„Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие“. Слово за молитвата на св. Ефрем Сириец

Тази молитва се състои само от десет прошения, но със своя покаен дух и способността да поведе човек към сърдечно съкрушение тя превъзхожда много други молитви. Поради това е прието да я четем по време на Великия пост, когато Църквата ни призовава сами да изпитваме и обновяваме душата си, да се молим горещо и да се покаем, за да се очистим от греховете си. Всяка дума отеква в сърцето, помага ни да осъзнаем своите пороци и да се стремим към добродетелта, повелява ни да се молим на Бога да ни помогне в борбата с нашите страсти. Създателят на тази молитва, монахът Ефрем Сириец, е плакал през целия си живот и затова тя е изпълнена с такова дълбоко покайно чувство и толкова много утеха.

Свети Ефрем започва молитвата си с призив към Бога: „Господи и Владико на моя живот…“. Божието Слово ни разкрива, че животът ни е неизменно свързан с Бога, зависи от Него и се поддържа от Него. В Неговите милостиви ръце е съдбата на праведниците и грешниците, на добрите и злите, и на целия животински и растителен свят. Никой и нищо не може да съществува ден или дори час без съзидателната сила на Светия Дух, която поддържа съществуването на всяко сътворено живо същество. Следователно, чувствайки Бога в сърцата си, ние не можем да започнем, продължим или завършим което и да е дело на земята без молитва към Него, без Неговото благословение. Бог наистина е Господ, Главата, Управителят на нашия живот.

В първото прошение св. Ефрем моли Бога да не му дава дух на безделие. Всички знаем какво е това – мързел и небрежност по отношение на важните неща и най-вече към нашето собствено спасение. То може да доведе човека до пълен застой както в духовния живот, така и в ежедневните дела.

Външното безделие е разбираемо почти за всеки от нас, защото всички ние в една или друга степен сме подвластни на тази болест – когато сме небрежни и отпаднали, и допускаме да пренебрегнем домашната си молитва, пропускаме да отидем на църква, или когато си позволяваме да бързаме, когато се молим, за да приключим бързо и да се отдадем на почивка или суетна приказливост. Но когато тази болест порази всичките ни душевни сили, тогава настъпва мъчително душевно състояние. Тогава човек вече не живее нормален, реален живот, защото е изгубил животворното начало за пълноценна човешка дейност, а живее призрачен, измислен, безполезен и никому ненужен живот. Отдава се на безполезни мечти, празни приказки и не е способен на никакво добро дело.

Безделието, леността и безгрижието ни отдалечават от главната ни грижа – да се спасим. Затова молим Господа да ни избави от тази болест.

Във второто прошение св. Ефрем моли Бога да го избави от страданието на унинието. Унинието е мрачното, угнетяващо състояние на ума, когато човек вижда всичко в живота си само от тъмната му страна. Не се радва на нищо, нищо не го задоволява, обстоятелствата му се струват непоносими, мрънка за всичко, дразни се по всеки повод – с една дума, тежи му самият живот. Унинието произлиза, както учат светите отци, именно от безделието, от липсата на вяра, от нежеланието да се разкаем за греховете си. Затаеният гняв или обида, причинени от някого, липсата на страх от Бога, многословието или неуспехите в личния живот и работата също могат да доведат до униние.

В същото време самото униние много често води до друго, по-опасно състояние на ума, наречено отчаяние – когато човек нерядко мисли за преждевременна смърт и дори я смята за благодат по пътя на своя земен живот.

Да се ​​предадем на отчаянието означава да прекъснем общението с околния свят и преди всичко с Източника на нашия живот – Бога. „Не искам да живея, загубих интерес към живота и не виждам никакъв смисъл в него“ – такива думи могат да се чуят от човек, изцяло попаднал в плен на отчаянието. Тъй като тази болест е много тежка, преподобният моли Господа да го избави от нея. Този порок е опасен и е необходимо силно и настойчиво да се молим за избавление от него. На това ни учи и самият Спасител в Евангелието, като казва, че никога не трябва да падаме духом, а винаги да се молим (вж. Лук. 18:1).

Упоритата, постоянна молитва, съчетана с вяра в нейната сила и в Божията помощ, ще възстанови връзката с външния свят и ще ни спаси от униние. Молитвата трябва да съчетаем с усилията да очистим съвестта си в тайнството Покаяние, което дава и Божията благодат, укрепвайки духовните ни сили. Четенето на духовни книги и живот според Божиите заповеди – това е най-добрият начин да се предпазим от пагубния дух на унинието.

В третото прошение св. Ефрем моли Господа да го избави от духа на властолюбието. Страстта на властолюбието е присъща на нашата грешна и горделива природа, и се проявява във всички области на човешкия живот. Например отношението на бащата към семейството, на шефа към подчинените му, на учителя към учениците, на по-възрастните към по-младите: всеки иска да подчини другия, да му диктува волята си. Такова духовно разположение е в противоречие с учението на Евангелието, учението на Христос, Който Сам е дал пример за най-дълбоко смирение и многократно е казвал, че който иска да бъде големец, трябва да бъде слуга на всички (вж. Мат. 20:26-27; Марк. 10:43-44; Лук. 22:26).

Това е грехът на скритата, тайна горделивост, така че, когато имаме страст да поучаваме другите, да наставляваме, да изобличаваме, то това е сигурен знак, че душата ни е обладана от духа на властолюбието. Този дух прави човека неприятен за всички около него, прави го неспособен да се бори със страстите и пороците си. Затова се молим на Бога да ни избави от него и да не му позволява да завладее душата ни.

В четвъртото прошение монахът Ефрем моли Господа да го избави от духа на празнословието – почти всички можем да се разпознаем тук. Всеки обича да говори, докато дарбата на словото се дава, за да прославяме Бога чрез устата и чрез словото да имаме общение помежду си, служейки за взаимно назидание. Има една мъдра народна поговорка, която казва, че думите са сребро, а мълчанието е злато. Към тази истина са се придържали мнозина светци, които са запазвали мълчание, дори когато е било необходимо – с назидателна цел – да не остават безмълвни.

Многословието опустошава човешката душа, прави я слаба и разсеяна. Нека погледнем Спасителя, колко скъп на думи е Той в поученията и наставленията! Господнята молитва е дадена само в седем прошения, а Блаженствата са в девет стиха. Ангелите възхваляват Бога накратко: „свет, свет, свет е Господ Саваот!“

Както съдът, който често се отваря, не запазва силата и аромата дори на най-благовонното вещество, поставено в него, така и душата на човек, който обича много да говори, не запазва дълго време добри мисли и добри чувства, а бълва потоци от осъждане, клевети, ласкателства и т. н. Затова Църквата се моли по време на поста: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми; не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави…“(Пс. 140:3-4). Както плевелите задушават почвата и пречат на добрите зърна да растат върху нея, така празните, гнили думи погубват душата и не позволяват на добрите мисли и чувства да растат в нея.

И така, скъпи братя и сестри, като помним и пазим добрите уроци, скрити в молитвата на св. Ефрем, като ги следваме, ние със сигурност ще привлечем Божията благодат към себе си и ще станем скъпи на нашия Небесен Отец, ще бъдем достойни да видим горния Йерусалим и да бъдем блажени с всички небесни сили и душите на праведните.

Затова винаги, и особено в дните на Великия пост, нека по-често издигаме глас:

Господи и Владико на моя живот,
не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.
Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов

дарувай на мене, Твоя раб.
Господи, Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения
и да не осъждам моя брат,

защото си благословен во веки веков.
Амин.

Източник: pravoslavie.ru