Хулата срещу Светия Дух



(Мат. 12:30-37)

Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява.

Това са трудни думи. Този, който не е с Мене, е срещу Мене. Странно, защото на друго място в Евангелието съществува противоположният израз – този, който не е срещу нас, е с нас („Защото, който не е против вас, той е за вас” (Марк. 9:40) – бел. ред.). Как става така, че и двата израза са валидни?

Да, и двата са валидни. Защото можем да ги отнесем към два различни етапа на духовния живот. За първия етап, началния, е характерно това, което се изразява в думите, че който не е срещу нас, е с нас. Първата проява на произволението на човека към Бога е неопределен съюз и утвърждаване във вярата, което външно почти не си личи. Много пъти съм ви казвал, че досега не съм срещнал реален атеист; а хората, които обикновено страдат отдалечени от Бога и не намират покой, не са непременно против Бога. Не са някои, които теоретично ще говорят срещу Христос; дори е много вероятно точно обратното – да ги слушате да говорят за Бога, за Христос, и естествено да спорят с всички други – със свещениците, с епископите, с християните. Това е обичайно състояние, в което, изразявайки своето първо произволение, човек стои пред Бога без да напредва, но и без да се съпротивлява. То може да трае дълги години или дори цял живот. Има хора, които пребивават в това състояние много дълго време. Но сърцето на тези хора остава отворено за Божиите истини и някой ден, може би след някакво изкушение, такъв човек може да чуе вдъхновяващи слова от някого и да си каже: „Ето най-сетне думи, които стигнаха до сърцето ми! Най-накрая разбирам смисъла на това, което наричаме Църква…“.

За онези, които преминават към следващите стъпки и стигнат до личностно общение с Бога, е валиден изразът „който не е с Мене, е срещу Мене“. Звучи парадоксално. Но какво точно се има предвид? Става дума за човека, който е придобил известен духовен опит, в чиято душа е проблеснала светлината на Божиите истини, но от един момент нататък вече не иска да продължи по пътя с Христос. Тогава той вече действително застава срещу Христос. Този, който не се съединява все повече с Христос, по парадоксален начин постепенно все повече се отделя от Него. В първата фаза неутралността е съюзничество, във втората обаче неутралността може да се превърне във враждебност. Онзи, който веднъж е вкусил от Божията благодат, който е имал духовен напредък, но не продължава да напредва, за него това е връщане назад. Християнинът никога не остава в едно и също състояние. Той или ще върви напред, или назад. ”…Който не събира с Мене, разпилява“ – бихме казали, че който не продължава по Божия път, той губи смисъла, разпилява сам себе си; и това състояние на духа е много сериозно…

Затова казвам ви: всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.

Има хора, които са вършили какво ли не, дори повече от всичко, което човек може да си представи. Въпреки това, ако тези хора преживеят истинско покаяние и тръгнат към Христос, грехът може да им се прости, т.е. могат да възстановят връзката си с Него и да намерят спасение и вечен живот. В тези евангелски думи прави впечатление едно място: който каже дума срещу Мене, ще му се прости, ни казва Спасителят. Защо? Защото на Христос Му е известно, че ние, човеците, често поставяме под съмнение и Него, и думите Му. Поставяме под съмнение Неговата божествена същност, поставяме под съмнение и това дали наистина е бил и Човек. Това Той ни прощава. Всеки човек, тръгвайки към Христос, среща първо това, което очаква да срещне – един среща Човека, друг – Бога без Човека… Докато срещнем Богочовека Христос обаче е нужно време, докато осъзнаем тази връзка между Бога и Човека и я асимилираме.
Христос обаче продължава: „…но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят“. Това може би е единственият момент в Новия Завет, в който ни се казва, че има нещо, което може да остане вовеки непростимо. Това означава, че човекът може завинаги да остане отделен от Бога. Какъв е този грях срещу Светия Дух? Мисля, че тук става дума за състояние, в което има нещо демонично. Някой да познава божествеността на Христос, да познава делата на царството Божие на тази Земя, да вкуси Божията любов и благодат и да отдаде всичко това на някаква злонамереност у Бога към човека – мисля, че това е хулата срещу Светия Дух; т.е. човек да види Божиите дела и след като ги види, да ги сметне за зли по дефиниция, да стигне дотам, че да приема Божиите дела като дела на тъмнината и на злото.

Това означава нещо много важно, а именно – че в един момент такъв човек ще поиска да замени Бога със себе си. Първата стъпка е поставянето под съмнение. В своя първи период Ницше искал да постави дявола до Светата Троица, във втория заменил Бога със самия човек, със Свръхчовека. Такъв трагичен развой придобили идеите на този голям мислител. Страшното е, че хулата срещу Светия Дух реално е заменянето на Бога със собствения Аз. Ницше казва, че ако съществува Бог, няма как аз да не съм този бог. Тоест понякога човекът може да стигне по-далеч и от дявола. Това е по-демонично дори от самия дявол, защото дяволът обикновено не прави тази подмяна; всъщност той я прави, за да ни заблуди – казва, че е бог на този свят, но не го вярва в себе си. “ …И бесовете вярват и треперят.” Дяволът знае, че Бог има силата, която има, и е Този, Който е, но не Го приема с любов, не Му се покланя. Едно е да Му се покланям и да го обичам, а друго е само да признавам Неговото съществуване.

