Бог е любов

Бога никой никога не е видял. Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас. Че ние пребъдваме в Него и Той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от Своя Дух. И ние видяхме и свидетелствуваме, че Отец проводи Сина за Спасител на света. Който изповяда, че Иисус е Син Божий, в него пребъдва Бог, и той – в Бога. И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него. Любовта у нас се затуй съвършенствува, за да имаме дръзновение в съдния ден; защото, както е Той, тъй сме и ние в тоя свят. В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта. Ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби.

1 Иоан. 4:12–19

Цялата божествена икономия (домостроителство – бел. ред.) не може да се обясни по друг начин, освен като проява на Божията любов. Дори понятието „справедливост“, за което понякога чуваме да се говори и което е традиционно понятие, при византийските отци има много по-различен смисъл от този в западните езици. Например, ако на Запад кажете думата „оправдание“, човек веднага се сеща за съд, където той бива съден, макар и с някакво снизхождение, в присъствието на „адвокат на дявола“ и на „адвокат на Бога“, а той стои между тях.

Човекът бива съден и се решава неговата съдба. Това е смисълът на справедливостта в римското право. Оправданието е много строго и точно понятие. При отците това понятие има противоположен смисъл на справедливостта. На гръцки език оправдание означава да намериш някой, който е онеправдан, и да го оправдаеш. 

Представете си някой, който е навън и проси, а ти му даваш милостиня. Защо му я даваш; оправдаваш го по този начин? Ти би могъл да го попиташ защо не се труди, защо е стигнал дотук. По правило аз не трябва да ти давам пари – това е смисълът на справедливостта в западните езици. В гръцкия език справедливостта означава да знаеш, че другият е неоправдан; той дори може да те осмива, но въпреки това ти съжаляваш състоянието, в което той се намира.  

Когато казваме, че Бог е справедлив, ние не разбираме нищо друго, освен любовта. Както отците казват много добре (сещам се за св. Исаак Сириец), любовта е тайната, чрез която се изгражда отношение. Бог идва и създава това отношение даром.

Христос умря за нас. Ние сме си в нашето познато окаяно състояние. Христос идва по причина, която никой не може да открие. Ако има въпрос, който бихме могли да зададем на Бога, а Той не би могъл да ни отговори, това е въпросът защо ни обича.

Няма отговор на този въпрос. При Платон има – заради мъдростта, красотата… Обичаме, защото нещо ни привлича. Но какво е това, което привлича Бога към нас? Какво е това нещо, което Той няма? В античната философия не съществува любов на Бога към човека, защото любовта предполага недостиг. Човек се влюбва, защото в него липсва нещо, а другият го има. Такова е обяснението и в платоническата традиция – Бог не се нуждае от нищо, следователно не съществува Божия любов към човека. Съществува любов от страна на човека към Бога, защото Бог притежава цялото съвършенство и човек може да го възлюби, но не и Бог – човека. Това е абсурдно.

Казахме, че Бог създава определено отношение. Това няма да намерите никъде другаде, освен в Писанието. По някаква причина Бог се движи отвътре навън. Както казват отците, Той излиза от Себе Си, но не и от същността Си, а начинът на Неговото съществуване е кенотичен (самопонизяващ се – бел. ред.). Както казва о. Софроний – „Бог е смирение”. И така разбираме, че Бог е любов.

Това движение не е понятно за човека. Казваме, че Бог е наш Отец. Защото вие сте храм на живия Бог – “Ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (2 Кор. 6:16). Това не е самопонятна мисъл, защото човекът не е син Божий по природа.

Това е нещо много сериозно. Например ние имаме деца, имаме и делата, които вършим – нашите дела не са от нашата същност, те са от нашата воля. Дори да не ги вършим, ние съществуваме. Децата пък идват от нашата същност: по един начин сме свързани с нашите деца, а по друг – с нашите дела. Ако взема някое от моите дела – ако например мога да създам разумни същества и предположим, че те са еднакви с децата ми и ги разглеждам като свои деца и част от моята същност – това е огромен онтологичен скок. Да кажа на делото на ръцете си „Дете мое”!? Това е непонятно, защото става по начин, който не можем да го разберем. Никой преди създаването на Писанието не си го е представял.

