Академичен форум по повод 500 години от Реформацията събра протестантски и православни богослови

На 13 и 14 ноември в Софийския университет се проведе Международна конференция, посветена на 500 години от Реформацията. Форумът бе организиран от Българското евангелско дружество и Центъра за изследване на патристичното и византийско духовно наследство към Софийския университет, с любезната подкрепа на Унгарския културен институт към посолството на Унгария в София. Медийни партньори са гражданско сдружение ХАРТА, електронното списание harta-bg.info и вестник „Зорница“.

В рамките на академичната инициатива бяха изнесени общо 21 доклада, разпределени в три тематични секции: „Богословски и философски аспекти на Реформацията“, „История на реформаторското движение“ и „Реформацията и обществото“.

В конференцията взеха участие както протестантски богослови, така и православни учени, сред които преподавателите от Софийския университет проф. дбн Емил Трайчев, проф. дфн Калин Янакиев, доц. д-р Светослав Риболов, доц. д-р Ивайло Найденов, доц. д-р Екатерина Дамянова и други.

Особено интригуваща бе една от дискусиите след изнесените доклади, посветена на евхаристийното богословие, провокирана от доклада на проф. Калин Янакиев „Църквата като събрание в Православието и протестантизма”. Главният дискусионен въпрос бе дали протестантите приемат Светите Дарове като реалните Тяло и Кръв Господни, или само като знаци (символи), тъй като в основополагащи документи на протестантското изповедание като Савойската декларация на вярата (1658) се говори за Причастието като за възпоменание на Голготското събитие.

Пастор д-р Даниел Топалски предложи изяснение по този въпрос спрямо актуалната ситуация конкретно за Методистката църква: „Методистите, или ранните методисти, са били напълно уверени в реалното присъствие на Христос в Тайнството на Господнята трапеза, но са се въздържали да се упражняват по темата как точно се случва това. В резултат на едно евхаристийно обновление в големите клонове на протестантството, което започва някъде през 70-те години на миналия век, се наблюдава движение по възстановяване на евхаристийния канон в богослужебната практика на немалка част от протестантските църкви. При методистите в повечето случаи епиклезата е била изпявана под формата на химн, в хода на това обновление най-напред се появява един богослужебен текст, който възпроизвежда 70-80 процента от светата Литургия на свети Йоан Златоуст. И в частност – епиклезата, която използваме в рамките на нашето богослужение всяка неделя, гласи следното: „Излей Светия Си Дух върху нас, събраните тук, и върху тези Дарове на хляба и виното и ги направи за нас Тяло и Кръв Христови, за да бъдем ние Тялото Христово, изкупено чрез Неговата Кръв”. Освен това, през 2004 година Генералната конференция на Обединената методистка църква прие един специален документ, изясняващ конкретно разбирането на методистите за Тайнството на Господнята трапеза. Този документ, в буквален превод, се нарича „Тази свята Тайна“ и в него подробно се изяснява какво исторически е представлявало разбирането на методистите за Тайнството и какво представлява сега…

Оказва се, че преоткриването на тези автентични корени на нашето евхаристийно богословие в България е едно голямо предизвикателство за самите нас, тъй като в повечето случаи нашите вярващи са възприели онова разбиране от тези големи документи, което проф. Янакиев прочете, в които обикновено се настоява, че Хлябът и Виното са символи или знаци.”

В хода на дискусията въпрос от проф. Янакиев бе отправен към магистъра по богословие Радостин Марчев, който изнесе доклад на тема „Принципът Sola Scriptura и църковната приемственост“: „Вие казахте, че истинно e, изглежда, онова тълкувание, по което е съгласна цялата Църква (или цялата традиция). Направи ми впечатление, че когато изредихте съборите, вие споменахте до Шестия вселенски събор. Защо Седмият не е в общата традиция? Защото той утвърждава иконопочитанието. А защо иконопочитанието да не е нещо, по което цялата Църква да е съгласна? Отговорът е ясен – защото протестантите не са съгласни с него. Но така се получава нещо безкрайно произволно, оттук нататък всяко нещо, по което някой не е съгласен, за него веднага ще се каже, че по този въпрос Църквата няма общо становище. Тоест всяко разногласие, което се появи по-късно, ще разруши по-рано постигнатото общо съгласие.”