Големите престъпници и страшните диктатори като Сталин и Хитлер, всички тези чудовища са били хора, които искали да заменят Бога със самите себе си в човешката история. Тяхната мечта била да заменят Твореца и те да бъдат богове вместо Него. Това е хулата срещу Светия Дух и тя не може да се прости, защото в този случай не съществува покаяние. В този случай, след като човекът сам изоставя напълно Бога, той сам се обрича на пълно изоставеност от Него. Нещата не могат да се върнат назад. Всички други грехове могат да се простят, но такова дело – като „убийството“ на Бога, желанието за подмяна на Бога с човешкия Аз, е нещо наистина ужасно и е най-лошият грях, който човек може да извърши. Това е Грехът.

Този грях обаче рискуваме да извършим не само на индивидуално, но и на колективно ниво. Цяла една цивилизация може да вярва, че човекът е някакво свръхсъщество, което с помощта на технологията е в състояние да поеме господството над смъртта и над живота, над човешката история. Виждаме в много филми на научната фантастика човекът да притежава ключовете на всички видове знания, да направлява всичко във вселената, бидейки сам бог на мястото на Бога. Това е Престъплението. Това е ужасът – да се окажем в ръцете на такъв човек, това именно е немилостта; нещо по-страшно и от ада.

Не забравяйте една подробност относно прословутия Антихрист – ако нямаме връзка с Христос, тогава Антихристът ни интересува изключително много, защото се страхуваме за собствената си кожа. Но когато имаме връзка с Христос, изобщо няма да се интересуваме дали Антихрисът е дошъл или ще дойде и т.н. Във всеки случай тази подробност, запазена в Откровението, е важна – а именно, че когато той дойде, ще претендира всички да му се кланят като на бог, той няма да бъде просто един световен диктатор, а някой, който ще изисква поклонение като на бог. Тази подробност е важна.

Някой тук ще възрази – аз не съм някакъв световен диктатор, не съм един от злодеите на историята, а съм обикновен човек. Възможно ли е един обикновен човек да извърши хула срещу Светия Дух? Познавам обикновени хора, чиято надменност е такава, че изглеждат много близо до изкушението на равнобожието. В нашето Предание понякога наричаме такива хора „изпаднали в прелест“, друг път не можем лесно да разпознаем тяхното духовно състояние. Но това изкушение – да се смяташ за център на света и за бог вместо Бога, не е толкова далеч от всички нас, колкото някои си мислят.

Или признайте дървото за добро и плода му за добър, или признайте дървото за лошо и плода му за лош; защото по плода се познава дървото.

Едно от двете: или с Мене, или срещу Мене. Какво избирате? Ако дървото е добро, следователно ще е добър и плодът му. Тоест от делата ви ще се види какво точно сте избрали, защото дървото се познава по плодовете. Не съдим за него от „рекламата“, която виждаме за него през пролетта – китните, облечени в свежо зелено клони, а от плода, който то ще принесе по-късно. Първо, дали изобщо ще даде плод, и второ, ще бъде ли полезен този плод за човека…

Трябва да изберем едно от двете: или с Него, или против Него. От определен момент нататък в духовния живот не може да останем неутрални. Неутралността може да е само момент, етап в нашия живот, но духовният живот е динамичен процес, винаги сме призвани да избираме.

По-нататък виждаме как Христос назовава директно нещата – такива, каквито са, без заобикалки; подхваща език, който е напълно ясен за онези, към които е насочен:

Рожби ехиднини! Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден.

По думите си ще бъдем оправдани и от думите си ще бъдем осъдени. Защо? Защото думите изразяват намеренията, свободата, произволението на сърцето. Начинът, по който човек говори, е свързан с това, което представлява. Това, което ще кажеш, и начинът, по който ще го кажеш, говорят много за погледа ти към другия човек, за връзката ти с ближния – именно тези твои думи ще бъдат твоят съд накрая.

* * *

Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. (Мат. 5:14-15)

Ето и обратната страна на всичко, за което говорихме дотук – човекът, който е Христовото присъствие в света и който е като град навръх планината. Такъв човек става светилник, който осветява всичко наоколо с добрите си дела и неотклонно привлича Божията слава.

Тук имаме диалог и съработничество с Бога, които никога не са в застой. Този човек вече не е сам, а самият става светлина. Всички ние, които сме срещали светци, познаваме това удивително усещане – да чувстваш, че човекът отсреща е нещо повече от човек; че е човек като тебе, но е и нещо невъобразимо повече, защото носи Светия Дух в себе си. Той има дарове, които и аз бих могъл да имам, но ги нямам, и тези дарове го правят свръхчовек по благодат, без той да иска да заеме мястото на Бога. Затова е бог по благодат. Той върши всичките чудни неща, които върши, сякаш „имуществото“ на тази благодат е негово; докато всъщност не той го притежава, а Онзи, Когото обича. Нали в любовта между приятелите всичко е общо? Това, което човекът дава на Бога, е собственият Аз, сърцето си. А това, което Бог дава на човека, е Неговата благодат.

Затова казваме, че светецът е обожен човек – когато стоим пред него, имаме усещането, че и Някой Друг стои между нас двамата; много осезаемо усещаш, че Бог е посред нас, че всъщност сме трима в компанията… Аз и старецът Порфирий, но и Някой Трети, Който постоянно присъства сред нас. Това поразително събитие – че имам Бога пред себе си в образа на един човек, ни припомня за Въплъщението. Защото именно това е направил Христос – вместил е целия Бог в целия Човек.

Много пъти се опитвам да обясня тайната на тези човеци. И тук нямам предвид само големите светци (всички казваме за хора като стареца Паисий или стареца Порфирий – този е велик светец!, знаем, че има много свидетелства за тяхната святост), но и някои обикновени хора, които съм срещал – роднини, познати от детските ми години или хора, които срещам в енориите, които носят тази тайна на Присъствието в себе си. Там са те и Някой Друг заедно с тях. Един велик отец на Църквата – св. Ириней Лионски, казва следното страхотно нещо: че съвършеният човек се състои от тяло, душа и Светия Дух. Това е действието на Светия Дух – явява ипостасното единство, благодатното общение между тварното и Нетварния. За тази истина човекът разбира и я придобива опитно по пътя, който Църквата знае, пътя на божествените Тайнства и на живота в Христос. Това му дава дълбок вътрешен покой, но се проявява и навън, и го съпътства винаги – тук и във вечността.

Да живееш живота си по Божията благодат е нещо поразително… сякаш имаш не една къща, а цял град. Вътре нищо не е твое и едновременно с това всичко е твое. Засилвайки това общение с Бога, човекът съвсем естествено и неусетно се опитва да бъде все по-достоен и намалява своите несъвършенства, защото безгреховността идва по-късно… Човек не става първо безгрешен и след това среща Бога, а първо среща Бога, бидейки недостоен, и постепенно все повече се приближава до съвършената чистота.

Вчера говорих с един човек, който е бил много грешен, и той сподели с мен неща, които не може лесно да се кажат на друг. Но този мъж на младини, преди да започне да пада в този грях, приел велико Божие Откровение, благодат и благословение. След това забравил за всичко това и изпаднал в състояние, което прилича на ада. Години след това свое пропадане той дойде при мен и ме попита: „Има ли надежда?“. Аз му казах: „Естествено, че има!“. Бог те е призвал дори преди да паднеш. Това наистина е нещо поразително – че Бог постоянно ни оневинява пред Себе Си; че не ни отъждествява с нашия грях. Това е нещо, което човек като види веднъж, после не може да се съвземе. Този Бог обичаме – Бога, Който постоянно ни оневинява, докато ние сме срещу Него и съгрешаваме. И когато –знаейки, че сме напълно недостойни – идва момент да отправим вопъл към Него, Той ни казва:

– Да, какво има? Нищо не е станало!

– Но аз съм този, който…

– Кой, кой си?

Сякаш Бог забравя. Това удивително нещо е именно началото; за да може човекът да започне да проумява божествените истини. И аз казах на онзи мъж – Бог лично те е призовал. А той плачеше. Въпреки че бе паднал в страшни грехове, щом в онзи момент е дошъл и е поискал да говорим, това означава, че Бог отново е бил между нас. Ако благодатта не те грабне, не можеш да кажеш нещата, които тогава каза той.

* * *

Да живеем или не по Божиите закони не е като да спазваме или не правилника за движение по пътищата – е, червено е, но аз въпреки това ще мина… Бог не изисква от нас такова обективно приемане или неприемане, не иска от нас да се съобразяваме по задължение. Както Той постепенно ме „завоюва”, бидейки влюбен в мене, така и от мен се очаква същото приключение. Затова ми харесва много думата диалог, в книгите си говоря често за диалогичната връзка между Бога и човека. Стига само да сме наясно за онова, което заплашва да прекъсне този диалог – както хулата срещу Светия Дух.

Диалогът между Бога и човека винаги е в динамично развитие. Затова виждате, че светците, които имат благодатни дарове, не чувстват да са стигнали някъде, до някаква крайна цел, нито че всичко това свършва след смъртта. Но от един момент нататък тези хора придобиват вътрешен покой и увереност, могат да разпалят отново в себе си светлината, която ги води по пътя на богопознанието. И това е нещо изумително.

Бог гледа на падналия човек с благост, затова и когато отидете при добри духовници, те никога няма да подходят към вас с осъждане. Добрият духовник винаги гледа към следващата стъпка, защото най-вече Бог ни гледа така: Той постоянно ни оневинява пред Себе Си и това е наистина превъзходно!

 

Превод: Константин Константинов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...