Християнството не е религия. Религията тръгва от човека и върви към Бога. Християнството тръгва от Бога и върви към човека. То не е религия, а краят на религията. По-скоро християнството е Църква. С други думи, Бог събира съществата; оправдава и събира всички същества в любовта Си – това е много важно и няма да го намерите никъде другаде, в никоя религия. Затова и в този смисъл християнството не е религия. То не е опит да си представя Бога; не е опит да служа на един Бог, Когото не разбирам. По-скоро е опит да разбера Бога, Който вече явява Себе Си, вече ми говори и ми казва тези чудни неща. Това е много странно – да бъда син Божий – разбира се, по благодат. Защото този скок на природата от тварното към нетварното не може да се осъществи, освен чрез благодатта. Благодатта ме покрива и така мога да стигна до синовното отношение. 

Бога никой никога не е видял (Йоан 1:18).

Никой не може да Го вмести в ума си и да Го разбере. Каквито и идеи да имаме за Бога, когато започнем да Го познаваме, те отпадат и както казват отците подвижници, когато стигнем много близо до Бога, всичко, което имаме, отпада и в себе си нямаме нищо подобно, взето от нашия тварен опит, което да можем да уподобим на Него.

Бог е нещо изцяло ново. Когато сме далеч, казваме, че Бог е любов, милост, промисъл, но като вървим напред, виждаме, че тези понятия не са достатъчни, за да опишем разбирането за Бога и виждаме, че Той е нещо много повече. Затова св. апостол Павел говори за неизказани думи, които човек не може да изговори (2 Кор. 12:3-4). Разполагаме и с текстовете на отците, които казват, че не можеш да изкажеш това, което преживяваш. То превъзхожда човешкия опит. Това е така нареченият апофатизъм. Не може да кажем, че Бог е „а“, „б“, „в“ – тоест неща, които вече знаем. Той е нещо напълно различно. Тази любов е първото непонятно нещо, което преживяваме. Бог можеше да не бъде любов, а само справедливост – да е „играч“, да си играе с нас. Защо не? Да бъде напълно непонятен. Да бъде напълно безразличен, както е у Аристотел. Да напусне сцената.

Говорим за Бога, Който е любов. Тук идва Откровението, което сме получили чрез Иисус Христос и откъдето научаваме, че в Своето съществуване Той е любов; че е Отец, че има Син, има и Дух. Може да попитате, Кой е Синът и Кой – Духът? Богословското предание не може да отговори – поради гореспоменатите причини. Не можем да кажем, че Отец е някакъв старец с бяла брада, Синът е „по-млад“, а Духът се явява като гълъб. И Тримата са Личности; Те са непонятни. Затова, когато Сам Бог се явява в Писанието, виждаме три подобни същества – трите ангела на Авраам, та чак до стареца Йосиф Исихаст в наши дни, който имал подобно видение и видял три еднакви деца. За нас всичко това означава отчество. Но Бог е жертвено отчество, а не отчество, от което трябва непрекъснато да се защитаваме. 

Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас.

Как ще узнаем, че Неговата любов съществува у нас? Ще го узнаем, ако от нас извира любов към другите. Тогава разбираме, че Божията любов пребъдва и почива върху нас.

Че ние пребъдваме в Него и Той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от Своя Дух.

Когато по някаква причина не обичаш, това означава, че не си приел Духа; означава, че твоите постъпки пречат на Бога да те възлюби съвършено и да ти даде Духа – тоест, любовта да бъде съвършена. Първият знак, че имаш Духа, е тази любов. Ако тя липсва по някаква причина, това означава, че Божият Дух не почива върху тебе.

Велика е утехата на Светия Дух.

Любовта е нещо дълбоко. Тя не е нещо, което непременно се вижда отвън. Познавах хора с много голяма любов, които я криеха. И Бог понякога скрива любовта Си, защото, ако отидеш при едно малко дете и започнеш да повтаряш: „Обичам те, обичам те, обичам те!”, в един момент детето ще се измори, ще започне да протестира. Детето, с което майка му постоянно се занимава, никога няма да развие своята индивидуалност, знаете това. Майката винаги ще бъде част от неговото „аз”. Затова свръхгрижовните майки създават деца, които не могат да устоят в света. При Бога не е така. Той скрива Своята любов, когато иска да ни помогне сами да се изправим на крака. Следователно този, който се упражнява в любовта, понася различни неща. 

Много пъти любовта означава да станеш и да си тръгнеш, да поставиш другия на мястото му. Някога Христос взел бич в храма и не оставил нищо право. Дали тогава Той е нямал любов? Това е както когато имаш дете и виждаш, че добротата ти стават обект на експлоатация от негова страна и това те кара да отстъпиш леко назад и да спреш за малко с облагите, за да може детето да разбере кой го обича и подкрепя – защото то реално не знае това и си мисли, че може да прави каквото си иска.

Истинската любов не е нещо крещящо. Тя се движи от собствена вътрешна логика. Разбира се, тя има определени белези. Погледнато отвън, тя е отваряне към другия. Този, който обича, не може да мрази. Един духовен и църковен човек ми казваше: „Сърцето ми има само входове, няма изходи!” 

Който влезе вътре, може да влезе отново и да излезе, каквото и да ми направи. Да ви кажа и името му: отец Епифаний Теодоропулос. Е, този човек имаше такава любов в себе си и в определени случаи ние я виждахме. Това беше духовна, сериозна любов, а не някаква емоция, субективна и в крайна сметка користна любов. Това беше друг вид любов. Но той не я беше придобил без труд, а чрез подвиг. Даровете на Бога не приличат на касета, която поставяме в касетофона и той непрестанно работи и свири…

И ние видяхме и свидетелствуваме, че Отец проводи Сина за Спасител на света.

Едно е да казваш „Вярвам в един Бог Отец”, а друго да знаеш, че Христос действително е Божий Син и мой Спасител. Да виждаш това, да го чувстваш, както чувстваш, че сега е ден. Тази увереност е духовно събитие; това е догматическото съзнание, както казват отците. Едно е догматът, друго е съзнанието за догмата като опитна реалност. Нещата, за които се говори в догмата, са истинни. Това е догматическото съзнание – то идва от Светия Дух, Който се вселява в човека, когато човек реши да отвори себе си за Бога и за другия. Първият благодатен дар е това опитно знание. 

Който изповяда, че Иисус е Син Божий, в него пребъдва Бог, и той – в Бога.

Първо идва опитът и след това изповядването, а не обратно. Понякога чрез изповядването идва най-големият егоизъм. Как да изповядвам, нещо, което не знам? Мога да изповядам само това, което живея – нещо, което не мога да не изповядам. Това е мъченическото изповедание. Изповядването на мъчениците е именно това; то не е нещо, което решавам да направя в някакъв определен момент.

И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него.

Познаваме любовта, която виждаме в нас. Когато виждам, че обичам хора до мене, които изобщо не заслужават любовта ми; когато почувствам, че имам желание да се раздам за другите – когато го има това чувство, разбирам, че то не мое, а идва от Бога; че Той Самият е Този, Който обича в мене. 

Бог е любов – това е известна фраза, но не любовта е Бог, а Бог е любов. Това е много сериозно. Много романтично настроени двойки са смятали, че любовта е бог, а гърците са я превърнали в богиня – Афродита. Ние обаче знаем, че любовта не е нещо просто и лесно.

Бог е любов. Това означава, че любовта се преподава свише; че в състоянието, в което живеем, в този живот, ако решим да обичаме сами, без помощ от Бога, няма да стигнем далеч. Ще стигнем само донякъде. Св. Максим Изповедник казва, че Божият човек обича всички и се опитва да възлюби и тези, с които му е по-трудно, поради техните страсти. Лесно е да възлюбиш някой, който е свят. Във всеки случай е по-лесно, отколкото да възлюбиш някой грешник. Страстите на грешника пречат на тази любов, която се нуждае от помощ, от поучение, от подкрепа, от Светия Дух. Естествената любов трябва да се превърне в духовна любов, като по този начин тя се запази и като естествена любов.

Естествената любов сама по себе си е много слаба и заради тази слабост човекът е в опасност. Има риск тази любов да се изчерпи и човек да остане с нейната противоположност – защото любовта обикновено е душевна сила, която, когато не може да намери изход откъм положителната страна, се обръща в обратната посока. Затова и голямата любов може да се превърне в голяма омраза. Нека си говорят тези, които твърдят обратното. Голямата любов обикновено се превръща в голяма омраза. Или любовта ще върви със Светия Дух, ще се въздигне и ще стане духовна, жертвена любов, или ще върви назад и ще се превърне в омраза.

Любовта у нас се затуй съвършенствува, за да имаме дръзновение в съдния ден; защото, както е Той, тъй сме и ние в тоя свят. В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта.

Тук виждаме тържеството на любовта. В съдния ден ще видим, че имаме дръзновение, ще познаем чувството на приятелство, на общение, а не на страх. Съвършената любов премахва страха. Ще имаме дръзновение към Бога, защото, каквото е Неговото отношение към нас, такива сме и ние в света. С други думи, ние носим знаците на кръстната любов, на любовта, която не дири своето.

Св. Симеон Нови Богослов казва, че в съдния ден Бог няма да ни пита, както се казва и в Евангелието, дали сме ходили на църква, дали сме постили, дали сме се молили, дали сме се причастявали, дали сме имали духовен наставник, дали сме били женени или не; няма да попита нищо от тези неща, казва светият отец. А какво ще направи? 

Бог ще вземе човека, точно както бащата взема на ръце новороденото дете, и ще се взре да види дали то прилича на Него. 

Разбирате ли? Дали прилича на Него! Това е раят, това е вечният живот. Не прилича ли на Него? Ама и да е бил мисионер, да е имал 30 духовни наставници, да е правил дарения за манастири – не, не стига, не е достатъчно, за да се постигне това подобие, ако в човека няма знаците на любовта, която е била разпната, онеправдана и неразбрана.

Ако някой дадеше една игла на стареца Паисий, той щеше после да се моли трийсет дена за него. И пак смяташе, че не е направил това, което трябва. Старецът имаше такава любов, че се измъчваше и казваше „Ех, ако аз бях свят, нямаше да има нито един болен в болницата”. Да имаше и един човек, който страда – това беше тежест за неговата съвест. Бог е Такъв. Затова казваме, че хора като стареца Паисий стоят много високо – по опит и по дух. Много високо.

Така е при Бога. Той обича с любов, която не дири своето. Сам Бог не търси изобщо „полза“ от любовта. Ако нямаше такава любов, Той не би създал човека свободен. Чрез свободата Бог се впуска в пределния риск да бъде вечно отхвърлен от човека. Това вечно отхвърляне е нещо, за което човекът има „благословение”. Тази любов, безкористната любов, е любов, която бива разпната на Кръст; любов, която страда.

Грехът е нещо страшно – в греха сякаш извеждаш Бога от Неговата същност, защото грехът по някакъв начин сблъсква любовта на Бога с Неговата същност. Както бащата, който не иска да краде и е честен, но върви до детето си, което отива да краде; отива и проследява самата кражба и дори го пази, за да може да го поучи след това, когато се върне.

Любовта на Бога Го кара да излезе извън Себе Си. Това е любов, която никога не търси оправдание или причина за съществуването си. Няма да има миг, в Който Бог ще каже: „Ето, сега вече мога да обичам, имам причина!” – защото Неговата любов е много голяма; тя е Божия. Какво е свойството на тази любов? Тя е нетварна.

Любов, която в замяна получава отговор, благодарност и отплата, има още път да извърви. Любовта обаче, която не среща отзив, явява Божието битие в света. Любовта, която никога не среща разбиране и отговор, ни кара да имаме дръзновение.

И нека завършим.

Ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби.

Ако се питате защо е всичко това, то е, защото Той ни възлюби. Ние не можехме да обичаме, но по някаква причина Той ни обикна и това предизвика у нас някакво безпокойство, някакво любочестие – пак дума на стареца Паисий, – и ние не можехме да намерим спокойствие, докато не направим същото като Него.

Откъс от „Беседи“ II том на протопр. Николаос Лудовикос, Омофор, 2017, превод: Константин Константинов

Коментари

коментара