„Христос воскресе!“ е викът на човешката природа
Възкресението е великата радост, победата, която всички ние празнуваме днес! Както знаете, тези дни християните не се поздравяват помежду си с думите „Добър ден!“, а с „Христос воскресе!“ и отговорът е „Воистину воскресе!“. Това е посланието, което промени историята на света и може да промени историята на всеки човек. „Христос воскресе!“ е послание на радост и свобода, на свобода от последния враг и тиранин на човешкия род – смъртта. Това не са обикновени думи, а опит от живота на Църквата. Ще видим как Църквата, тоест всички ние преживяваме думите „Воистину воскресе!“. Всъщност ще ви припомня нещо, което и друг път съм казвал: Личността на Христос е централният ключ за разбирането на историята на света и на човека. Това, което се отнася към Христос, се отнася и към човека, защото Христос е не само съвършен Бог, но и съвършен Човек. Това означава, че всяко събитие от Неговия живот е събитие от нашия живот; че не празнуваме нещо външно, което засяга друго лице, а отбелязваме тържествено Събитието на нашия живот. Когато празнуваме Христовото Възкресение, но и всички т. нар. Господски празници, празнуваме и се радваме за всяка конкретна възможност, която ни е била дадена и подарена чрез тези събития. Затова на Пасха празнуваме наистина нашата Пасха. Пасха е еврейска дума, която означава „преминаване“, „изход“. Евреите празнували преминаването си от робството в Египет в Обетованата земя. А ние какво празнуваме? Нашето собствено преминаване от пространството на тлението и смъртта в пространството на живота. За нас Христос е нашата Пасха, така и Го наричаме: „Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас” (1 Кор. 5:7). Христос стана колесницата за всеки от нас, чрез която можем да преминем от смъртта към живота. Смъртта е събитие, което ни ужасява, което много пъти осуетява нашия живот, което ни наблюдава от ъгъла и ни се присмива – на нас, които кроим планове (“ще направя това, ще построя, ще купя…“), но накрая какво става с нашия живот? Понякога идват неочаквани обрати – пътна катастрофа, сърдечен удар, някоя болест, чието име се страхуваме да назовем, и тогава всичко се преобръща за части от секундата. Тогава протестираме, викаме, плачем и много пъти се караме на Бога, казвайки: „Защо на мене?!“. Ние обаче забравяме, че не Бог е създал смъртта, а хората са я избрали и създали. Бог е създал само рая, пространството на живота, и Той ни призовава да живеем в него, но едновременно с това ни е предупредил, че всеки опит за автономност от Него би означавал смърт. Той ни казва ясно, че както клонът, който е откъснат от дървото, изсъхва, както ако извадиш рибата от водата, тя ще умре, така и човекът, когато се отдалечи от Извора на своя живот – Бога, тогава ще премине в земята на смъртта. И това не е някаква заплаха, а реалност.
Извън Бога не съществува живот и затова излизането от общението с Бога означава смърт. Адам помислил, че той самият е животът и затова се опитал да се автономизира, да се откъсне от тази връзка с Бога. Дяволът е внушил на човека мисълта не за друг завършек, а за друг път. Какво е обещал той на човека? Обожението, но по друг начин. По пътя на автономията, тоесто той му казал – не се плаши, отдели се от Извора и нищо няма да ти стане. Не само че нищо няма да ти стане, но когато се отдалечиш от Извора, сам ще станеш река!“. И човекът се вслушал в изкусителя, отдалечил се от Бога, автономизирал се, но не се е обожил. Човекът паднал. Но това, което наричаме падение, не е било някакво нравствено престъпление, а именно падение – пропадане от едно равнище в друго. Това пропадане, в което човекът отпаднал от живота и преминал в пространството на тлението, болката и смъртта.
Човекът се отделил от Извора на Живота, автономизирал се и така започнал да живее в една трагична реалност. Но Божията любов отново дошла, за да спаси човека. Защото, в противен случай, знаете ли какво щеше да бъде за нас животът? Нека си представим един човек, който постоянно остарява и никога не умира – ще има ли по-голям ад за него? Понякога, колкото и да обичаме някои наши близки хора – (баща, майка…), когато ги виждаме в жалко състояние поради старостта, да не ги държат краката или да страдат от мъчителна болест, си казваме „Боже мой, няма ли да го вземеш да си отдъхне?!“. Разбира се, дълбоко в нас навярно искаме самите ние да си отдъхнем от това мъчение.
Така човекът сам не можел да намери и да има истинския живот. Всичко това било до появата на Христос на земята. Бог е любов и не се променя от нашата злоба, вместо това силата на Неговата любов огънала небесата и Го довела на Земята. И се случило най-потресаващото събитие, което донесло изцелението на човека. Бог станал Човек. В личността на Христос нашата смъртност се съединила с Неговото безсмъртие, а нашата тварност и тленност – с нетварния божествен живот. В нашата смъртност било присадено Божието безсмъртие. Какъв бил резултатът? Това, за което св. Йоан Златоуст тържествено ще се провикне в нощта на Възкресението: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ (Ос. 13:14, 1 Koр. 15:55)
Христос съединил божествената и човешката природа в Своята личност и Той като Бог и Човек ходи по земята, за да изцели всички наши рани. Неслучайно в паримиите се казва, че чрез Неговата рана, т.е. чрез Кръста ние се изцелихме. Защо Христос се възкачил на Кръста? Нима не можел да постъпи по друг начин? Нима не е можел да слезе? Той се възкачил на Кръста, за да не се възкачим ние, всъщност Той осъдил нашия грях, но в Своята плът. И какъв бил резултатът? Ние се избавихме от Разпятието. Защото виновните бяхме ние, а не Той. Бог просто ни каза – детето Ми, Аз ще заема твоето място, не се безпокой! Той го зае, качи се на Кръста и след Кръста дойде да ни срещне в пространството на абсурда –в смъртта.
Смъртта иска да осуети нашия живот, да преобърне плановете ни, да ни лиши от човеците, които обичаме и така много пъти чувстваме гняв в нас, но какво от това? Като се вайкаме, стана ли нещо? Като се разгневихме, стана ли нещо? Дори от това, че понякога се караме на Бога, стана ли нещо? Просто доказваме колко комични сме, как лесно се плашим. Нямаме смелостта да видим истината и да кажем – това, което живея сега, аз го предизвиках. Ще ми кажете – не аз го предизвиках, а Адам. Вижте, нашето всекидневие показва, че и ние щяхме да направим същото. Има ли сред нас тук някой, който да не иска в своя живот да бъде щастлив, да успее, да живее и накрая да се обожи? Всички искаме това. Въпросът е прост, но важен – как ще го постигнем? С Бога и чрез Него, или без Него и против Него? Това била дилемата на първия човек, това е дилемата на всеки човек. Защото, ако реално си мислим, че ние няма да направим тези грешки, тогава трябва да отговорим на един въпрос – защо нямаме радост? Защо нямаме любов? Защо няма комуникация между нас, защо има напрежение у дома?
Смъртта преминала в нашия живот и Христос се съгласил да влезе в тази смърт. Това, което станало на Велики петък, на Велика събота, било нечувано досега събитие, което възпяваме: Животът (бил) в гроба. Това било нещо реално. Този, Който заповядал и всичко било сътворено, влиза в пространството на смъртта, в пространството на нашата безумие. Един съвременен отец на Църквата – преп. Юстин Попович, пише, че в живота ни всеки ден безцелното се съревновава с абсурдното, т.е. с това, което в крайна сметка няма причина да съществува, но борбата винаги я печели трагичното, т.е. смъртта. В тази смърт именно влязъл Христос.
На Велика Събота, в този странен ден, когато са минали Велики четвъртък, Разпети петък, отиваме сутринта в храма и до вечерта пребиваваме в мълчание. Това е тайнствен ден, Христос е в ада, а в тропарите на деня се пее, че адът стене и страда, защото приел в своята утроба Сина на Мария – Прикованият на Кръста опразни гробовете. Аз го приех като един от мъртвите, а Той отмени моята власт и сила. Адът не разбрал какво се е случило, защото мислил, че приема още един мъртвец, но този мъртвец бил „бомба“, която влязла в неговите основи и не след дълго го взривила във въздуха. Христос възкръснал. Какво означава това? Смъртта била победена. „Изтреби смъртта овладяният от смъртта Жизнодавец”, възкликва отново св. Йоан Златоуст. Именно това пеем – адът бил ранен, приемайки в своето сърце като мъртвец Създателя и накрая гробът се превърнал в извор на божествен живот. В мястото на сянката и на смъртта вече господства светлината. „Сега всичко се изпълва със светлина” – небето, земята и преизподнята.
Така цялото творение празнува Христовото Възкресение, в което се утвърждава. Събитието на Възкресението вече е основата, върху която се гради новата реалност, новото общение. Христовото Възкресение е неповторимото опровержение на смъртта, защото фактът, че Христос е възкръснал, означава, че човекът е възкръснал. Човекът в Христос и чрез Христос е победил смъртта. И с празника, който ще празнуваме малко по-късно, Възнесение Господне, човек се връща отново там, откъде е започнал и не само това– след като в тропарите пеем, че и ангелите се удивляват на Възнесението, виждайки Човек, стоящ по-горе от тях – човекът станал по-висш от ангелите от момента, в който човешката природа се съединила с божествената природа в Личността на Христос, и сега човекът може не просто да победи смъртта, но и да бъде причастен на Светотроичното общение. Така ние празнуваме нашата победа и радост. След Христовото Възкресение никой не може да ни отнеме живота, освен ако ние сами не го отхвърлим. Животът на човека вече има смисъл, не свършва в нищото, в смъртта, а е опровержение на смъртта. До времето на Христос реката на времето течала към определен край, към смъртта, а сега се влива в царството Божие.
Но истина ли е всичко това? Тук именно идват думите „Воистину воскресе“! Това не са само думи, а трайният опит на Църквата, защото виждаме отразена победата над смъртта в лицата и живота на светците, на първо място на Пресвета Богородица. Светецът е истинско потвърждение на думите „Воистину воскресе!“, защото животът на Христос е станал живот на светеца. Чудесата на нашите светии са увереността, че смъртта е била победена. Животът на Христос действа чрез живота на човеците, на светите хора, от чийто свети мощи тече миро, дават се изцеления, запазват се нетленни. Не зная дали проследихте шумотевица около намирането на тялото на йеромонах Висарион от манастира „Агатон“ напълно нетленно 15 години след неговата смърт… Епархийският митрополит много мъдро не побърза да каже нещо, а покани най-компетентният съдебен лекар, който каза, че това е извън границите на науката и няма научно обяснение.
Христовото Възкресение потвърди, че калемът, който бе присаден в човешката природа на Рождество Христово, се хвана. Христос възкръсна и даде като плод общението между Нетварния и тварното. Така ние вкусваме думите „Воистину воскресе!“ чрез онези, които се подвизават с търпение, с дръзновение, със сила. Някога една девойка написа писмо на един 32-годишен мъж, който беше болен от рак. В писмото си тя казваше: „Трябва да се научиш в живота дори да казваш не „Господи помилуй!“, а „Слава Тебе, Боже!“. Защото когато казваме „Господи помилуй“, какво имаме предвид? „Боже, имам някакъв проблем, помилуй ме!“ Какво обаче означава „Слава Тебе, Боже!“? Означава „Боже, бъди прославен дори за проблема, който имам!“. Но нека видим кой бе написал това писмо? Една девойка, която вече 15 години бе парализирана на легло. Тя имаше сили да казва „Слава Тебе, Боже!“, което казано по друг начин означава „Воистину воскресе!“. В състоянието, в което беше, тя можеше да чувства победата над смъртта, да предвкусва радостта от тази победа без нейното заболяване да засенчва тази радост от лицето й. Докосваме думите „Воистину воскресе!“ в живота на всички подвижници и пустинници, в лицата на толкова хора, които, докато по светски бяха успели, образовани, накрая избраха да се отрекат от хорската слава и да станат монаси или монахини. Защо? Защото чувстват възкресния опит и знаят, че това е най-великата радост. Така целият живот на Църквата е потвърждение на думите „Воистину воскресе Господ!“.
Радостта наистина е голяма, защото сега знаем това, което Сам Господ ни каза – този, който вярва в Мене, дори да умре, ще оживее. По човешки може да съжаляваме за смъртта, защото тя означава раздяла, но увереността, че смъртта наистина е победена, дава мир на човека. Винаги ще помня, когато отидох в дома на един мъж, който загина много млад, и неговата майка с право питаше: „Защо? Защо да го загубим? Защо да го няма?“. Наблизо мълчаливо стоеше неговият брат (по това време той беше студент, а днес е уважаван лекар). Той дойде при мен и ми каза: „Отче, мисля, че да съжаляваме прекомерно за брат ми е егоистично. Питаме се защо да го губим, защо да си замине от този свят, защо да го нямаме. Но ако там, където се намира брат ми сега, е много по-добре, отколкото беше тук, имаме ли правото да искаме да бъде до нас?“. Тогава му отвърнах: „Детето ми, удивляваш ме! Удивляваш ме, защото това го казваш ти, който си негов брат, и несъмнено изпитваш болка! Удивляваш ме, защото това, което казваш, е истина, и навярно именно твоята болка те доведе до истината.“ Защото моментите на голяма болка са моменти, в които тревожно търсим истината: къде е той сега… Именно в момента на болката идва откровението, идва просветлението, и човекът, който не се ограничава в интелектуалното познание, а има опита на възкръсналия живот, има и усещането, че неговият близък не просто живее, а навярно сега е по-добре отколкото е бил преди.
Но, скъпи мои, има още нещо. Говорим за първото възкресение. Трябва да знаете, че първото възкресение съществува и в нашия живот. Окончателното възкресение ще стане при Второто пришествие. Как обаче преживяваме първото възкресение? Църквата ни го казва в превъзходното песнопение: „Ден на Възкресение е, да просияем от тържеството и един другиго да се прегърнем! На тези, които ни ненавиждат, да речем: Братя! и всичко да им простим, заради Възкресението и така да възкликнем: Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи, и на тези, които са в гробовете, живот дарува.”.
Как наричаме вечернята, която се служи преди обед на Великден (т. нар. Второ Възкресение)? Вечерня на любовта – защото Възкресението е явяване на Божията любов. Когато Господ бе разпнат, Той ни показа колко много ни обича и чрез Своето Възкресение ни увери за Своята любов, както и за това, че не се е страхувал да слезе от Кръста, нито това било невъзможно за Него, когато Му казвали – ако си Син Божий, слез от Кръста! Но чрез Своето Възкресение Той ни казва – можех да сляза, но не слязох, защото ви обичам! Защото, ако бях слязъл, вие щяхте да пребивавате в смъртта, а Аз исках вие да живеете! Затова именно Той останал на Кръста – за да можем ние да възкръснем! Затова именно Възкресението и Любовта са две тъждествени неща. Не можеш да празнуваш Възкресение Христово и да не обичаш; не може да празнуваш действително Възкресение Христово и да не прощаваш, да останеш в дребните неща. Истинската възкресна радост задушава всяка човешка дребнавост. Тогава кое е първото възкресение? Именно възкресението на сърцето, което от момента, в който преживява Христовото Възкресение, знае само да обича и нищо друго; познава етоса на Бога, защото Бог е любов. „Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45). Когато например някой отива, ограбва един храм, мнозина от нас казваме: „Защо Бог не му отряза ръцете?“. Тези наши думи не са в Божия Дух, Бог няма това наше мислене, а обича и съжалява дори този крадец. Затова и един разбойник пръв влезе в рая. Това е първото възкресение – докато живеем в този свят. Ще показваме, че сме възкръснали, ако можем да превъзмогваме всичко в любовта.
Това е първото възкресение, а второто ще настъпи при Второто пришествие. Не си мислете, че тогава Бог ще ни измъчва. То ще е окончателното възтържествуване на любовта, но ще има хора, които ще страдат от това, че Бог е любов; ще има хора, които тогава ще разберат, че са можели, но не са се научили да обичат; които няма да могат да се радват на Христовото Пришествие. И днес има такива хора, които носят ада в себе си. Веднъж попитах един човек: „Бог какво ти направи? Какво криво видя в Него? Ако погледнеш живота на Христос, не съществува по-красива история. Какво тогава те кара да мразиш красотата? Какво те кара да хулиш Христос?“. Какво те кара да не можеш да се разбереш с другия, живеейки с него в един и същи дом? Именно това, че носиш вируса на разрухата в себе си. Защо? Защото си се отрекъл от Божията благодат, която обединява, която те кара да откриеш твоята радост в лицето на другия. Човекът, който иска да подчини и заличи другите, е тежко болен, защото този, който е радостен и свободен, иска да вижда и другите радостни и свободни. Кой не зачита свободата на другия? Този, който сам не е свободен. Кой не разбира любовта, която другите показват към него? Този, който сам се е лишил от възможността да обича.
Виждате, че Възкресението не е нещо, което отсъства от нашия живот, нито е празник, който честваме веднъж в годината. От реалния опит на Възкресението черпим сили, за да преодоляваме всички скърби в нашия живот. Някога в нашата област стана пътна катастрофа. В дома на една жена наведнъж влязоха четири ковчега. Минаха няколко месеца и един човек поиска да посети тази жена. Той много се притесняваше, защото мислеше какво ще й каже. Почукал плахо на врата и седнал да разговаря с нея. Но вместо той самият да я утеши, тя го утешила и то толкова много, че това го подбудило да я попита: „Но откъде черпите такава сила?“. „Знаете откъде!“, отвърнала тя. Всъщност имала предвид именно вярата в Христовото Възкресение, защото тя беше човек, който преживяваше реално Христовото присъствие и този трагичен случай не я промени. Когато преживяваме събитието на Възкресението по автентичен начин, тогава имаме и сили да издържаме на изпитанията в живота. Спомняте ли си историята за свети Христофор, който пренесъл едно дете на гърба си, което всъщност бил Самият Христос. Христос това направил за нас – взел ни на гърба Си и ни пренесъл от смъртта в живота. Затова Той казва, че който вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот. Църквата, която живее тази истина, ще я провъзглася не със своята уста, а със своето съществуване. Това е самото съществуване, живот и ход на Църквата във времето. Колко хора воюваха с нея, колко гонения, скърби и терзания й причиниха! Колко хора воюват с нея и в наше време! Но Христос какво каза за нея? Че портите адови няма да й надделеят.
В едно радиопредаване ме попитаха: „Как ще коментирате факта, че в дните преди Възкресение отново извадиха на повърхността стари истории като „Шифърът на Леонардо“, „Евангелието от Юда“ и т.н.?“ Отговорих им, че хората, които отново заговориха за тези „версии“, са неуки и лукави. Първо, това, което днес представят като нещо ново, за него се чуваше още по времето на моите студентски години. Не съществува нищо ново или скрито, а просто винаги е имало хора, които воюват с Христос. Защо отново изкарват тези идеи днес? Защото си мислят, че по този начин ще разклатят вярата на хората. „А Вие имате ли да кажете нещо за тези версии, които се представят сега?“, ме попитаха. „Нямам какво да кажа. Изчакайте и ще получите отговора през Страстната седмица“, казах аз. И отговорът беше даден – чрез хилядите хора, сред тях и много млади, които се стекоха в храмовете за Великден. Защо? Защото за хората Възкресението е опит, който не може да бъде опроверган с тези абсурдни аргументи, които някои се опитват да представят.
Виждали ли сте как в нощта на Възкресение хора, които цяла година не са стъпвали в храма, отиват да чуят възгласа „Христос воскресе!“? Веднъж на Велика събота в 23 ч., веднага щом отворих вратата на моята килия, за да отида в храма, видях един човек със своята съпруга и децата му, който по-рано ми беше заявил, че не е вярващ. Познавам го от дете, той също ме видя и ми каза: „Приятно посрещане на Великден!“. А аз му отговорих, смеейки се:
– Благодаря много! Но ще ми позволиш ли един въпрос?
– Да…
– Ти какво търсиш тук?
Той се сепна. А аз му казах:
– Тази вечер вярващите са се събрали тук, за да празнуват Христовото Възкресение. А ти за какво си дошъл тук?
Стъписан от въпроса, той не знаеше какво да ми отговори. Тогава го потупах по рамото и му казах:
– Зная. Ти не дойде, а те доведе!
– Кой?
– Викът на нашата човешка природа, която е прозряла, че в онази нощ бе дадена и спечелена най-голямата битка.
Битката между живота и смъртта. Това търси човешката природа – това послание, че смъртта бе победена, че човек може да преодолее своята смъртност. Този вик на човешката природа превишава всяка логика, всяко колебание и подтиква човека макар и по този начин да стане участник в голямото празненство на радостта и да разберете колко истинно е това събитие. Една година по-късно, през Страстната седмица сестрата на същия този човек почина. Тя имаше дъщеря, която беше в гимназията. Познавах тази девойка, отидох на погребението на майка й и се опитах да утеша семейството. Минаха около две седмици и човекът ми се обади по телефона. „Искам една услуга от Вас – да помогнете на моята племенница. Мнозина ме съветваха да я заведа при някой психотерапевт, но аз зная, че никой няма да й говори по-добре от Вас и затова искам да се срещнете“, каза ми човекът, който се правеше на атеист. „С голяма радост, детето ми!“, отвърнах му. Отидох в дома му, разговарях с девойката и накрая се възрадвах. На това как човек може да преживява Христовото Възкресение, което му помага да преживява смъртта. Възрадвах се, когато чух момичето да ми казва: „Аз съм горда с това, което беше майка ми! И затова вярвам, че сега е близо до Бога!“.
Христовото Възкресение е възкресението на човека и се моля, както и вие се молете за мене, още сега да преживеем тази реалност. Винаги да празнуваме първото възкресение и да преживяваме любовта, която е плод и печат от това възкресение, очаквайки второто възкресение, голямото празненство на царството Божие, където не престава радостта на празнуващите. Неизразима е насладата на онези, които сред възкресната радост ще виждат Бога лице в лице и ще бъдат причастни на този божествен живот.
Нека се молим, тръгвайки от първото възкресение, да стигнем до второто, за да можем отсега да казваме на всеки човек, както свети Серафим Саровски е казвал: „Христос воскресе, радост моя!“
Превод: Константин Константинов