В отговор Радостин Марчев отбеляза, че относно иконопочитанието православни и протестанти “ще се намерим до голяма степен на една линия” и допълни: “Отидете в една методистка или лутеранска църква и ще видите достатъчно много образи, които могат да се определят като икони. Две неща могат да пречат на голяма част от протестантите да въведат иконопочитанието по начина, по който то се практикува в православната църква, освен липсата на чак толкова дълга традиция. Едната причина е опасението (или поне страхът) на голяма част от протестантите от идолопоклонство, което на мен ми се вижда оправдано. Нямам предвид, че православните се покланят на идоли, когато приемат иконопочитанието, направил съм си труда да прочета догматическите формулировки от Седмия събор и съм напълно съгласен с това, което се казва в тях, и ще се изненадате каква голяма част от протестантската общност казва същото. Второто нещо, което мисля, че до известна степен препятства въвеждането на иконопочитанието, е различната практика на изобразяване  в източната и западната традиция. Можем да спорим (и аз съм имал доста пререкания) с някои православни, които твърдят, че единствено източният начин на изобразяване прави от иконата икона. Това ми се вижда доста различно от определението, което дава например Йоан Дамаскин за иконата, което не е свързано с конкретен начин на изобразяване и дава възможност на голяма свобода в различните стилове и начини на предаване. Ако искате, идете в една баптистка църква, във Варна например, и ще видите чисто религиозни картини, които на практика са икони, ако трябва да следваме определението на Йоан Дамаскин. Изображения в протестантските църкви се ползват, ние приемаме, че Христос и християните могат да бъдат изобразявани…”

Отново по повод доклада „Принципът Sola Scriptura и църковната приемственост“ от аудиторията бе зададен въпросът дали не се преекспонира протестантският принцип Sola Scriptura от страна на християни от други изповедия. “Не толкова се преекспонира, колкото е погрешно разбран. Sola Scriptura никога не значи SolO Scriptura (само Писанието). Писанието може да е над всеки друг авторитет, но не е единствен самостоятелен авторитет. Но от друга страна, това, в което някои непротестантски изповедания обвиняват протестантите в някои случаи, трябва да призная, е съвсем оправдано. Защото в много протестантски кръгове Sola Scriptura се е превърнала в SolO Scriptura или Nuda Scriptura…”

Проф. Янакиев направи допълнение към темата: “Това, което Вие казахте, е изключително важно. Тук не става дума за “изключително Писанието”, а “първостепенно Писанието”. И това пак е в линията на тези неща, които уж са различия между нас. Не мисля, че тук има кой знае какво различие. И за православните, пък  и за католиците Писанието е първостепенен авторитет… В края на краищата нито протестантите изключват Традицията, нито православните и католиците не поставят Писанието като първостепенен авторитет. Всеки, който познава Средновековието например, аз с това се занимавам професионално, знае, че в Западната църква отпреди Реформацията има строг йерархичен ред на авторитетите и Писанието и там е първостепенен авторитет…”

Във връзка с темата за митовете и пропуските в познанието ни един за друг, доц. д-р Ивайло Найденов, преподавател по Стар Завет в Богословския факултет на СУ, сподели: “В един вече пожълтял  учебник на проф. Марковски пише, че протестантските общности се придържат към т.нар. Механична теория, която приема, че библейските писатели са някакви пишещи машини, устройства в ръцете на Бога, които имат за задачата да запишат Неговото слово. И на една конференция, на която спокойно излагам съответната теза, разбирам, че протестантските общности още през 19 век са се отказали от тази теория… Наистина до голяма степен робуваме на едно наследство, което е продиктувано или от лошата практика, или от неправилно тълкуване на документите, или просто от непознаването един на друг. И днес съм свидетел на нещо много приятно, а именно да установяваме прилики, а не толкова да подчертаваме разлики. Това е нормалния път, който трябва да извървим.”

Към края на дискусията проф. Янакиев също отбеляза важността на богословския диалог между християнските изповедания: “Ние, влизайки в тази дискусия, мислейки си, че сме много различни, изведнъж се оказва, че не е точно така… Богословският диалог не означава размяна на любезности, а дискусия, тя може да продължи безкрайно, не знаем докога Бог ще благоволи да ни търпи да дискутираме, но трябва да имаме воля да дискутираме, за да стигнем до обединение, защото волята на Христос е изказана в първосвещеническата Му молитва: „…да бъдат всички едно…“. Поради тази причина и аз съм спокоен в радикалния демократизъм, който декларирах предварително, и  едновременно с това, оставайки  абсолютно убеден правотата на Православието…”.

 

 

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: