Християнският живот е подвиг

За неизбежността на скърбите за приемането на благодатта. За битката със света. Нашето спасение е само напред. „От кръста не се слиза, а те снемат.“ За битката с блудната похот. „Християнинът непременно трябва да бъде подвижник“

Атон, 28 юли (10 август) 1934 г.¹

Възлюбени в Христа отче мой и брате, отец Димитрий,

Благословете.

Изключително трудно е да се пише на човек, намиращ се в такова тежко изпитание, каквото Ви е сполетяло в настоящия момент. Особено трудно е това за мен поради отношенията, които съществуват между нас, и по-точно заради това, че всички сполетели Ви неудачи и скърби Ви връхлитат по моя вина. И ако можете да проявите доверие към това, което искам да Ви кажа сега, то все още е възможно пълно поправяне, пълна победа. Но как може да се очаква от Вас такава вяра към мен след всичко, което вече Ви се случи?

Удивлявам се и на Вашето великодушие и мъжество – как все още не сте се съблазнили докрай. Но ако все пак ще разговаряме не като младенци, а като хора, достигнали поне по плът възрастта на мъже, ще дръзна да Ви кажа какво мисля; какво мисля наистина, а не лъжовно, не за да Ви утешавам с думи.

Християнинът никога не може да достигне нито любовта към Бога, нито истинска любов към човека, ако не преживее твърде много и тежки скърби. Благодатта идва само в душа, която е страдала докрай. Трагичното положение, в което сте се оказали сега, не ми е непознато. Аз самият помня и досега онази невъобразимо тежка битка, която имах в света с врага, особено в Париж. Ще Ви разкажа нещо отчасти. Случваше се, когато се връщах от църква вкъщи, така да ми се прииска да отида някъде с познати, да си поговоря, да се развлека, че сякаш нямах сили да си отида у дома и да стоя там сам. Но въпреки това с пределно напрежение на волята се връщах вкъщи и тогава в стаята почти падах на земята, изнемогнал от тъга и униние, и бях готов да стържа земята с нокти. От сърдечната болка бях готов да плача, и плачех. Единствено молитвата ме спасяваше и внасяше мир в сърцето ми, и това беше мир, за който по-рано не бях подозирал, че е възможен; мир, какъвто не бе идвал дотогава в сърцето ми. Имаше много такива случаи. Връщам се отнякъде вкъщи. И ми се иска да вляза в някакво Café, но се боря с това желание. И какво става? Изведнъж, по непонятен за мен самия начин, се усещам сякаш съм изгубил волята си и наистина като животно на връвчица някой, невидим за мен, ме води в посока към някакво Café. Дори ми ставаше страшно. Само Господ знае, както и преживелите подобни изкушения, с каква болка, с какво невероятно усилие ми се налагаше да побеждавам тези безсловесни желания. Или спомням си още как със същата сила ме теглеше да отида на кино или още някъде, на такива места, които по принцип никога не са ме удовлетворявали. Но затова пък, когато си отидеш вкъщи, ако никъде не си се отбил преди това, молитвата е като огън.

Това, което пишете, ми е толкова понятно. Всичко, което искаш ще правя, само да не се моля. Тогава разбрах силата на думите на отците, че няма по-трудно дело от молитвата. Но когато човек преодолее изкушението – пак с молитва – тя е толкова сладка, както нищо друго на света. И този път наистина е скръбен, тесен и малцина, по думите на Господа, го намират².

Моята дълбока вяра е, че ако Вие (и това се отнася за всеки човек) не преживеете тези скърби, нищета, унижение, а може би и глад, пълна оставеност от всички – и от хората, и дори от Бога: Боже Мой, Боже Мой… Защо си ме оставил³, – то никога няма да познаете божествената любов. Сърце, което не е съкрушено от ударите на скърбите и не се е смирило докрай от всякаква нищета (и духовна, и телесна), не е способно да приеме Божията благодат. Тя се купува на много висока цена.

Когато врагът ни бори, използвайки самата наша природа, желанието за човешка любов (душевна, а понякога и просто животинско-плътска), трябва, подобно на Мария Египетска, да паднем на земята и да умоляваме Бога, Той по Своето милосърдие да ни даде да познаем Неговата божествена любов в замяна на тази плътска, човешка любов, от която сме се отрекли заради Него. Човек трябва да се моли така, докато не угасне у него всяко желание на плътската любов и се въдвори мир в душата и тялото. Повече от това обаче не бива да се търси, за да не се падне в изкушение, в „прелест“.

Ако е възможно, търпете, скъпи брате. Карайте ми се на мене, виновника за Вашите беди, но търпете. Вярвате ли, че дръзвам да Ви говоря така само защото […] аз самият съм познал скърби, подобни на Вашите?

Ако искате да царствате с Христос, побеждавайте страстите. Друг път няма. Та това е само „изкушение“. Никога няма да Ви повярвам, че може да Ви удовлетвори каквото и да било в този свят – театър, кино, Café и други подобни. Всичко това е само за децата, неразумни по сърце…

Животът според Христовите заповеди наистина е Голгота. И това е такъв път, че който е стъпил на него, ако не побеждава с молитва все повече нарастващите трудности, а отстъпи и се върне назад, то и там, където се е върнал, т.е. в света (т.е. в живота според страстите), няма да намери радостта, която имат хората на този свят, непознали Бога.

През изминалата последна Световна война началниците, изпращайки войниците в атака, често са поставяли картечници зад настъпващите или пък след тях е вървял офицер с револвер в двете си ръце, за да разстреля всеки малодушен и готов да отстъпи. Получавало се така, че за атакуващите спасението и животът били само напред, ако победят врага. При нас монасите положението е подобно. Нашето спасение във всеки един смисъл е само напред.

Когато скърбите на душата ми нарастваха постоянно и достигнаха сякаш апогей, тогава не по пътя на абстрактните философски разсъждения, а чрез живото и дълбоко усещане на сърцето познах цената на човешката душа, т.е. че тя е по-скъпа от целия свят. Страданията носят такъв велик плод, че ако бяхме по-разумни, нямаше да искаме „да слезем от Кръста“. На един от нашите йеромонаси насън му се явил Господ и казал: „От Кръста не се слиза, а те снемат“. Тези думи Господ повторил три пъти. След това видението приключило.

Бих Ви разказал и още неща, но се страхувам да не изпреваря Вашия жизнен опит. За едно само се моля: да не се уплашите от връхлетелия Ви тъмен облак.

Съжалявам, че рядко пишете на своя старец. Погледнете края на Тридесет и второ слово на преп. Симеон Нови Богослов. Той съветва своя ученик да му пише по-често, тъй като тогава той (преп. Симеон) ще се моли за него по-горещо.⁴ И това е вярно, защото при дълго мълчание това, което ни заобикаля, отслабва молитвата за онзи, който е по-далеч. Където и да погледнеш, наоколо все скърби и това, което е пред очите, предизвиква най-силно съчувствие към себе си. Само когато сте в мир и относително благополучие, можете да пишете по-рядко, а когато имате скърби и тежка битка, не трябва да се бавите, а да пишете на отец Силуан и вярвам на Бога, че ще получите помощ. Положението Ви е особено трудно, защото се намирате в единоборство с врага.

И това става преди да сте се научили да се борите със страстите. Но и тези, които са се научили (разбира се относително), ги побеждават с подвиг и труд. Св. Йоан Златоуст нарича блудната страст наш безпощаден мъчител, който почти всеки ден ни терзае дори до дълбока старост. Трябва да заобичаме болезненото състояние на тялото, за да намерим относителен покой от тази люта страст. Простете ми, че си позволявам да говоря за себе си.

С благословението на духовника, аз самият по едно време при всяка телесна възбуда се удрях до кървави синини, докато болката не стигне до сърцето, докато не угасне и укроти движението на плътта. Но сега оставих този начин по две причини: първо, поради болезненото състояние на тялото и при липсата тук на Атон на съблазни и блудната страст не безпокои толкова силно, и второ, този метод, при дълговременното и често прилагане, силно поразява цялата нервна система. Затова се наложи да предпочета само молитвата. Веднъж едва не убих себе си. С края на парче дърво, което имах, се ударих между ребрата в самото сърце. Две седмици трудно се движех, лявата ми ръка почти се схвана. Болеше ме да лежа, да дишам също ми беше трудно, но слава Богу се оправих. Понякога обаче, при силна възбуда на тялото, е необходимо да се прибегне и до този метод. И колко странно: блудната страст действа в тялото по такъв начин, че при силно разпалване дори силните удари, които причиняват болезнени синини или кръвоизливи за дълго време, така че и да ходиш след това е трудно, в същото време сякаш не се усещат, и трябва много пъти безпощадно да удряш себе си, докато болката не рани сърцето, за да се успокои тялото.

„Тежки са тези думи“⁵, но какво да правим. Според думите на преп. Исаак Сирин по-добре е да умрем в подвиг, отколкото, поддали се на страстите, да изгубим човешкия образ и да изменим на Христос⁶.

Християнинът непременно трябва да бъде подвижник. И още повече монахът, свещеникът. Възненавиди себе си, започни да се измъчваш не само чрез въздържание от страстите, но и чрез противене на тях, т.е. чрез настъпление срещу тях, и веднага ще почувстваш облекчение, сякаш някаква светлина се появява в душата. Светите Василий Велики и Йоан Лествичник казват, че доброволното страдание е по-приятно от неволната безсловесна радост⁷.

В зависимост от това как живее човек се стичат и външните обстоятелства на неговия живот. Понякога по причина на нашите вътрешни грешки или обратно – поправяне, се променят към по-лошо или по-добро и външните условия на живот.

Може би прекалено Ви отегчих. Простете.

Мисля си за идването Ви на Атон с голяма боязън, че тук ще Ви срещнат много неприятности. У повечето началстващи старци тук настроението към „Сергиевата йерархия“ е доста неблагоприятно. Влизайки в Руската църква, сега Вие споделяте и съдбата на нейните членове.

Слава Богу за всичко. Ще търпим. Такъв е нашият път. Спънал си се, изправи се. Паднал си, стани. Но никога не бива да се отчайваме. Понякога е толкова тежко, че човек е готов да се откаже и от вечния живот, ако той се постига по такъв начин. Но затова пък, когато облакът отмине, тогава слънцето сияе особено и човек се радва, че е преживял скърби: „Той се радва за всички дни, през които е преживял нещастие“⁸.

За да бъда откровен докрай, няма да скрия нищо и ще Ви напиша за престоя Ви в Лондон. От момента, в който се преместихте в Лондон, сърцето ми постоянно се радва при молитвата за Вас. И това обстоятелство ме води до мисълта, че за Вас е полезно да бъдете в Лондон. Ако в самото начало са Ви посрещнали неудачи, нима това може да бъде признак, че няма Божия воля и благословение за дейността Ви в Лондон или изобщо за това да живеете там? Но Вие ще кажете, че там нямате никаква дейност. А нима на друго място непременно ще имате? И дали изобщо дейността, разбирайки външната дейност, е чак толкова необходима? Главното е да има възможност за вътрешна дейност. Вие напълно справедливо ще отговорите, че и за вътрешна дейност условията в Лондон са повече от неблагоприятни. Но нима не е възможно те да се променят?

Простете, за нищо не настоявам. Само Ви изказвам своите мисли, и то не без страх, че ще Ви огорча. Чувствам душевна борба. Единият помисъл ми казва да не Ви изпращам това писмо. Първо, защото си позволявам да Ви съветвам в него; и второ, и това е по-важното, защото, давайки съвети, се позовавам на себе си, което е напълно неуместно. От друга страна, когато склоня към решението да унищожа писмото, не се умиротворявам душевно. Аз самият много пъти в живота си намирах помощ, когато разбирах, че не само аз страдам от натиска на всякаква злоба, че дяволът еднакво бори всички; че не само аз, но и другите всеки ден с болка принуждават себе си за подвиг. Само на Бога и на Вас принадлежи да ме съдите за това.

Простете.

Предан Вам, йеродякон Софроний

Бележки:

Откъс от книгата „Подвигът на богопознанието. Писма от Атон“ на архим. Софроний (Сахаров),

Омофор, 2021, превод: Мила Игнатова