифицираните божества на природата умират и се раждат отново като Тамуз напр.
2 Библейската критика, на основата на лингвистичен и литературен анализ, поставя под съмнение тези старозаветни свидетелства. Тя отнася въпроса за ясното приемане на идеята за възкресение от мъртвите едва в кн. Даниил (12:2), която смята, че е написана на много късен етап по времето на Антиох IV Епифан (215-164 пр. Хр.).
3 По въпроса вж.: Обетованата земя в библейско-исторически и археологически контекст. В сб.: Културните текстове на миналото – носители символи и идеи. Книга I. Текстове на историята, история на текстовете. Материали от Юбилейната международната научна конференция в чест на 60-годишнината на проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов, Велико Търново, 29-31 октомври 2003. София: Университетско издателство «Св. Климент Охридски», 2005, с. 76-92.
4 Духовно и интуитивно усещане на реалности, които не подлежат на рационален анализ.
5 Вж. Попмаринов Д. Библейско богословие. Фондация “Покров Богородичен“, С., 2018, с. 316 нат.
6 Cyril of Alexandria, Commentary on Luke, Homily 136. ACCS, NT, v. 3, p. 296.
7 Коев, Т. Възкресение и живот. ДК, кн. 4, 1991. https://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=393
8 Jerome, Homilies on the Psalms 1 (Ps. 1). ACCS, NT, v. 12, p. 356.
9 Andrew of Caesarea, Commentary on the Apocalypse, 22.2., ACCS, NT, v. 12, p. 358.
10 Ирмос на осмата песен от Пасхалния канон св. Иоан Дамаскин. Цит. По: Въплътилият се Бог. Празничен катехизис. Фондация „Покров Богородичен“, С., 2007, с. 331.
11 Славословието от деветата песен на пасхалната стихира, гл. 5 от Пасхалния канон св. Иоан Дамаскин. Цит. По: Въплътилият се…, с. 336.
12 Ивлиев, архим. Ианнуарий Человек в Священном Писании (экзегетический подход).
https://azbyka.ru/ivliev/chelovek_v_svyaschennom_pisanii-all.shtml към 25.05.2020
